В чайханите пламвали ярки огньове и скоро целият площад лумнал в светлини. На другия ден щяло да има голям пазар — и един след друг меко пристъпвали кервани от камили, изгубвали се в мрака, а въздухът все още бил изпълнен с ритмичния, меден и печален звън на хлопките; и щом в далечината затихнели хлопките на един керван, сменял ги стонът на хлопките от друг, навлизащ в мегдана, и това нямало край, сякаш самият мрак над мегдана тихо звънтял, потрепервал, изпълнен със звуци, донесени тук от всички краища на света. Тук, невидими, стенели хлопки — индийски и афганистански, арабски, ирански и египетски; Настрадин Ходжа слушал ли, слушал и бил готов да слуша безкрайно. Наблизо, в чайханата, проехтяло, задрънчало дайре, отвърнали му струните на дутара. И невидим певец високо — чак до звездите — издигнал през отворените двери звънлив напрегнат глас: той пеел за изгората си, оплаквал се от нея.
Под звуците на тази песен Настрадин Ходжа тръгнал да си Търси място за нощувка.
— Ние с магарето имаме половин танга — рекъл той на съдържателя на чайханата.
— За половин танга можеш да пренощуваш на кече — отвърнал съдържателят. — Одеяло няма да получиш.
— А къде да завържа магарето?
— И таз добра, да не седна сега да се грижа за магарето ти?
До чайханата нямало коневръз. Настрадин Ходжа забелязал някаква желязна скоба, която стърчала от сондурмата. За тази скоба той завързал магарето, без да си направи труда да погледне към какво е прикрепена скобата, после влязъл в чайханата и си легнал: бил много уморен.
През дрямка той изведнъж чул името си. Поотворил очи.
Наблизо, събрани в кръг, седели и пиели чай някакви хора, пристигнали на пазар — камилар, овчар и двама занаятчии. Единият полугласно разказвал:
— И друга история разправят за нашия Настрадин Ходжа: веднъж в Багдад той вървял из пазара и ненадейно чул шум и викове, които долитали откъм механата. Нашият Настрадин Ходжа, както ви е известно, е човек любопитен — той надникнал в механата. Гледа, дебелият, с червена муцуна механджия раздрусва за яката някакъв бедняк и иска от него пари, а беднякът не иска да плати.
„Какъв е тоя шум? — пита нашият Настрадин Ходжа. — Какво имате да делите?“
„Ето този скитник — развикал се в отговор механджията, — този презрян голтак и мошеник влезе ей- сега в механата ми, да му изсъхнат всички вътрешности, извади от пазвата си една питка и дълго я държа над мангала, докато питката не се просмука цяла с миризмата на шишкебапа и не стана от това два пъти по-вкусна. После този просяк изяде питката, а сега не иска да ми плати, дано му изпадат всичките зъби и да му окапе кожата!“
„Истина ли е?“ — строго попитал нашият Настрадин Ходжа бедняка, който от страх не могъл да издума дума и само кимнал в отговор.
„Не е хубаво — рекъл Настрадин Ходжа. — Никак не е хубаво да използуваш безплатно чуждия имот.“
„Чуваш ли, голтако, какво ти казва този почтен и достоен човек!“ — зарадвал се механджията.
„Имаш ли пари?“ — обърнал се Настрадин Ходжа към бедняка. Беднякът мълчаливо извадил от джоба последните си медни пари. Механджията вече протегнал мазната си лапа да ги вземе.
— „Почакай, о, почтени! — спрял го Настрадин Ходжа. — Я дай първо насам ухото си.“
И той дълго дрънкал стиснатите в шепа пари досами ухото на механджията. А после, като върнал парите на бедняка, рекъл:
„Върви си с мир, бедни човече!“
„Как! — развикал се механджията. — Но аз не съм получил парите.“
„Той ти заплати напълно и вие сте си уредили сметката — отвърнал нашият Настрадин Ходжа. — Той е опитал как мирише твоят шишкебап, а ти чу как звънят парите му.“
Всички в механата изпопадали от смях. Един набързо предупредил:
— По-тихо. Инак веднага ще се досетят, че говорим за Настрадин Ходжа.
„Откъде ли знаят? — усмихнал се скришом Настрадин Ходжа. — Вярно, това стана не в Багдад, а в Стамбул, но все едно — откъде ли знаят?“
Все тъй полугласно подхванал разказа си вторият — в облекло на овчар и с цветна чалма, която показвала, че е жител на Бадахшан:
— Ето какво разказват още. Веднъж Настрадин Ходжа минавал покрай бостана на един молла. Моллата тъкмо събирал в чувал тикви и от лакомия напълнил чувала така, че не могъл дори да го вдигне, камо ли да го носи. Та стоял той и мислел: „Как да отнеса чувала в къщи?“ Видял минувача и се зарадвал:
„Слушай, синко. Не се ли наемаш да занесеш до дома този чувал?“
Настрадин Ходжа тъкмо нямал пари.
