Раково отделение

Не, той отдавна си бе забранил да вярва! Не смееше да си разреши да се зарадва!

Само в първите години на изтърпяването на наказанието си новакът вярва, че всяко извикване на името му е заповед да излезе от килията с вещите си; вярва, че това го казва самата свобода; вярва във всеки шепот за амнистия като в ехо, долетяло от архангелска тръба! Но него просто го викат да излезе от килията, за да му прочетат някаква гадна заповед и да го пъхнат в друга килия на по-долен етаж, още по-тъмна и наблъскана докрай с обезверени, покорни люде, където въздухът на никого не достига. Амнистията непрекъснато се отлага — от годишнината на Победата до годишнината на Революцията, от годишнината на Революцията до поредната сесия на Върховния съвет; слухът за амнистията се пука като балон или ако се обявява такава, тя винаги се отнася за крадците, шмекерите, мошениците или дезертьорите, а не за онези, които са воювали и страдали.

И онези клетници на сърцето, които са създадени от природата за радост, станали ненужни, умират; и онези кубически сантиметри в гърдите ни, в които се топли вярата ни, с годините стават празно място и изсъхват.

До насита бе се навярвал, достатъчно бе се начакал да дойде освобождаването, безброй пъти бе събирал нещата си, накрая искаше само едно — да се върне в Прекрасното място на заточението, в своя мил Уш Терек! Да, мил! Странно, но именно така виждаше своя ъгъл оттук, от болницата, от големия град, от този сложно устроен свят, към който Олег нямаше сили да се приспособи, а и желанието отсъстваше.

В превод Уш Терек означава Три тополи. Името идва от действително съществуващите три високи дървета, които в степта можеш да видиш от десетки километри разстояние, а и от по-далеч. Те не са стройни както останалите тополи, а изглеждат с голяма, малко крива корона. Може би са на възраст четиристотин, ако не и повече години. Стигнали до определена височина, те бяха престанали да растат нагоре, а встрани хвърляха голяма сянка над аръка36. Говореше се, че имало и по-стари дървета в аула, но през 31-ва, когато Будьони разпердушинил казахите, ги отсекли. А повече такива не се прихващаха: колкото и да засаждаха пионерите, козите ги обелваха още на първата година. Единствено американските кленове се прихванаха на главната улица пред райкома.

Кое място трябва да се обича: онова, където си се появил като разплакан младенец, все още неприемащ нищо дори с очите и ушите си? Или другото, където за първи път са ти казали: Можеш да вървиш и без конвой! Сам! Със собствените си нозе! „Вземи одеялото си и върви!“

Първата нощ на полусвобода! Докато комендатурата разглеждаше случая му, в селището не го пуснаха, а само му разрешиха да спи под навеса в двора на МВД37. Под този навес кротките коне цяла нощ преживяха трева и не съществуваше по-приятен звук за слуха!

Но Олег до късно не можа да заспи. Дворът бе осветен от луната и той излезе да се разходи. Тръгна като сомнамбул. Нямаше никакви наблюдателни кули, никой не го следеше и щастлив, спъвайки се по неравния двор, той вървеше вдигнал глава, с лице към ясното небе; и вървеше нанякъде, сякаш се страхуваше, че няма да стигне; сякаш нямаше да излезе утре пред глухия аул, а пред просторния триумфален свят. Топлият въздух на ранната южна пролет обаче бе изпълнен със звуци: както над голямата гара цяла нощ се чуват свирките на локомотиви, така и тук, в селището, от всички страни до сутринта долиташе протяжният и тържествен рев на камили и катъри, обхванати от брачна страст и уверени в безкрайността на живота; и този брачен рев се сливаше с онзи, който изпълваше гърдите на самия Олег.

Нима има по-мило място на света от това, в което бе прекарал такава нощ?

След лагера не можеше да нарече света на заточението си жесток, макар, че тук се биеха с камшици и ножове за вода. Светът на заточението бе много по-голям, просторен и разнообразен. Но и в него съществуваше жестокост и не бе толкова лесно да покълне посятото и да заякне неговото стебло. Нужно бе да стане временно по-нисък от тревата, за да не го изпрати комендантът още по-далеч в пустинята — на сто и петдесет километра от тук; нужно бе да намери глинено-сламен покрив над главата си и да плаща някакъв наем на хазяйката, макар да нямаше никакви пари; нужно бе да купува ежедневния хляб и още нещо в столовата; нужно бе да намери работа, а наработил се седем години с кирката, не му се искаше отново да я хваща, но да се занимава с поливане, не му се искаше. И макар да имаше в селището доста вдовици, стопанки на паянтови къщи, с градини и дори с крави, готови веднага да вземат за мъж самотен заточеник, струваше му се, че е рано да се превърне в семеен: изглеждаше му, че животът едва сега започва.

