Пред портите на двореца простирал шатрите си пъстър табор. В сянката на изподраните нанеси лежали и седели на тръстикови рогозки хора, изнурени от задух ата — сами и със своите семейства; жени люлкали кърмачета, варели яденета в казани, кърпели съдрани халати и одеяла; навсякъде тичали полуголи дечурлига, крещели, биели се и падали, твърде непочтително обръщайки към двореца оная част от тялото, която е неприлично да съзерцаваме. Мъжете спели или се занимавали с различни домашни работи, или разговаряли помежду си, насядали около чайниците. „Ехе! Та тези хора живеят тук не за първи ден!“ — помислил си Настрадин Ходжа.
Вниманието му привлекли двоица: един плешив и един брадат. Обърнати с гръб един към друг, те лежали направо на голата земя, всеки под своя навес, а между тях за едно тополово колче била вързана бяла коза, толкова мършава, че сякаш ребрата й всеки момент можело да пробият олисялата й кожа. Тя с жаловито блеене глождела колчето, изядено вече наполовина.
Настрадин Ходжа бил много любопитен, затова не се сдържал и попитал:
— Мир вам, жители на Благородна Бухара! Кажете ми, отдавна ли се числите към циганското съсловие?
— Не ни се подигравай, о, пътниче! — отговорил брадатият. — Ние не сме цигани, ние сме не по-лоши мюсюлмани от тебе самия!
— Щом сте добри мюсюлмани, защо не си седите дома? Какво чакате тук, пред двореца?
— Чакаме справедливия и милостив съд на емира, нашия владетел, повелител и господар, който затъмнява с блясъка си самото слънце.
— Така! — рекъл Настрадин Ходжа, без да крие насмешката си. — Й отдавна ли чакате справедливия и милостив съд на емира, вашия владетел, повелител и господар, който затъмнява с блясъка си самото слънце?
— Чакаме вече шеста седмица, о, пътниче! — намесил се плешивият. — Ето този брадат любител на съдебни дела — да го накаже аллах, шейтанът да постеле опашката си на ложето му — този брадат любител на съдебни дела е мой по-голям брат. Баща ни умря и ни остави скромно наследство, ние си поделихме всичко освен козата. Нека емирът реши на кого от нас трябва да принадлежи тя.
— Но къде се намира имуществото, което ви се е паднало в наследство?
— Ние обърнахме всичко в пари; нали трябваше да платим на съчинителите на тъжби, и на писарите, които приемат тъжбите, също трябваше да платим, и на стражарите трябваше да платим, и на много други още.
Плешивият изведнъж скочил, спуснал се към един мръсен бос дервиш с островърха шапка и с черна издълбана кратуна на бедрото.
— Помоли се, свети човече! Помоли се съдът да завърши в моя полза!
Дервишът взел парите, почнал да се моли. И всеки път, когато изговарял заключителните думи от молитвата, плешивият хвърлял в кратуната му нова монета и го карал да повтори всичко отначало.
Брадатият неспокойно се надигнал, затърсил с очи из тълпата. Не след дълго забелязал втори дервиш, още по-мръсен, по-окъсан и следователно още по-свят. Тоя дервиш поискал прекалено много пари, брадатият почнал да се пазари, ала дервишът, като поровил под шапката си, извадил оттам цяла шепа едри въшки и брадатият, убеден в светостта му, се съгласил с цената. Като поглеждал тържествуващо по-младия си брат, той отброил парите. Дервишът паднал на колене и почнал гръмогласно да се моли, като заглушавал със своя бас тънкия гласец на първия дервиш. Тогава плешивият, обезпокоен, дал още пари на своя Дервиш, а брадатият — на своя, и двамата дервиши, в старанието си да се надвикат, закрещели така високо, че аллах, сигурно заповядал на ангелите да затворят прозорците в чертозите му от страх да не оглушее. Козата глозгала тополовото колче, блеела жаловито и провлачено.
Плешивият й хвърлил половин наръч детелина, но брадатият закрещял:
— Прибери си мръсната смрадлива детелина от моята коза!
Той захвърлил детелината далеч настрана и сложил пред козата гърне (трици.
— Не! — злобно извикал плешивият брат. — Моята коза няма да яде триците ти.
