Раково отделение

американците. Отначало дори не знаеш как да приседнеш. Абажурите от плат, каквито имаме вкъщи, се приемат като позор и безвкусица! Леглата с табли — също! Сега са модерни ниските, широки канапета… С тях стаята има съвсем друг вид. С една дума — променя се целият стил на живота… не можеш да си представиш. Вече говорих с мама… Ще се наложи и ние да променим някои неща. Но в нашия град не можеш да купиш нищо интересно, а да докарваш от Москва… Е, има и вредни моди, достойни за осъждане. Например разчорлените прически, нарочно разчорлени, сякаш току-що си станала от леглото.

— Всичко това идва от Запада! Иска да ни разложи.

— Разбира се. Но това веднага се отразява и в културната сфера, например в поезията.

При преминаването от съкровените лични въпроси към обществените тя повишаваше тон и всички в стаята чуваха думите й. Но единствено Дьомка бе оставил заниманието си и за да се отвлече от монотонната болка, напомняща му, че трябва да легне на операционната маса, слушаше и с двете си уши Авиета; останалите не обръщаха внимание или пък някои бяха излезли; от време на време само Вадим Зацирко вдигаше глава от книгата и поглеждаше към гърба на Авиета. Гърбът й, полуприведен като мост, стегнат от новия пуловер, бе навсякъде еднакво оцветен в тъмнобордово и само едното рамо, върху което падаше слънчево зайче, изглеждаше по-Светло от другото.

— Ти повече за себе си ми разкажи! — помоли я баща й.

— Пътувах добре… А, обещаха да включат в плана на издателството моя сборник със стихове!!! Наистина за следващата година, но по-бързо е невъзможно!

— Какво?! Какво говориш, Алка? Нима след година ще държим в ръцете си?…

С лавина от радости го засипа днес Ала. Знаеше, че тя отнесе в Москва стиховете си, но му се струваше, че от тези машинописни листове до книга, върху която името на автора е Ала Русанова, има безкрайно дълъг път.

— Но как ти се удаде това?

Доволната от себе си Ала се усмихна.

— Разбира се, ако тръгнеш по издателствата просто така, за да предложиш стиховете си, никой няма да разговаря с теб. Но Ана Евгениевна ме запозна с М. и със С., прочетох им две-три стихотворения, които се харесаха и на двамата… Позвъниха на нужното място, изпратиха на други някакви бележки и това е… Много просто.

— Това е чудесно — сияеше Павел Николаевич. Той отвори чекмеджето, за да вземе очилата си и ги сложи, сякаш още сега му предстоеше да разгърне заветната книга.

За първи път в живота си Дьомка виждаше жив поет и не само поет, а поетеса! Това бе толкова неочаквано за него, че той остана със зяпнала уста.

— Въобще аз се запознах добре с живота им. Какви прости отношения съществуват между писателите! Лауреати, а се обръщат един към друг на име. И колко простодушни хора са! Ние си представяме, че писателят седи някъде сред облаците с бледо чело. Не можеш да се приближиш! А няма нищо подобно. Не са им чужди никакви житейски радости, обичат да пийнат, да замезят, да се разходят и непременно в компания. Шегуват се един с друг, смях! Бих казала дори, че именно те живеят весело. А като дойде време да пишат роман, скриват се във вилата си за два-три месеца и, моля, четете! Не, ще направя и невъзможното, за да ме приемат в Съюза им!

— А по специалността си въобще ли няма да работиш? — леко се разтревожи Павел Николаевич.

— Татко — Авиета отново сниши гласа си, — има ли журналистът живот?! Лакейска длъжност! Дадат ти задача с пояснения така и така трябва, без лирични отстъпления, вземай интервю от тези и тези знатни хора и край. Нима може да се сравни!…

— Ала, все пак се страхувам… Ами ако не се получи?

— Не може да не стане! Ти си наивен. Горки е казал: „Всеки човек може да стане писател!“ С труд може да се постигне всичко! Е, в краен случай мога да стана детска писателка.