„А колко ще ми платиш?“ — попитал той моллата.
„О, сине! Защо ти са нари? Докато носиш тиквите, ще ти обадя пътем три дълбоки мъдрости и те ще те направят щастлив за цял живот.“
„Интересно какви ли мъдрости обещава да ми открие моллата?“ — помислил си нашият Настрадин Ходжа.
Обзело го любопитство. Метнал на гърба си чувала и го понесъл. А пътят възлизал стръмно нагоре и вървял над една урва. Когато Настрадин Ходжа спрял да си почине, моллата рекъл с тайнствен и важен вид:
„Слушай първата мъдрост, по-голяма не е имало никога в света от времето на Адама и ако разбереш цялата й дълбочина, ти все едно ще познаеш тайния смисъл на буквите. — Алиф, Дам, Ра, — с които Мохамед, нашият пророк и учител, открива втората сура на корана. Слушай внимателно: ако някой ти каже, че е по-лесно да ходиш пеша, отколкото да яздиш, не вярвай на този човек. Запомни думите ми и мисли над тях непрестанно, ден и нощ, и тогава ще разбереш заключената в тях мъдрост. Но тази мъдрост не е нищо в сравнение с втората мъдрост, която ще ти обадя ей при онова дърво. Виждаш ли го там, напред?“
„Добре!“ — помислил си Настрадин Ходжа. — „Почакай, молла!“
Като се обливал в пот, той домъкнал чувала до дървото.
Моллата вдигнал пръст:
„Отвори си ушите и слушай, защото втората мъдрост заключава в себе си целия коран и половина от шариата, и още една четвърт от книгата на Тарикат. И оня, който разбере тая мъдрост, никога няма да се отклони от пътя на добродетелта и никога няма да се препъне по пътя към истината. Постарай се, о, сине мой, да разбереш тази мъдрост и радвай се, че си я получил безплатно. Втората мъдрост гласи: Ако някой ти каже, че сиромахът живее по-леко от богатия, не вярвай на този човек. Но дори и тази втора мъдрост не е нищо в сравнение с третата, чието сияние може да се сравни само с ослепителния блясък на слънцето и чиято дълбочина може да се сравни само с дълбочината на океана. Третата мъдрост ще ти обадя пред портата на моя дом. Да вървим по-скоро, защото аз вече си отпочинах.“
„Почакай, молла! — отговорил нашият Настрадин Ходжа. — Аз предварително знам третата ти мъдрост. Ти искаш да ми кажеш пред портата на своя дом, че умният човек винаги може да накара глупака да му мъкне безплатно чувала с тикви.“
Поразен, моллата се отдръпнал. Настрадин Ходжа бил отгатнал дума по дума третата му мъдрост.
„Но слушай сега, молла, моята единствена мъдрост, която стои над всички твои — продължил Настрадин Ходжа. — И моята мъдрост, кълна се в Мохамеда, е толкова ослепителна и толкова дълбока, че съдържа в себе си целия ислям с корана, шариата, книгата на Тарикат и всички други книги, и цялата будистка вяра, и цялата юдейска вяра, и всички християнски заблуди. Не, никога не е имало и няма да има занапред мъдрост, по-достоверна от тая, която ще ти съобщя ей-сега, о, молла! Но приготви се да не те порази твърде много тая премъдрост, защото от нея лесно можеш да загубиш разсъдъка си — толкова поразителна, ослепителна и необятна е тя. Затова приготви разсъдъка си, молла, и слушай: Ако някой ти каже, че тия тикви не са се разпукнали — плюни в лицето на тоя човек, наречи го лъжец и го натири от къщи.“
При тези думи Настрадин Ходжа вдигнал чувала и го хвърлил надолу от стръмната урва.
Тиквите се сипели от чувала, подскачали и се разпуквали звучно, като се блъсвали в камъните.
„О, тежко ми! О, голяма загуба и разорение!“ — развикал се моллата.
И почнал да крещи, да нарежда, да дращи лицето си, та напълно заприличал на луд.
„На, виждаш ли! — поучително рекъл Настрадин Ходжа. — Нали те предупреждавах, че от тая мъдрост разсъдъкът ти лесно може да се размъти.“
