Раково отделение

През това време бе успяла да огледа стаята и обитателите й и с гримаса на лицето си му показа, че компанията му се състои от непоносими нищожества, но трябва да ги приема само от хумористичната им страна.

Макар никой, както изглеждаше, да не ги слушаше, все пак тя се наклони още по-ниско над баща си и продължи разговора.

— Да, татко, това е ужасно — веднага пристъпи към главното Авиета. — В Москва това вече не е нова тема, много се говори. Започва се, както по всичко изглежда, масово преразглеждане на съдебните дела.

— Масово?!

— Буквално! Някаква странна епидемия. Някакво хвърляне в другата крайност. Сякаш колелото на историята може да се върне назад! Кой би могъл и кой би посмял?! Е, добре — правилно или неправилно са ги осъдили, но защо трябва да ги връщат обратно тук? Още повече да ги връщат в предишния им живот — нали това е болезнен процес, безжалостен преди всичко за тях самите! А някои са умрели, защо да тревожат сенките им? Защо да събуждат у роднините им напразни надежди и желания за мъст?… А и какво означава самата дума „реабилитиран“? Това все още не значи, че те са напълно невинни! Някаква вина, макар и не толкова голяма, винаги съществува!

Каква умница! С каква гореща откритост говореше! Павел Николаевич вече виждаше, че може да разчита на нейната поддръжка винаги, че Ала нямаше да се отметне от него.

— А ти знаеш ли такива случаи на завърнали се? В Москва?

— Именно в Москва! Именно в столицата те налитат като мухи на мед. И се стига до такива трагични случаи! Представяш ли си? Живее си човек съвършено спокойно и изведнъж! — извикват го там. На очна ставка! Представяш ли си?…

На Павел Николаевич му се повдигаше. Ала забеляза, но тя винаги се изказваше докрай и сега не можеше да спре.

— И ги карат да повторят казаното преди двадесет години! Можеш ли да си представиш? А кой помни? И на кого му става по-топло от това, че си е спомнил? Ако толкова ви е зор да реабилитирате, реабилитирайте, но без очни ставки! Не късайте нервите на хората! Защото човек се връща у дома след очната ставка и едва не се обесва!

Павел Николаевич лежеше облян от студена пот. Само тази мисъл не бе минавала през главата ми досега: че с Родичев или с Елчански, или с някой друг ще поискат да правят очна ставка!

— А кой е заставял тези глупаци сами да подписват разни небивалици срещу себе си? Да не са подписвали! — Ала обхващаше всички страни на въпроса. И въобще защо е нужно да се рови в този ад, без да се помисли за хората, които тогава са работил и. Нали преди всичко за тях би трябвало да се помисли! Как ще понесат тези внезапни промени!

— Мама всичко ли ти разказа?

— Да, татенце! Разказа… И теб не бива тук нищо да те смущава! — Тя уверено го хвана за раменете със силните си ръце. — Ако искаш, ще ти кажа как аз приемам всичко: този, който отива и сигнализира, е съзнателен човек! Той се ръководи от най-добри чувства към своето общество и народът цени това и му помага. В отделни случаи този човек може и да допусне грешка, но не греши само онзи, който нищо не прави. Обикновено човекът се ръководи от своя класов усет, а той никога няма да го подведе.

— Благодаря ти, Ала! Благодаря! — Павел Николаевич дори почувства, че гърлото го стяга, но това бяха облекчителни, добри сълзи. — Добре го каза — народът цени това, народът го разбира.

Само навикът да се търси народът непременно някъде долу бе глупав.

С потната си ръка той погали китката на дъщеря си.

— Много важно е младите да ни разберат, да не ни осъдят. Кажи, а ти как мислиш… Нямали да се намери в закона такъв член, по който сега да ни привлекат… например мен… за… неправилни показания?

— Представи си — оживи се отново Ала, — в Москва случайно станах свидетелка на разговор, в който се обсъждаха същите… подобни опасения. Имаше юрист и той обясни, че членът за така наречените лъжливи показания предвижда до две години, но оттогава два пъти се е променял и че е напълно изключено да бъде привлечен към отговорност за лъжливи показания който и да било! Така че Родичев няма да гъкне, бъди уверен!

