благочестивата постъпка на твоя господар, та аллах отрано да приготви перила за него на този мост.
Слугата се замислил, после с хитра усмивка, от която Настрадин Ходжа изтръпнал, рекъл:
— Прав си, о, пътниче! И как ли не се досетих отведнъж, че разговорът ти с моя господар е имал толкова добродетелен смисъл! Но щом си решил да помогнеш на господаря ми при преминаването на задгробния мост, по-добре ще е перилата да бъдат от двете страни. Така ще е по-здраво и по-сигурно. И аз с удоволствие бих се помолил за моя господар, та аллах да постави перила и от другата страна.
— Помоли се пък! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Кой ти пречи? Ти дори си длъжен да направиш това. Мигар коранът не повелява на робите и слугите да се молят ката ден за господарите си, без да искат някаква награда…
— Завръщай магарето! — грубо рекъл слугата и като подкарал коня, притиснал Настрадин Ходжа до дувара. — Хайде по-живо, не ме карай да си губя времето напразно!
— Почакай — бързо го пресякъл Настрадин Ходжа. — Още не съм казал всичко. Канех се да прочета молитва от триста думи според броя на тангите, които получих. Но сега мисля, че мога да се задоволя с молитва от двеста и петдесет думи. Перилата от моята страна ще бъдат само мъничко по-тънки и по-къси. А ти ще прочетеш молитва от петдесет думи и премъдрият аллах ще съумее от същите греди да скрои перила на твоята страна.
— Че как тъй? — възразил слугата. — Значи моите перила ще бъдат пет пъти по-къси от твоите?
— Но затова пък ще бъдат на най-опасното място! — живо додал Настрадин Ходжа.
— Не! Не съм съгласен с такива късички перила! — решително рекъл слугата. — Значи част от моста няма да бъде оградена! Аз целият бледнея и се обливам в студена пот при мисълта за страшната опасност, която заплашва господаря ми! Смятам, че ние двамата трябва да прочетем молитви от по сто и петдесет думи, за да бъдат перилата еднакви от двете страни. А ако не си съгласен, в това аз виждам зла умисъл срещу господаря ми — значи искаш да падне от моста! И аз ей-сега ще повикам хората и ти ще хлътнеш право в подземната тъмнина.
— Тънички перила! — яростно извикал Настрадин Ходжа и същевременно почувствувал как кесията сякаш слабо помръдва под пояса му. — Според тебе значи е достатъчно този мост да се огради с пръчки! Та разбери, че перилата от едната страна трябва непременно да бъдат по-дебели и по-яки, за да може търговецът да се хване за нещо, ако стъпи накриво и рече да падне!
— Самата истина говори с устата ти! — радостно възкликнал слугата. — Нека те бъдат по-дебели откъм моята страна, а аз няма да пожаля труд и ще прочета молитва от двеста думи!
— А от триста не щеш ли? — злобно рекъл Настрадин Ходжа.
Те дълго спорили насред пътя. Редките минувачи, дочули откъслеци от разговора, почтително се кланяли, защото вземали Настрадин Ходжа и сипаничавия слуга за благочестиви хаджии, които се връщат от поклонение в светите места.
Когато се разделяли, кесията на Настрадин Ходжа била наполовина по-лека: спогодили се мостът, който води към рая, да бъде ограден за търговеца от двете страни със съвсем еднакви по дължина и здравина перила.
— Сбогом, пътниче — рекъл слугата. — Днес ние с тебе извършихме благочестиво дело.
— Сбогом, добри, предани и добродетелни прислужнико, който толкова много се грижиш за спасението на душата на своя господар. Ще ти кажа още, че в спор ти сигурно няма да отстъпиш и на самия Настрадин Ходжа:
— Защо си спомни за него? — настръхнал слугата.
— Ами тъй… Дойде ми на езика — отвърнал Настрадин Ходжа и си помислил: „Еха! Та той, изглежда, не е проста птица!“
— Може би му се падаш някакъв далечен роднина? — попитал слугата. — Или познаваш някого от роднините му?
— Не, никога не съм се срещал с него. И не познавам никого от роднините му.
— Ще ти кажа на ухо — слугата се навел от седлото: — аз се падам роднина на Настрадин Ходжа. Братовчед съм му. Заедно прекарахме детските си години.
