молба, в която настояваха поне да бъдат на едно и също място на заточение. Никой открито не им отказа и сякаш молбата им бе напълно законна, но все пак мъжа изпратиха в Южен Казахстан, а жена му — в Красноярския край. Може би искаха да ги разделят като членове на една и съща организация? Не, това стана не защото искаха да ги накажат, а защото в апарата на министерството на вътрешните работи просто нямаше такъв човек, който да бъде длъжен да следи да не се разделят такива семейства; така и не се събраха. Съпругата, наближаваща петдесетте, отиде в тайгата, където освен сечището, познато й от лагера, нямаше нищо друго. (Но Елена. Александровна и сега си спомня енисейската тайга с великолепните пейзажи!) Цяла година пишеха непрекъснато жалби до Москва и едва накрая се появи спецконвой, който доведе Елена Александровна тук, в Уш Терек.
Как да не се радват сега на живота! Как да не обичат Уш Терек и своята глинена полуземлянка! За какво друго можеха да мечтаят?
Вечно заточение? Нека бъде така! За тази цяла вечност може напълно да се изучи климата на Уш Терек! Николай Иванович купува три термометъра, слага буркан, за да следи валежите, а за апарата за изчисляване скоростта на вятъра се обръща към Ина Щрьом, десетокласничка, отговорничка за държавния метеорологичен пункт. В него всичко може да се случи, но Николай Иванович води дневника си със завидна статистическа строгост.
Още като дете бе възприел от баща си, инженер по съобщителните връзки, любовта към точността и реда. А и педант ли е бил Короленко, който е казал (Николай Иванович цитира), че „редът в работите ни следи за нашия душевен покой“. Другата любима поговорка на доктор Кадмин бе: „Нещата знаят своите места, а ние сме длъжни да не им пречим.“
През зимните вечери Николай Иванович има любимо занимание: харесва му да подвързва книги, да придава на дрипавите, изпокъсани страници приятен вид. Дори в Уш Терек му направиха преса за подвързване и много остър нож за обрязване.
Едва купили полуземлянката, Кадмини започват да икономисват от всичко — доизносват старите дрехи, а парите спестяват за радиоприемник с батерии. После трябва да помолят продавач в магазина да им запази батерии, защото получават много рядко; преди това трябва да се преборят с ужаса, който изпитват всички заточени: какво ще си помисли оперативният пълномощник? Дали не са замислили цялата тази работа, за да слушат Би Би Си? Но ужасът е преодолян, батериите са получени, радиото е включено и музиката, райската музика за ухото на арестанта — Пучини, Сибелиус, Бортянски, всеки ден оглася хралупата на Кадмини. И ето — техният свят е пълен, вече няма какво да се желае.
А с пролетта — вечерите за радио са кратки, идват грижите, свързани с градината. Четиристотинте метра на градината им Николай Иванович обработва толкова енергично и засажда толкова умно, че дори и княз Болконски не може да се сравни с него с всичките си архитекти и плодородни земи. Въпреки шестдесетте си години Николай Иванович бе все още доста деен; работеше в болницата за двама, а бе готов и всяка нощ, ако го повикат, да отиде да изражда. По улиците на селището той не просто върви, а лети, без да се притеснява, че брадата му е бяла; развява полите на дългото си сако от док, съшито от Елена Александровна. А за лопата вече няма почти никакви сили — половин час работа сутрин и започвала се задъхва. Но нека ръцете и сърцето се уморяват, затова пък плановете му са почти идеални. Той развежда Олег по още голата градина, чиято граница от задната страна е обозначена с две колчета, и се хвали:
— Ето от тук, Олег, ще започна пътечка, минаваща през средата на цялата градина. От лявата страна някога ще видите три кайсиеви дървета, които вече са посадени. А вдясно ще има лозе, непременно ще се прихване. В дъното ще има беседка, каквато още не са виждали в Уш Терек! Основите й вече са положени — виждате ли онзи полукръгъл диван от тухли (дело на същия Хомратович, който пак се учуди: „Защо полукръгъл?“) и онези пръти? — по тях ще расте хмел. През деня ще се крием тук от жегата, а вечерно време — заповядайте, бъдете добри, да пием чай от самовара! (Впрочем самоварът още го няма.)
Какво ще израсне в бъдеще, е неизвестно, но какво няма днес, се знае: няма картофи, зеле, краставици, домати и тикви — онова, което имат съседите. „Но нали всичко това засега може да се купи!“ — възразяваха Кадмини. Заселилите се в Уш Терек стопани отглеждат крави, свине, овце, кокошки. Не са чужди на животновъдството и Кадмини, но малкото им стопанство е непрактично — състои се само от кучета и котки. Кадмини вярват, че и мляко, и месо може да се купят на пазара, а къде ще купиш предаността на кучето? Нима с пари може да купиш веселите скокове на клепоухото черно-кафяво, огромно като мечка куче Жук или лукавата хитрост на малкото куче Тобик, цялото бяло, с винаги наострени черни уши?