Преди това в лагера, правейки сметка колко мъже не достигат за жените в свободния живот, арестантите бяха уверени, че след като се отърват веднъж от конвоя, още първата жена ще бъде тяхна; струваше им се, че всички жени са самотни, готови да се хвърлят на шията на първия срещнат и за нищо друго не мислят. Но в селището имаше много деца и жените изглеждаха доволни от живота си; нямаше самотни и никое момиче не искаше да се събере просто така, а непременно като омъжена, както е редно, за да изгради семейно огнище пред очите на всички. Нравите в Уш Терек бяха останали същите като и в предишното столетие.

Конвоят отдавна остави на мира Олег, а той продължаваше да живее без жена така, както и зад бодливата ограда, макар в селището да имаше много красиви гъркини и трудолюбиви светли немкини.

В документа за режима на заточение, с който го бяха изпратили в Уш Терек, бе написано завинаги и Олег с разума си напълно прие, че ще бъде точно така, защото не можеше да си представи друго разрешение на съдбата си. А да се ожени тук, му бе невъзможно; сърце не му даваше: и той, както и всички други, очакваше, когато Берия се сгромоляса, големи промени, а те в действителност се оказаха съвсем бавни и незначителни; ту намерил накрая предишната си приятелка, която се намираше на заточение в Красноярск, бе зает с кореспонденция с нея; ту написа и получи отговор от отдавна позната ленинградчанка, очаквайки няколко месеца, че тя ще пристигне при него. (Но кой би изоставил ленинградското си жилище, за да дойде при него в степта?) Именно тогава се появи подутината, измъчваща го с постоянна болка, и жените станаха за него не по-привлекателни от обикновените добри хора.

Както успя да долови Олег, заточението му имаше не само угнетяващо начало, известно ни от литературата (местността, която обичаш, не е тази; хората, с които би ти се искало да общуваш — също), но и освобождаващо начало: освобождаващо от съмненията, от отговорността пред себе си. Истински нещастни бяха не онези, които изпращаха на заточение, а получилите паспорт с мръсната отметка, — 39-и член!, защото, упреквайки себе си за всяка непредпазливост, бяха длъжни да пътуват нанякъде, да живеят неизвестно къде, да търсят работа, да очакват да ги изгонят; докато законно пристигналият на мястото на заточението си арестант не е длъжен да избира къде да заминава и никой не може да го изгони. За него е помислило началството и той вече не се страхува, че ще изпусне по-добро място, не се суети, за да избере най-добрия вариант. Той знае, че се движи по единствено правилния път и този факт го изпълва с бодрост.

И сега, когато започваше да оздравява и отново стоеше пред неразбираемо объркания живот, Олег бе доволен, че съществува на света мястото Уш Терек, където всичко е ясно и го приемат напълно като гражданин и където ще се върне скоро като у дома; вече от там го теглеха някакви родствени връзки и му се искаше да казва: при нас.

Три четвърти от годината, която прекара в Уш Терек, Олег боледува и по тази причина обръщаше малко внимание на подробностите на природата и живота и почти не им се бе насладил. На болния човек степта му се струва прекалено прашна, слънцето — невъзможно силно, градините — изпепелени, тухлите, омесени от глина и слама — като оловни.

Но сега, когато животът, както при онези катъри, затръби в гърдите му, Олег се разхождаше по алеите на болничния двор, изпълнен с хора, оцветен от пролетта, ограден с каменни здания, и с умиление възстановяваше в паметта си всяка подробност от оскъдния свят на Уш Терек; и онзи оскъден свят му бе скъп, защото бе собствен, до края на живота, завинаги собствен, а този тук бе само временен.

И си спомни степния жусан38 с тръпчивия мирис, а толкова скъп! Спомни си жантака39 с острите боддички; така и още по-бодливия джингил40, растящ в градините през май с виолетови цветенца, благоуханни като люляк; и странния джиду41 с опияняващ мирис, като жена, прекалила с парфюма…