Настрадин Ходжа, който окончателно се уверил в подозренията си, не отговорил нищо. Слугата се навел над него от другата му страна:
— Баща му, двамата му братя и чичо му загинаха. Сигурно си чул, пътниче?
Настрадин Ходжа премълчал.
— Какво зверство от страна на емира! — лицемерно възкликнал слугата.
Но Настрадин Ходжа мълчал.
— Всички бухарски везири са глупци! — изведнъж рекъл слугата, разтреперан от нетърпение и алчност, защото за залавянето на волнодумци хазната отпускала големи награди.
Но Настрадин Ходжа упорито мълчал.
— Самият наш пресветъл емир също е глупак! — рекъл слугата. — И не се знае още има ли на небето аллах или то изобщо не съществува.
Ала Настрадин Ходжа мълчал, макар че на крайчеца на езика му отдавна висял ядовит отговор. Слугата, измамен в надеждите си, с проклятие шибнал коня с камшик и с два скока изчезнал зад завоя. Всичко утихнало. Само прахта, вдигната от копитата, се виела и златеела в неподвижния въздух, пронизан от полегати лъчи.
„Ето, намерих си все пак роднина — насмешливо си мислел Настрадин Ходжа. — Старецът не ме излъга: в Бухара наистина са се навъдили повече шпиони, отколкото мухи, и трябва да бъда предпазлив, защото старата поговорка гласи, че провинилия се език го отсичат заедно с главата.“
И той дълго яздил така, като ту помръквал от мисълта за наполовина опразнената кесия, ту се усмихвал при спомена за битката между бирника и надменния богаташ.
ПЕТА ГЛАВА
Когато стигнал до противоположната част на града, той спрял, поверил магарето си на грижите на съдържателя на една чайхана, а сам, без да губи време, се упътил към механата.
Там било тясно, душно и задимено, вдигала се глъчка, жарко пламтели печките и пламъците им озарявали потните, голи до кръста готвачи. Те бързали, крещели, блъскали се и шамаросвали по вратовете чираците, които с обезумели очи сновели из цялата механа, увеличавайки блъсканицата и врявата. Къкрели огромни казани, покрити с танцуващи дървени капаци, вкусната пара се сгъстявала под тавана, дето с бръмчене се виели безчислени рояци мухи. Със сивкав дим кипял и яростно пръскал шарланът, светели стените на нажежените мангали и лойта, капейки от шишовете върху въглените, горяла със син задушлив пламък. Тук готвели пилаф, печали шиш-кебап, варели карантии, заничали банички, пълнени с лук, пипер, месо и овча лой, която, разтопена в пещта, избивала през тестото и кипяла на ситни мехурчета. Настрадин Ходжа с голяма мъка си намерил място, било толкова тясно, че хората, които притиснал с гърба и хълбоците си, изпъшкали. Но никой не се обидил и дума не издумал на Настрадин Ходжа, пък и той не се обиждал. Открай време обичал жежката навалица в механите из чаршията, цялата тая нестройна гълчава, шеги, смях, викове, блъсканица, дружното сумтене, дъвчене и мляскане на стотици хора, които след деня, прекаран в тежък труд, нямало кога да подбират яденетата: несъкрушимите челюсти ще смелят всичко — и жили, и хрущяли, а ненаситният търбух ще поеме всичко, само да бъде много и евтино! Настрадин Ходжа също го бивало в доброто хапване: той изял едно след друго три паници юфка, три паници пилаф и накрая — двайсетина банички, които дояждал вече насила, верен на правилото си — никога не оставяй нещо в паницата, щом вече е платено.
После поел към изхода и когато, с все сила поработил с лакти, най-сетне се измъкнал на въздух, бил целият мокър. Крайниците му били отмалели, като да излизал от баня, изпод ръцете на някой як теляк. С ленива крачка, натежал от яденето и жегата, как да е стигнал до чайханата и щом стигнал, поръчал си чай и блажено се изтегнал на кечетата. Клепачите му се затваряли, в главата му плували приятни мисли: „Сега имам много пари: добре ще е да ги пусна в обръщение и да открия някаква работилница — грънчарница или сарачница, нали познавам тези занаяти. Наистина стига съм се скитал. Мигар съм по-лош и по-глупав от другите, мигар не мога да имам добра, хубава жена, мигар не мога да имам син, когото бих носил на ръце? Кълна се в брадата на пророка, от това кресливо момче ще излезе истински хитрец, аз ще се постарая да му