На Павел Николаевич му се стори, че подутината го е отпуснала още повече.

— Каква умница си! — щастливо и облекчено говореше той. — И винаги всичко знаеш! И винаги успяваш всичко да свършиш. Върна ми силите!

Русанов хвана ръцете на дъщеря си и благоговейно я целуна. Павел Николаевич бе безкористен човек. Интересите на децата му винаги бяха над неговите собствени. Знаеше, че не блести с кой знае какви качества, освен с предаността, акуратността и настойчивостта си. Но истински удовлетворен бе от блестящата си дъщеря и се стопляше само от нейната светлина.

На Ала й омръзна непрекъснато да поддържа на раменете си бялата престилка и тя свали ръката си. Престилката се свлече и сега, разсмяла се високо, тя я хвърли на таблата на леглото, покривайки с нея листа с измерваната температура на Павел Николаевич. Бе онзи час от деня, когато в стаята не влизаха нито лекари, нито сестри.

И тогава блесна с цялата си красота пуловерът й в цвят бордо, в който баща й още не бе я виждал. Широка, бяла, весела зигзагообразна ивица минаваше от единия маншет по лявата ръка, през гърдите, дясната ръка до другия маншет и тази бяла ивица много отиваше на енергичните движения на Ала.

Никога баща й не бе повдигал въпрос за парите, когато те се използваха за хубави дрехи на Ала: купуваха ги от търговци с връзки в чужбина и дъщерята винаги се обличаше с шик, подчертавайки своята привлекателност, толкова отговаряща на открития й и твърд характер.

— Помниш ли? — тихо продължи Русанов. — Бях те помолил да разбереш дали онзи странен израз… понякога се среща в нечия реч или статия… култ към личността? Нима намекват за…

Дори въздух не стигна на Павел Николаевич, за да изговори името.

— Страхувам се, че да, татко… На конгреса на писателите, например… няколко пъти говореха така. И най-главното… Никой не говори направо, а всички слушат с такъв вид, сякаш всичко разбират.

— Но това е кощунство! Как смеят?!

— Срам и позор! Някой измисли този израз и се завъртя… Наистина говорят за „култ към личността“, но редом с „великия продължител“. Така че човек не трябва да се отклонява нито в едната, нито в другата посока… С една дума, татко, нужно е човек да гледа на нещата философски. Ще те огорча, но дали ни харесва или не, ние трябва да отговаряме на изискванията на всеки нов период! Прекарах известно време сред писателските среди. Нима мислиш, че на писателите им е леко да се преустройват след тези две години? Всичко е много сложно! А творците са толкова опитен, тактичен народ, толкова много можеш да научиш от тях!

За този четвърт час, през който Авиета седеше до него и с бързи, точни реплики сразяваше мрачните чудовища на миналото и разкриваше пред очите му светлия простор, Павел Николаевич видимо се ободри и вече съвсем не му се искаше да разговаря за своята буца; дори му се струваше съвсем ненужно да се връща към темата за преместването в друга клиника; единственото, което желаеше, бе да слуша радостните разкази на дъщеря си, да вдъхва свежия полъх на вятъра, който излъчваше Ала.

— Продължавай да разказваш — молеше той. — Какво ново в Москва? Как пътува?

— Ах, нима може да се предаде онова, което става в Москва? — Ала поклати глава със затворени очи. — Трябва да се живее в столицата! Светът на Москва е съвсем друг! Пристигнеш в Москва, огледаш се и видиш неща петдесет години напред! Първо, сега в Москва всички седят и гледат телевизия…

— Скоро и ние ще имаме.

— Скоро!… Но програмата няма да бъде московска, що за телевизия ще бъде тогава! Като в книгите на Уелс: седят, гледат в телевизорите! Имам такова усещане, бързо успях да схвана всичко — усещането, че настъпва пълна революция в бита! Нямам предвид само хладилниците и пералните. Всичко ще се промени до неузнаваемост. Навсякъде някакви стъкленоогледални вестибюли, в хотелите — ниски масички като при