ШЕСТА ГЛАВА
Понеже помнел мъдрото правило, че е по-добре да стоиш надалеч от хора, които знаят къде са парите ти, Настрадин Ходжа не останал в чайханата и поел към пазара… Сегиз-тогиз се обръщал да види дали не го следят, защото не забелязал върху лицата на играчите, па и на самия съдържател печата на добродетелта.
Било му радостно да язди: Сега можел да купа каквато си искал: работилница, две работилници, три работилници. Така и решил да направи. „Ще купя четири работилници: една грънчарница, една сарачница, една шивачница и една обущарница, и ще поставя във всяка по двама майстори, а аз само ще получавам парите. След две години ще забогатея, ще купя къща с шадравани в градината, ще накача навсякъде златни кафези с пойни птички, ще имам две или дори три жени и по трима сина от всяка…“
Потопил се до над главата в сладостната река на мечтите. През това време магарето, което не усещало юздите, се възползувало от дълбоката размисъл на стопанина си и като срещнало по пътя си мостче, не тръгнало по него, както всички други магарета, а свърнало встрани и като се засилило, скочило право през рова. „И когато децата ми пораснат, ще ги събера и ще кажа… — мислел си в това време Настрадин Ходжа. — Но защо летя във въздуха? Мигар аллах е решил да ме превърне в ангел и ми е принадил крила?“
В същия миг искрите, посипали се от очите му, убедили Настрадин Ходжа, че няма крила. Изхвръкнал от седлото, той се бухнал на пътя, пет-шест аршина пред магарето си.
Когато с пъшкане и охкане станал, целият прашен, магарето му, запазило на лицето си най-невинен израз и мърдайки ласкаво уши, се приближило до него, като че го канело отново да заеме мястото си на седлото.
— О, ти, което си ми пратено като наказание за греховете ми и за греховете на баща ми, дядо ми и прадядо ми, защото, кълна се в правотата на исляма, несправедливо би било толкова тежко да се наказва човек само за собствените му грехове!… — подзел Настрадин Ходжа с треперещ от негодувание глас. — О, ти, презрян мелез от паяк и хиена! О, ти, който…
Но в тоя миг се запънал, защото забелязал някакви хора, насядали наблизо, в сянката на един порутен дувар.
Проклятията замрели на устните на Настрадин Ходжа.
Той разбирал, че човек, попаднал пред очите на другите в смешно и непочтено положение, трябва сам да се смее над себе си по-високо от всички.
Настрадин Ходжа смигнал на насядалите и се усмихнал широко, като показал всичките си зъби отведнъж.
— Ехе! — рекъл той високо и весело. — Ама че хубаво полетях! Кажете колко пъти се преметнах, че аз не успях да преброя. Ах ти, палавнико! — продължил той, като добродушно тупал с длан магарето, а в същото време ръцете го сърбели да го нашиба хубавичко с камшика. — Ах ти, палавнико! Той си ми е такъв: само малко да се зазяпаш, и непременно ще ти изиграе някой номер!
Настрадин Ходжа се запревивал от весел смях, но с учудване забелязал, че никой не му приглася. Всички продължавали да седят с наведени глави И потъмнели лица, а жените, които държали на ръце дечица, тихо плачели.
„Тук нещо не е в ред“ — рекъл си Настрадин Ходжа и се приближил още.
— Слушай, почтени старче — обърнал се той към един белобрад старец с изпито лице, — разкажи ми какво се е случило с вас. Защо не виждам усмивки, не чувам смях, защо плачат жените? Защо седите тук на пътя, в прахта и жегата, не е ли по-добре да си седите дома на хладовина?
— Добре му е да си седи дома на оня, който има дом — скръбно отговорил старецът. — Ах, минувачо, не питай — нещастието ни е голямо и ти все едно не можеш да ни помогнеш. Ето аз — стар, немощен човек — моля сега бога да ми прати по-скоро смърт.
— Защо говориш така! — с укор рекъл Настрадин Ходжа. — Човек никога не бива да мисли за това. Разкажи ми мъката си и нека не те смущава това, че съм беден наглед. Може би ще съумея да ти помогна.
