няма да стигнат за старците и жените.
— Ти си справедлив, благороден и съвестен — рекъл покъртеният Настрадин Ходжа. — Но и аз съм справедлив, благороден и съвестен и кълна ти се, ти утре няма да отидеш във вериги на пазара за роби. Дръж пеша!
Той изсипал от дисагите си всички пари, до последната танга. Тогава човекът, придържайки с лява ръка пеша на халата си, с дясната прегърнал Настрадин Ходжа и облян в сълзи, се облегнал на гърдите му.
Настрадин Ходжа обгърнал с поглед всички спасени хора, видял усмивки, руменина по лицата, блясък в очите.
— Ама ти наистина здравата полетя от магарето си — изведнъж рекъл брадатият каменар, закискал се и всички едновременно се закискали — мъжете с груби гласове, а жените е тънки, децата също грейнали в усмивки, запротягали ръчици към Настрадин Ходжа, а самият той се смеел най-високо от всички.
— О! — говорел той, превивайки се от смях. — Вие още не знаете какво магаре е то! То е такова проклето магаре!
— Не! — пресякла го жената с болното дете в ръце. — Не говори така за магарето си! То е най-умното, най-благородното, най-скъпоценното магаре в света, равно на него никога още не е имало, няма и да има. Съгласна съм цял живот да се грижа за него, да го храня с отбрано зърно, да не го обременявам никога с работа, да го чистя с чесало, да му разчесвам опашката с гребен. Защото ако това несравнимо и подобно на цъфнала роза магаре, изпълнено само с добродетели, не беше прескочило рова и не беше те хвърлило от седлото, о, пътниче, който се яви при нас като слънце в мъглата, ти щеше да минеш покрай нас, без да ни забележиш, а ние нямаше да се осмелим да те спрем!
— Права си — дълбокомислено забелязал старецът. — Ние много сме задължени за спасението си на това магаре, което наистина краси света и блести като елмаз сред всички други магарета.
Всички захванали високо да хвалят магарето и в превара му пъхали в устата питки, печена царевица, сушени кайсии и праскови. Като се бранело с опашка от досадните мухи, магарето приемало невъзмутимо и важно почерпките, ала все пак замигало, щом видяло камшика, който Настрадин Ходжа му показвал скришом.
Но времето си вървяло, сенките се удължавали, червенокраки щъркели, тракайки и пляскайки с криле, се спущали към гнездата си, откъдето насреща им се протягали алчно разтворените клюнове на щъркелчетата.
Настрадин Ходжа започнал да се сбогува.
Всички се кланяли и му благодарели:
— Сполай ти. Ти разбра нашата мъка.
— Как да не я разбера — отговорил той, — след като аз самият току-що изгубих четири работилници, дето ми работеха осем най-изкусни майстори, дом и градина, в която бликаха шадравани и по дърветата висяха златни кафези с пойни птици. Как Да не я разбера!
Старецът изфъфлил с беззъбата си уста:
— Нямам с какво да ти се отблагодаря, пътниче. Ето единственото, което взех, когато напусках дома си. Това е коранът, свещената книга; вземи я и нека тя ти бъде пътеводна звезда в житейското море…
Настрадин Ходжа не изпитвал към свещените книги никаква почит, но понеже не искал да обиди стареца, взел корана, сложил го в дисагите и се метнал на седлото.
— Името ти! Името ти! — викнали всички в хор. — Кажи ни името си, за да знаем на кого да благодарим в молитвите си.
— За какво ви е да знаете името ми? Истинската добродетел не се нуждае от слава, а що се отнася до молитвите, аллах има много ангели, които му съобщават за благочестивите постъпки на хората… Ако ангелите са лениви и нехайни и спят нейде върху меките облаци, вместо да водят сметка за всички благочестиви й всички богохулни дела на земята, вашите молитви все едно няма да помогнат, защото аллах би бил просто глупав, ако вярваше на хорските думи, без да иска потвърждение от доверени лица.
Изведнъж една от жените тихо ахнала, след нея — втора, после старецът трепнал, вперил очи в Настрадин Ходжа. Ала Настрадин Ходжа бързал и не забелязал нищо.