Гърнето отлетяло подир детелината, счупило се, триците се смесили с прахта на пътя, а братята вече се търкаляли в яростна схватка по земята, като се обсипвали с удари и проклятия.
— Двама глупаци се бият, двама мошеника се молят, а козата през това време издъхва от глад — рекъл Настрадин Ходжа и поклатил глава. — Хей вие, добродетелни и любещи се братя, погледнете насам. Аллах реши по своему вашия спор и си прибра козата!
Братята се опомнили, пуснали се и дълго стояли с окървавени лица, разглеждали умрялата коза. Най- сетне плешивият рекъл:
— Трябва да се одере кожата.
— Аз ще одера кожата! — бързо се обадил брадатият.
— Защо пък ти? — попитал вторият; голото му теме почервеняло от ярост.
— Козата е моя, значи и кожата е моя.
— Не, моя е.
Настрадин Ходжа не сварил да вметне дума и братята пак се затъркаляли по земята и нищо не могло да се различи в това хъркащо кълбо, само за миг се подал мръсен юмрук със стиснато в него снопче черна коса, от което Настрадин Ходжа заключил, че по-големият брат е изгубил значителна част от брадата си.
Като махнал отчаяно с ръка, Настрадин Ходжа тръгнал по-нататък.
Насреща му се изпречил един ковач с клещи в пояса — същият, с когото Настрадин Ходжа разговарял предния ден при езерото.
— Здравей, ковачо! — радостно извикал Настрадин Ходжа. — Ето че се срещнахме, макар че не успях да изпълня клетвата си. Какво правиш тук, ковачо, мигар и ти си дошъл на емирския съд?
— Само че ще има ли полза от тоя съд? — мрачно отговорил ковачът. — Аз дойдох с тъжба от, ковашката чаршия. Дадоха ни да храним петнайсет стражари три месеца, но мина вече цяла година, а ние си ги храним, храним и търпим големи загуби.
— А аз дойдох от вапцарската чаршия — намесил се някакъв човек със следи от боя по ръцете и лице, по-зеленяло от отровните пари, които дишал всеки ден от, изгрев до залез. — Донесох точно такава тъжба. Дадоха ни на изхранване двайсет и пет стражари, търговията ни западна, доходите ни съвсем намаляха. Може би емирът ще се смили и ще ни освободи от този непоносим хомот.
— Но защо сте се опълчили срещу горките стражари! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Така де, те не са най-лошите и най-лакомите сред жителите на Бухара. Вие безропотно храните самия емир, всичките му везири и сановници, храните две хиляди молли и шест хиляди дервиши — защо нещастните стражари трябва да гладуват? И мигар не знаете поговорката: там, където си е намерил прехраната един чакал, веднага ще се завъдят още десетина. Не разбирам недоволството ви, о, ковачо и вапцарю.
— По-тихо! — рекъл ковачът и се озърнал.
Вапцарят гледал укорно Настрадин Ходжа:
— Ти си опасен човек, пътниче, и думите ти не са добродетелни. Нашият емир е мъдър и много милостив…
Той не се доизказал, защото завили тръби, гръмнали барабани, целият пъстър табор се люшнал, раздвижил се — и тежко се отворили обкованите с мед порти на двореца.
— Емирът! Емирът! — разнесли се викове и народът от всички страни се втурнал към двореца, за да види своя повелител.
Настрадин Ходжа заел най-удобното място в първите редици. Изпърво от портите, изтичали глашатаите:
— Сторете атът на емира! Сторете път на светлейшия емир! Сторете път на повелителя на правоверните!
Подир тях изскочила стражата, като блъскала с тояги наляво и надясно по гърбовете и главите на любопитните, които били прекалено близко; в тълпата се образувал широк проход и тогава излезли музикантите с барабани, флейти, дайрета и карнаи; след тях идела свитата в коприна и злато, с криви саби и кадифени ножници, обсипани със скъпоценни камъни; после прекарали два слона с високи кичури пера на главите; най-сетне изнесли разкошна украсена носилка, в която под тежък сърмен балдахин се бил излегнал самият велик емир.
Тълпата забоботила, зашумяла насреща му; сякаш вятър минал по целия мегдан и народът се проснал