— Разказът ми ще бъде кратък. Само преди час по нашата улица мина лихварят Джафар, придружен от двама емирски заптии. Аз съм длъжник на Джафар и утре заран изтича срокът на моя дълг. И ето, аз съм изгонен от дома си, в който съм преживял целия си живот, и нямам вече семейство, и нямам кът, дето бих могъл да подслоня глава… А цялото ми имущество: къща, градина, добитък и лозя — утре ще бъде продадено от Джафар.
Сълзи бликнали от очите на стареца, гласът му треперел.
— А много ли му дължиш? — попитал Настрадин Ходжа.
— Твърде много, минувачо. Дължа му двеста и петдесет танга.
— Двеста и петдесет танга! — възкликнал Настрадин Ходжа. — И човек си желае смъртта заради някакви си двеста и петдесет танга! Хайде, хайде, стой мирно — измърморил той на магарето, отвързвайки дисагите. — Ето ти, почтени старче, двеста и петдесет танга, върни ги на тоя лихвар, изгони го с ритници от лома си и доживей дните си в спокойствие и благоденствие…
Щом чули звъна на среброто, всички трепнали, а старецът не можал да промълви нито дума и само с очите си, в които блестели сълзи, благодарял на Настрадин Ходжа.
— На, виждаш ли, а ти даже не искаше да ми разкажеш за нещастието си — рекъл Настрадин Ходжа, като отброявал последната монета и си мислел: „Нищо, вместо осем майстори ще наема само седем, стига ми и това!“
Изведнъж жената, която седяла до стареца, се хвърлила в краката на Настрадин Ходжа, със силен плач протегнала към него детето си.
— Виж! — през риданията издумала тя. — То е болно, устните му са спечени и лицето му пламти. И то ще умре сега, клетото ми момченце, нейде на пътя, защото ме изгониха от дома ми.
Настрадин Ходжа погледнал измършавялото бледо личице на детето, прозрачните му ръчички, после обгърнал с поглед лицата на седналите. И когато се вгледал в тези лица, издълбани от бръчки, посърнали от страдания, и видял очите им, помръкнали от безкрайни сълзи, сякаш нажежен нож се забил в сърцето му, мигновен гърч свил гърлото му, жарка вълна от кръв заляла лицето му. Той се извърнал.
— Аз съм вдовица — продължила жената. — Мъжът ми умря преди половин година, той дължеше на лихваря двеста танга и дългът, според закона, се прехвърли върху мен.
— Момчето наистина е болно — рекъл Настрадин Ходжа. — И не бива никак да го държиш на слънце, защото слънчевите лъчи сгъстяват кръвта в жилите, както учи Авицена; това, разбира се, не е полезно за момчето. Ето ти двеста танга, върни се по-скоро дома, сложи му мокра кърпа на челото; ето ти още петдесет танга, за да повикаш лекар и да купиш илач.
А на себе си рекъл: „Мога спокойно да мина и с шестима майстори.“
Но в краката му се строполил брадат каменар, огромен на ръст — неговото семейство трябвало утре да бъде продадено в робство за дълг от четиристотин танга към лихваря Джафар… „Петима майстори наистина са възмалко“ — помислил си Настрадин Ходжа, като развързвал дисагите. Ала преди да ги завърже, други две жени паднали на колене пред него и разказите им били толкова жаловити, че Настрадин Ходжа, без да се колебае, им дал достатъчно пари, за да се разплатят с лихваря. Като видял, че останалите пари едва- едва ще стигнат за издръжката на трима майстори, решил, че в такъв случай не си струва да се обвързва с работилници и с щедра ръка се заел да раздава пари на останалите длъжници на лихваря Джафар.
В дисагите му останали не повече от петстотин танга. И тогава Настрадин Ходжа забелязал още един човек, който стоял встрани от другите и не бил се обърнал към него за помощ, макар че на лицето му била изписана мъка.
— Хей ти, слушай! — повикал го Настрадин Ходжа. — Защо стоиш тук? Нямаш ли дълг към лихваря?
— Имам дълг — глухо рекъл човекът; — Утре сам ще ида във вериги на пазара за роби.
— А защо мълча досега?
— О, щедри, благодетелни пътниче, аз не знам кой си. Дали свети Богаеддин, излязъл от гробницата си, за да помогне на сиромасите, или самият Харун-ал-Рашид? Не се обърнах към тебе само защото ти и без мене много се охарчи, а аз дължа повече от всички — петстотин танга — и се боях, че ако ми ги дадеш,
