Колко е удивително, че руснакът, свързан с невидими нишки с горичките, с тихата средноруска природа, изпратен по волята на съдбата завинаги тук, успява да се привърже към бедната на растителност степ, ту прекалено нагорещена, ту прекалено ветровита, където тихият ден се приема като почивка, а дъждът — като празник; изглежда Олег напълно се бе примирил с факта, че ще живее там до смъртта си. Заради такива момчета като Саримбеков, Телегенов, Маукеев и братя Скокови той, още преди да е научил езика им, бе успял да се привърже и към народа им; по редица случайни неща и чувства, когато се преплитат измамното и важното, по наивните предания за прераждането бе разбрал, че всъщност това е простодушен народ, винаги отговарящ на искреността с искреност, на благоразположението с благоразположение.
Олег бе на тридесет и четири. Всички институти приемат студенти на възраст до тридесет и пет години. Вече никога нямаше да успее да получи образование. Е, след като не става, не става! Съвсем доскоро обикновен тухлар, той бе успял да се издигне до помощник по земеустройството (не като агроном, както бе излъгал Зоя, а като помощник с триста и петдесет рубли заплата). Неговият началник, районният агроном, зле познава цената на разчертана на сантиметри летва, и Олег би работил с песен на уста, но нямаше почти никаква работа: по раздадените на колхозите актове за вечно (също
Не би ли било естествено да се озлоби към мястото на заточението си, да го ненавижда и проклина? Не, дори това, заради което си заслужава да бъде размахана пръчката на сатирата, се приемаше от Олег като анекдот, достоен за усмивката му: и постъпката на новия директор на училището Абен Берденов, който свали от стената „Гарваните долетяха“42 и я пъхна зад шкафа (бе видял на картината църква и бе сметнал, че това е религиозна пропаганда); и заврайздравът43, нахакана рускиня, която чете от трибуната доклад пред районната интелигенция, а тайно, измъквайки изпод полата си крепдешин, го продава на местните дами на двойна цена, докато не се появи в РУМ; и колата за бърза помощ, понесла се сред облаци прах, но не с болни, а пътуваща като такси, разкарващо по домовете на началството брашно и масло; и „търговията на едро“ на дребния търговец Орембаев — в неговия магазин за хранителни стоки никога няма нищо, макар празните каси да стигат до тавана и той да е удостоен с награда за преизпълнение на плана и постоянно да дреме пред вратата на магазина, защото го мързи да мери, да пресилва, да загъва — осигурил си покровителството на силните, той си отбелязва достойните, на които тихо предлага: „Вземай макарони, но цял пакет“, „Вземай захар, но цял чувал“. Пакетът или чувалът заминават направо от склада на посочения адрес, а се записват като оборот от търговия на дребно. И накрая: третият секретар на райкома, който бе изявил желание да се яви като екстернант на изпитите за средно образование, а бе много слаб по математика, посети през нощта учителя заточеник, за да му „подари“ астраганена кожа.
Всичко това се възприема с усмивка само поради факта, че е видяно след вълчия лагер. А и какво ли не би ни изглеждало като невинна шега след ада?
Има ли по-голямо удоволствие от това да облечеш привечер бялата риза (единствената, с вече протъркана яка; да не говорим за панталоните и обувките) и да тръгнеш по главната улица на селището. Близо до клуба, под навеса от тръстика, да видиш афиша: „Днес — новият трофеен художествен филм…“, и урода Вася, канещ всички на кино, и да се постараеш да купиш най-евтиния билет от две рубли, на първия ред, където обикновено седят момчетата; а веднъж в месеца да го удариш на живот — да изпиеш халба бира за две рубли и петдесет копейки в компанията на шофьорите чеченци.
Постоянната радост, с която Олег възприемаше живота си на заточеник, се дължеше преди всичко на съпрузите Кадмини — гинеколога Николай Иванович и жена му Елена Александровна; каквото и да им се случеше, те винаги повтаряха:
— Колко по-добре е от онова, което бе! Колко ни провървя, че попаднахме в това прелестно място!