— Всичко това е много хубаво — замислено промълви Павел Николаевич. — Разбира се, с литература трябва да се занимават морално здрави хора.

— И фамилията ми е хубава, няма да си измислят псевдоним. А и външния ми вид е изключителен за литературата!

Но съществуваше и опасност, която дъщеря му би могла в порива си да не дооцени.

— А представи си, че критиката започне да те ругае? Това се приема като обществено порицание, това е опасно!

Но Авиета гледаше безстрашно в бъдещето.

— Мен никога няма да ме ругаят много сериозно, защото няма да имам идейни залитания! По отношение на художествената страна могат колкото искат да ми намират недостатъци, но по- важното е да не се подведа по обратите, с които е пълен животът. Например казваха: „Конфликти не би трябвало да съществуват“, а сега повтарят: „Теорията за безконфликтността е вредна“. Още повече, че ако някои говорят постарому, а други обратно, би стане ясно, че нещо се е променило; а когато всички веднага започват да говорят поновому, без преход, тогава въобще не се забелязва, че има някакъв обрат. Не бива именно този момент да изпуснеш! Най-главното е да бъдеш тактична и отзивчива към духа на времето. Тогава няма да попаднеш под ударите на критиката… Така… Ти ме молеше, татко, за книги. Донесох ти. Ако сега не почетеш, кога после?

Тя започна да рови в чантата си.

— Ето… „У нас вече е утро“, „Светлина над земята“, „Труженици ма света“, „Горите са в цвят“…

— Почакай, почакай… „Горите са в цвят“ май съм я чел…

— Не, чел си „Земята е в цвят“… И още… „Младостта е с нас“. Непременно трябва да започнеш да четеш първо нея. Дори самото заглавие грабва сърцето. Такива съм ти подбрала…

— Добре — каза Павел Николаевич. — А нещо по за душата донесе ли?

— За душата ли? Не, татенце. Мислех, че настроението ти е такова…

— Тези неща и сам ги зная — Павел Николаевич посочи с пръст купчината книги. — Все пак ми потърси, а?

Ала вече се готвеше да си върви.

Но Дьомка, който дълго бе се мъчил на леглото си, без самият да знае дали от нестихващата болка в крака или защото се срамуваше да се включи в разговор с блестящата девойка и поетеса, събра цялата си смелост и попита с колеблив глас, прекъсван от престорено кашляне:

— Кажете, моля ви… А как се отнасяте към изискванията за искреност в литературата?

— Какво? — енергично се обърна към него Авиета, но със снизходителна, опрощаваща усмивка, защото по гласа му бе разбрала, че той е доста свенлив. — И тук ли е стигнала тази искреност? Разгониха цяла редакция заради нея, но тя продължава да живее!

Авиета огледа непросветеното лице на Дьомка. Нямаше време, но и не й се искаше да остави под глупаво влияние това момче.

— Чуйте, момче! — високо, сякаш се намираше на трибуна, започна тя. — Искреността не може да бъде главен критерий за дадена книга. При невярно предадени мисли или навята от чужди настроения, искреността само увеличава вредното действие на произведението, искреността е вредна! Субективната искреност може да се окаже против правдивото изобразяване на живота… Разбирате ли тази диалектика?

Дьомка трудно асимилираше думите й. Челото му се бе покрило с бръчки.

— Не съвсем — каза той.

— Добре, ще ви обясня — Авиета бе разтворила широко ръцете си и бялата зигзагообразна ивица трептеше като мълния от едната ръка през гърдите до другата ръка. — Няма нищо по-лесно от това да се вземе даден факт, какъвто е, и да се опише. Но трябва дълбоко да разореш действителността, за да покажеш кълновете на бъдещето, които не се виждат с просто око.

— Кълновете…

— Какво?

— Кълновете сами трябва да израснат — побърза да се изкаже Дьомка, — а ако се разоре почвата, те няма да израснат.

— Е, добре. Говорим не за селското стопанство, момче! Да казваш на народа истината, съвсем не означава да говориш лоши работи, да му навираш в очите недостатъците. Може да се говори безстрашно за