На любовта на хората към животните гледаме с пренебрежение, а над привързаността към котките направо се смеем. Но отучили се да обичаме кучетата, няма ли после да отвикнем и от обичта си към хората?
Кадмини обичат в своето животно не красотата му, а неговата личност. И общата душевност, която излъчват съпрузите, се усвоява от животните веднага и без никаква дресировка. Животните обичат обществото на стопаните си и са горди да ги съпровождат навсякъде; те обичат да слушат, когато Кадмини разговарят с тях. Ако Тобик лежи в стаята (а стопаните не им забраняват да влизат вътре) и вижда, че Елена Александровна облича палтото и взема чантата си — той не само веднага разбира, че ще последва разходка из селището, но и скача, излиза и се връща с Жук; на кучешкия език му е предал за разходката и Жук е дотичал възбуден, готов веднага да тръгне.
Жук добре познава времето. Изпращайки Кадмини до киното, той не ляга пред вратата на клуба, а си отива и винаги се връща, след като филмът свърши. Веднъж филмът се оказа съвсем кратък и Жук закъсня. Отначало се огорчи, но после, когато ги намери у дома, толкова радостно заподскача около стопаните си!
Кучетата не съпровождат Николай Иванович единствено когато отива на работа, сякаш знаят, че ще бъде нетактично от тяхна страна. Ако привечер докторът излезе от дома с леките си стъпки на младеж, по някакви неведоми душевни сигнали кучетата знаят дали отива да посети някоя бременна (тогава не го следват) или отива да се изкъпе — при втория случай радостно тичат след него. Николай Иванович отива да се къпе в река Чу, намираща се на пет километра от селището. Тъй като е далече, нито местните, нито заточените, нито младите, нито хората на солидна възраст отиват често до реката. Почти всекидневно отиват само момчетата и доктор Кадмин, следван от двете си кучета. Всъщност това е единствената от разходките, която не доставя пълно удоволствие на кучетата: пътечката по степта е твърда, покрита с магарешки тръни; лапите на Жук са изранени, а Тобик се страхува от водата. Но чувството за дълг у тях е над всичко останало и те изминават с доктора целия път до реката. На триста метра преди водата Тобик започва да изостава, за да не го хванат, извинява се с мърдане на ушите и размахване на опашката си и ляга. Жук следва доктора до стръмния бряг, там ляга и като паметник наблюдава самото къпане от върха.
Като дълг Тобик приема да съпровожда и Олег, който често посещава Кадмини. (Толкова често, че това започва да тревожи оперативния пълномощник, и той поотделно пита тримата: „А защо сте толкова близки? Какво общо има между вас? За какво разговаряте?“) Жук може да не изпраща Олег, но Тобик се чувства задължен да го прави дори и при лошо време. Когато вали и е кално, а на лапите — мокро и студено, на Тобик не му се иска особено да върви, но все пак винаги тръгва. Впрочем Тобик изпълнява и ролята на пощальон. Ако е необходимо да се съобщи на Олег, че днес ще дават интересен филм или вечерта ще има интересно музикално предаване по радиото, или в универмага се продават интересни неща, връзват на шията на Тобик платнен нашийник с бележка, показват му с пръст посоката и твърдо казват: „При Олег!“ И независимо от времето, той послушно ситни с тънките си крачета, а когато не намери Олег в дома му, го изчаква пред вратата. Най-удивителното е, че никой не го е учил на това, а той още от първия път разбра за какво става дума, (Наистина, доволен от неговата идейна твърдост, Олег всеки път го поощряваше материално за изминатия път.)
Жук има ръст и фигура на немска овчарка, но у него отсъства типичните за тази порода злоба и непрекъсната готовност да се нахвърли върху някого; тези черти са смекчени при него с добродушието на голямо силно същество. Той е на възраст, познавал бе много стопани, а Кадмини си избра сам. Преди това бе на служба при духанджията (съдържателя на чайната), който държеше Жук вързан при касите с празните бутилки и понякога за разнообразие го отвързваше и насъскваше срещу съседските кучета. Жук смело се нахвърляше и жълтите лениви кучета изпитваха истински ужас, когато го видеха отвързан. Но по време на една от тези кучешки свади Жук се оказа в двора на Кадмини, почувства някакво душевно привличане и