Успеят да купят бял хляб — радост! Днес въртят хубав филм в клуба — радост! В малката книжарница са получили двутомника на Паустовски — радост! Появил се е зъболекарят — радост! Изпратили още един гинеколог, жена, също от заточените — чудесно! Нека тя се занимава с незаконните аборти, Николай Иванович ще се заеме с общата терапия, парите са по-малко, но за сметка на това е по-спокойно. Видят степния залез — оранжево-розово-алено-пурпурен — наслада! Стройният, слаб, с посивели коси Николай Иванович хваща под ръка закръглената, тежко дишаща, болнава Елена Александровна и двамата с чинна походка излизат извън селището, за да се порадват на залеза.
Но животът им като многоцветна гирлянда от радости започва от онзи ден, когато купуват собствена полуземлянка, полубарака с мизерна градинка — последния им подслон, където ще дочакат смъртта си. (И двамата са взели решение да умрат заедно: умре ли единият от тях, другият да го последва, защото има ли смисъл да остава сам, след като няма защо и за кого да живее?) Нямат никакви мебели и поръчват на стареца Хомратович, също от заточените, да иззида от тухли в ъгъла паралелепипед. Така се появява съпружеското легло — колко широко и удобно! Каква радост! Съшиват голяма торба напълват я със слама и ето ти чудесен дюшек! Следващата молба към Хомратович е да направи маса, непременно кръгла. Старецът недоумява: наближава седемдесетте, а никога не е виждал кръгла маса. Защо кръгла? „Не, непременно кръгла!“ — опъва се Николай Иванович и чертае с белите си, ловки ръце на гинеколог върху лист хартия как трябва да изглежда масата. Следващата грижа е да намерят газова лампа, непременно със стъклен похлупак и не със седем деления за височината на пламъка, а с десет. В Уш Терек няма такава. Трябва да се чака, докато добри хора донесат от далеч и ето че на кръглата маса се поставя скъпоценната лампа, покрита със собственоръчно направен абажур; и в Уш Терек през 1954 година, когато в столицата са на мода торшерите44 и вече е открита водородната бомба, тази газова лампа, поставена на кръглата маса, превръща глинената полуземлянка в гостна от миналия век. Какво тържество! Щастливото семейство сяда заедно с Олег и Елена Александровна говори развълнувано:
— Ах, Олег, колко добре живеем сега! Знайте, като изключа детските си години, това е най-щастливият период в живота ми!
Защото тя е права — не степента на благополучие прави щастливи хората, а отношението на сърцата едно към друго и собствената ни представа за живота; и едното, и другото е в наша власт, а това означава, че човек винаги може да бъде щастлив, ако поиска, и никой не може да му попречи.
Преди войната те живееха близо до Москва заедно със свекървата, която бе толкова непримирима по отношение на дребните неща в живота, а синът й бе толкова почтителен по отношение на майка си, че Елена Александровна, вече не в първа младост и не за първи път омъжена, се чувстваше постоянно потисната. Този период от живота си сега тя определяше като „средновековие“. Трябваше да се случи някакво голямо нещастие, за да може да нахлуе свеж въздух в семейството им.
И нещастието не закъсня. Самата свекърва имаше пръст в него: в началото на войната се появи човек без документи и помоли да го подслонят. Ръководейки се от семейните и общохристиянските убеждения, свекървата приюти дезертьора, без да си направи труда да се посъветва с младите. Дезертьорът прекара две денонощия у тях, замина, някъде го хванали и на разпита издал в кой дом е бил приютен. Самата свекърва наближаваше осемдесетте и затова я оставиха на мира, но бе решено да арестуват петдесетгодишния й син и неговата четиридесетгодишна жена. На следствието се опитаха да установят дали дезертьорът е техен роднина и ако се окажеше, че е такъв, това доста щеше да им помогне: щеше да се възприеме като постъпка от прост егоистичен характер, напълно разбираема и дори извинителна. Но онзи не им се падаше никакъв и така Кадмини получиха по десет години, но не като съучастници на дезертьора, а като врагове на отечеството, съзнателно подкопаващи мощта на Червената армия. Войната свърши и онзи дезертьор бе освободен по време на великата сталинска амнистия през 1945 година (историците ще си блъскат главите, без да могат да разберат защо именно на дезертьорите простиха първо преди всички останали и то без никакви ограничения). Онзи въобще бе забравил, че е нощувал в някакъв си дом, че някой бе пострадал заради него. Амнистията не се отнасяше за Кадмини, защото те не бяха някакви си дезертьори, а врагове. Излежаха полагаемия им се десетгодишен затвор, но пак не ги пуснаха да си отидат: та нали те бяха действали не поединично, а
