сякаш му светна пред очите.
Отслабна много, малко се движеше, нямаше апетит, но намираше нещо дори приятно в това състояние; опасно приятно отмаляване като при замръзналия, който няма сили да се помръдне. И сякаш бе парализирана неговата някогашна гражданска непримиримост, която избухваше, щом само забележеше нещо уродливо или неправилно. Вчера Хищника, с усмивчица на уста, лъжеше главния лекар, че е целинник, и ако Павел Николаевич бе казал само две думи, от Хищника не би останала и следа.
Но той не каза нищо, премълча. От гледна точка на гражданското поведение тази му постъпка бе нечестна, защото негов дълг бе да разобличава лъжата. Но кой знае защо Павел Николаевич не го направи. И не защото му бе трудно да говори или защото се страхуваше от отмъщението на Хищника: не, това по- скоро се дължеше на усещането, че вече не всичко, което става в стаята, има някаква връзка с Павел Николаевич; дори бе обхванат от странното чувство, че този креслив грубиян — ту непозволяващ да угасят лампите, ту отварящ форточката, когато си поиска, ту грабващ пръв новия вестник, в края на краищата е възрастен човек със своя съдба, може би и не много щастлива, и нека живее, както си иска.
А днес Хищника отново се отличи. Дойде лаборантката, за да състави избирателните списъци (и пациентите трябваше да гласуват) и взе всички паспорти, но се оказа, че Костоглотов няма. Естествено, лаборантката се учуди и настойчиво помоли да го даде, но Костоглотов избухна и изкрещя, че човек трябва да е политически грамотен, че има различни видове интерниране и заточение; че ако иска, може да звъни на еди-кой си телефон; че той има право да гласува, но в краен случай може и да се откаже от това.
Ето какъв груб и несъзнателен човек му се падна за съсед по легло! Не бе го излъгало предчувствието му! Но сега, вместо да се ужаси, че е попадал в такова блато, Русанов се поддаде на обхваналото го безразличие: да правят каквото искат — и Костоглотов, и Федерау, и Сибгатов! Нека се излекуват, иска живеят, на Русанов му стига само едно — и той да остане жив.
Мяркаше се в мислите му онзи непоносимо бял чаршаф.
Нека живеят. Павел Николаевич няма за нищо да ги пита, нито да ги проверява, стига те също да не го тормозят, да не се ровят в миналото му. Каквото е било — било е и сега е несправедливо да се разнищва кой каква грешка е направил преди осемнадесет години.
От вестибюла долетя резкият глас на санитарката Нела, която винаги говореше така. Сега питаше някого:
— Слушай, тези, лакираните, защо са там?
Не се чу какво отговори другата, а Нели продължи:
— Ех, аз ако тръгна с такива обувки, цяла тълпа би се събрала да ме зяпа.
Събеседничката нещо възрази и Нела почти се съгласи:
— Така е! Когато обух за първи път капронови, бях на седмото небе, а Сергей хвърли клечка и веднага ги прогори, негодникът!
После влезе в стаята с четка в ръка и попита:
— Как е, момчета? Говори се, че вчера сте мили, чистили, значи днес ви е по-леко?… А! Имам новина! — спомни си тя и обърнала се към Федерау, обяви радостно: — Онзи, вашият, опънал петалата!
Хенрих Якобович, който бе толкова сдържан, само сви рамене. Изглеждаше не на себе си.
Не можаха да разбера Нела и тя изясни за кого става дума.
— Абе, онзи, конопеният! С дебелата превръзка! Вчера на гарата! На опашката за билети. Днес го докараха за аутопсия.
— Боже мой! — намери сили да възкликне Русанов. — Колко сте нетактична, другарко санитар! Защо е нужно да разпространявате мрачни вести?
В стаята се замислиха. Ефрем говореше много за смъртта и наистина изглеждаше обречен. Често спираше на пътечката между леглата, за да убеждава всички, процеждайки:
„Така че работата ни е спукана!…“
Но все пак не бяха видели последните мигове на Ефрем и затова той остана жив в паметта им. А сега трябваше да си представят онзи, който само преди ден бе крачил по тези дъски, как лежи вече в моргата, разрязан като сардела.
— Ти по-добре кажи нещо весело! — наруши мълчанието Ахмаджан.
— Мога и весело… Разкажа ли ви, ще се запревивате от смях. Само че е неприлично…
— Нищо, давай!
— Ах, да! — спомни си нещо отново Нела. — Теб, красавецо, те викат в рентгеновия кабинет! Теб, теб! — посочи към Вадим тя.
Той остави книгата на перваза, после внимателно, с помощта на ръцете си, свали от леглото болния си крак, а след него и здравия. И с балетна стъпка се насочи към вратата.
Бе чул за Подуев, но не почувства съжаление. Подуев не бе ценен човек за обществото, както и тази разпасана санитарка; а човечеството не бе ценно с количеството, а с качеството си.
Влезе и лаборантката с вестника.
Зад нея вървеше и Хищника, който можеше да грабне скъпоценния за Русанов вестник.
— Дайте го на мен! На мен! — мъчително каза Павел Николаевич и протегна ръка.
Успя да го вземе.
Дори без очила видя, че върху цялата страница има големи снимки и заглавия с плътни букви. Облегнал се на възглавницата и бавно сложил очилата си, той се убеди, както и предполагаше, че това са материали, разказващи за последния ден на сесията на Върховния съвет: бяха фотографирани президиумът и залата и с едър шрифт бяха набрани последните важни решения.
Буквите бяха наистина толкова големи, че веднага се набиваха в очи и нямаше смисъл да се прелиства, за да търси многозначителна бележка.
— Какво? — не можа да се удържи да не извика Павел Николаевич, макар да не се обръщаше към никого от стаята и да бе неприлично така да се учудва и гласно да разсъждава над прочетеното.
Да, на първа страница пишеше, че председателят на Министерския съвет Г. М. Маленков бе подал оставка по собствено желание, която Върховният съвет единодушно бе удовлетворил.
Така бе завършила сесията, от която Русанов очакваше само приемане на бюджета!
Вестникът падна от ръцете му. Повече не можеше да чете.
Не можеше да разбере какво следва от това. Бе престанал да разбира инструкцията, поднесена достъпно, но разбираше, че това е прекалено!
Сякаш някъде на огромна дълбочина се бяха разклатили геологическите пластове и от този тласък се бяха разтресли целият град, болницата и леглото на Павел Николаевич.
Но без да забелязва, че стаята и подът треперят, към него вървеше тихо, облечена в току-що изгладен халат, с бодра усмивка, доктор Хангард, държейки в ръцете си спринцовка.
— Вашата инжекция! — приветливо се обърна към него тя.
А Костоглотов взе падналия върху краката на Русанов вестник и също веднага видя и прочете новината.
После стана, защото не можеше да седи.
Също не разбираше изцяло значението на прочетеното.
Но след като вчера бяха сменили целия Върховен съд, а днес — министър-председателя, това бяха стъпките на Историята!
Стъпките на историята и не можеше в никакъв случай да се приеме, че те могат да водят към по- лошо.
Вчера все още държеше ръцете си на гърдите, за да не изскочи сърцето му и си забраняваше да вярва и да се надява!
Но минаха два дни и онези четири бетховенови удара отекнаха в небето като в мембрана.
А болните лежаха спокойно на леглата си и не чуваха!
И Вера Хангард спокойно вкарваше във вената ембихин.
Олег скочи от леглото си и излезе да се разходи!
Да подиша чист въздух!
Глава 20
Спомен за прекрасното