— Сбогом. Да пребъде мир и благоденствие над вас.
Сподирян от благословии, той се скрил зад завоя на пътя.
Останалите зад гърба му хора мълчели, в очите на всички светела една мисъл.
Мълчанието нарушил старецът. Той рекъл развълнувано и тържествено:
— Само един човек в целия свят може да извърши такава постъпка и само един човек в света умее да разговаря така, и само един човек в света носи такава души, чиято светлина и топлина сгряват всички нещастни и онеправдани, и този човек е той, нашият…
Млъкни — бързо го пресякъл друг. — Или си забравил, че дуварите имат очи, камъните уши и много стотици кучета биха се спуснали по дирите му?
— Прав си — добавил трети. — Ние трябва да мълчим, защото той сега ходи по въже и е достатъчен и най-малък тласък, за да го погуби.
— Нека по-добре ми изтръгнат езика, отколкото да произнеса нейде името му на глас! — рекла жената с болното дете на ръце.
— Аз ще мълча — възкликнала втората жена, — защото съм съгласна по-скоро сама да умра, отколкото неволно да го пратя на въжето!
Така рекли всички освен огромния брадат каменар, който не се отличавал с острота на ума и вслушан в разговорите, все не можел да разбере защо кучетата трябва да тичат по дирите на този пътник, щом не е месар или продавач на карантии; ако пък този пътник е въжеиграч, защо е забранено името му да се произнася на глас и защо жената е съгласна по-скоро да умре, отколкото да го изпрати до въжето, което е толкова необходимо в занаята му? Тук каменарят съвсем се объркал, изсумтял силно и решил да не мисли повече, защото се страхувал, че ще се побърка.
През това време Настрадин Ходжа отишъл далече, а пред очите му все още стоели изнурените лица на сиромасите; той си спомнял болното дете, трескавата руменина на бузите му и спечените от огъня устни; спомнял си белите коси на стареца, изхвърлен от родния си дом, и ярост се надигнала от дъното на сърцето му.
Не можел повече да остане на седлото, скочил и тръгнал редом с магарето, като отритвал попадналите под краката му камъни.
— Ах, почакай, лихварю, почакай! — шепнел той и зловещ огън се разгарял в черните му очи. — Ние ще (се срещнем и твоята участ ще бъде горчива! И ти, емире! — нареждал той. — Трепери и бледней, емире, защото аз, Настрадин Ходжа, съм в Бухара! О, презрени пиявици, които смучете кръв от моя злочест народ, о, алчни хиени и смрадливи чакали, няма да блаженствувате вечно и няма вечно да се мъчи народът! А колкото до тебе, лихварю Джафар, нека името ми се покрие во веки веков с позор, ако не се разплатя с тебе за цялата мъка, която причиняваш на сиромасите!
СЕДМА ГЛАВА
Дори за Настрадин Ходжа, който бил видял в живота си много неща, този ден — първият ден от пребиваването му в родината — бил твърде неспокоен и богат на приключения. Настрадин Ходжа се уморил и искал да се скрие нейде на тихо място, за да си почине.
— Не! — въздъхнал той, като видял отдалече множество хора, струпани около едно езеро. — Види се, днес не ми е писано да си почина! Ето, пак нещо се е случило!
Езерото се намирало настрана от Големия път и Настрадин Ходжа можел да мине покрай него, но не бил такъв човек, че да изпусне случай да се намеси в някой спор, скандал или бой:
Магарето, което през дългите години било изучило, до съвършенство характера на господаря си, без да чака заповеди, завило към езерото.
— Какво се е случило? Кого са убили? Кого са обрали? — развикал се Настрадин Ходжа, като насочил магарето си право към центъра на навалицата. — Я се разстъпете! Дайте път! Дайте път!
Когато се промъкнал през тълпата и се приближил до самия бряг на голямото, покрито със зеленикава плесен езеро, той видял нещо необикновено. На три крачки от брега се давел човек. Той ту изплувал, ту потъвал, като изпускал от дъното големи мехури.
