грижа за своите поданици им оказа велика милост и благоволение, като им даде за изхранване верните стражари от своята емирска служба на това дарува на жителите на Благородна Бухара почетната възможност да възблагодарят своя емир и да му благодарят всекидневно и всекичасно, с каквато чест не е удостоено от управителите си населението на други, граничещи с нашата, държави. Ала ковашката чаршия не се отличи с благочестие сред другите. Дори ковачът Юзуф, забравил страданията отвъд гроба и изплетения от косми мост на грешниците, отвори дръзко устата си да изрази неблагодарност, която се и осмели да поднесе пред нозете на нашия повелител и господар, пресветлия емир, който затъмнява с блясъка си самото слънце. Като обсъди това, нашият пресветъл емир благоволи да отсъди: дарува ковача Юсуф с двеста камшика, за да му внуши думи на покаяние, без които напразно ще трябва да чака да се отворят пред него райските порти. На цялата ковашка чаршия пресветлият емир отново оказва снизхождение и милост и повелява да й се дадат още двайсет стражари за изхранване, за да не лиши ковачите от радостната възможност да възхваляват всекидневно и всекичасно мъдростта и милосърдието му. Такова е решението на емира, да продължи аллах дните му за благото на всички верноподаници.
Целият хор от придворни ласкатели отново се разшавал и загълчал на разни гласове, като прославял емира. През това време стражата хванала ковача Юсуф и го помъкнала към лобното място, дето джелатите с отвратителни кръвожадни усмивки претегляли вече в ръцете си тежките камшици.
Ковачът се прострял ничком на рогозката; камшикът свирнал и се спуснал, гърбът на ковача се обагрил с кръв.
Палачите го били така жестоко, че цялата кожа на гърба му цъфнала, разсекли месото до самите кости, но не могли да чуят от ковача не само вопъл, но дори и стон. Когато станал, всички забелязали на устните му черна пяна: за да не вика, докато го биели, той гризял земята.
— Тоя ковач не е от ония, които лесно забравят — рекъл Настрадин Ходжа. — Той сега ще помни до края на дните си емировата милост. Е, какво стоиш, вапцарю? Върви, сега е твой ред.
Вапцарят плюнал и като се огледал, отдалечил се от тълпата.
Великият везир набързо приключил с още няколко дела, при всяко дело той неизменно извличал полза за хазната на емира, с което си умение бил прочут сред останалите сановници.
Палачите работели на лобното място без отдих. Оттам се носели стенания и викове. Великият везир препращал към джелатите все нови и нови грешници и те вече образували дълга редица — старци, жени и дори едно десетгодишно момче, изобличено в дръзко и свободомислещо овлажняване на земята пред емирския дворец. То треперело и плачело, размазвало сълзите по лицето си. Настрадин Ходжа го гледал с жалост и негодувание в сърцето.
— Наистина опасен престъпник е това момче! — разсъждавал на висок глас Настрадин Ходжа. — И човек не може достатъчно да възхвали предвидливостта на емира, че варди трона си от подобни врагове, които са толкова по-опасни, че прикриват с младостта на годините си подозрителната насека на своите мисли. Днес видях и друг един престъпник, по-лош и по-ужасен от тоя. Той — какво мислите? — той беше извършил още по-голямо престъпление пред самата стена на двореца! Всяко наказание би било твърде леко за подобна дързост, освен ако го побият на кол. Боя се само, че колът би преминал през този престъпник, както шиш през пиле, защото той беше навършил едва четири години. Но това, разбира се, както вече казах, не може да служи за оправдание.
Така говорел той, като се стараел да прилича на молла, който произнася проповед; и гласът му, и думите му били благонамерени, но хората, които имали уши, слушали, разбирали и криели в брадите си потайни, недобри усмивки.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Изведнъж Настрадин Ходжа забелязал, че тълпата е оредяла. Мнозина бързо се разотивали, дори се разтичали. „Дали заптиите не се промъкват към мене?“ — обезпокоен си помислил той.
Тутакси разбрал всичко, когато видял приближаващия лихвар. След него под охраната на заптиите вървели един грохнал белобрад старец в халат, изцапан с глина, и една загърната с покривало жена, по- точно девойка, съвсем млада още, както установил Настрадин Ходжа, щом се вгледал с опитно око в походката й.
— А къде е Закир, къде са Джура, Мохамед и Садък? — попитал със скърцащ глас лихварят, като оглеждал с единственото си око хората наоколо; другото било мътно и неподвижно, покрито с перде. — Те преди малко бяха тук, аз ги зърнах отдалече. Скоро ще настъпи срокът на техните дългове, напразно бягат и ре крият. Река ли, и тъй, и тъй ще ги намеря.
Понакуцвайки, той помъкнал гърбицата си по-нататък.
— Гледайте, гледайте, тоя паяк поведе на емирския съд грънчаря Нияз й дъщеря му.
— Не е дал на грънчаря дори един ден отсрочка!
— Проклет да бъде тоя лихвар. След две седмици е срокът за плащане на моя дълг!
— А моят срок е след седмица.
— Гледай, всички се разбягват пред него и се крият, като че разнася проказа или холера.
— Той е по-лош от прокажен, тоя лихварин!
Горчиво разкаяние мъчело душата на Настрадин Ходжа.
Той повторил клетвата си: „Аз ще го удавя в същото езеро!“
Арсланбег пуснал лихваря, без да чака ред. След лихваря до дъсчената площадка се приближили грънчарят и дъщеря му, коленичили, целунали ресните на килима.
— Мир на тебе, почтени Джафар! — приветливо рекъл великият везир. — Какво те води насам? Падни в краката на великия емир и му изложи делото си.
— О, велики владетелю, господарю мой! — захванал Джафар, като се обръщал към емира, който кимнал в просъница, после пак захъркал и засумтял с нос. — Дойдох да искам справедливост от тебе. Ето тоя човек на име Нияз и по занятие грънчар ми дължи сто танга и още триста танга лихва за тоя дълг. Днес заранта изтече срокът за плащането му, но грънчарят не ми е заплатил нищо. Съди ни, о, мъдри емире, слънце на вселената!
Писарите записали в книгите си тъжбата на лихваря, след това великият везир се обърнал към грънчаря:
— Грънчарю, великият емир те пита. Признаваш ли тоя дълг? Може би оспорваш деня и часа?
— Не — със слаб глас отговорил грънчарят и побелялата му глава клюмнала. — Не, мъдри и справедливи везирю, нищо не оспорвам — нито дълга, нито деня, нито часа. Само моля за отсрочка от един месец и прибягвам към великодушието й милостта на нашия емир.
— Позволи ми, о, господарю, да обявя решението, което прочетох по лицето ти — рекъл Бахтияр. — В името на милостивия и милосърден аллах, според закона, ако някой не заплати в срок своя дълг, постъпва с цялото си семейство в робство при тоя, комуто е длъжен, и остава в робство дотогава, докато не заплати дълга си с лихвите за цялото време, като се включи тук и времето, прекарано в робство.
Главата на грънчаря се навеждала все по-ниско и по-ниско и изведнъж се затресла, мнозина в навалицата се извърнали, за да сподавят тежките си въздишки. Раменете на девойката потреперили: тя плачела под покривалото си. Настрадин Ходжа за стотен път си повтарял: „Той ще бъде удавен, тоз безжалостен мъчител на сиромасите.“
— Но милостта на нашия повелител, неговото великодушие са безгранични! — продължавал през това време Бахтияр, извисил глас.
Старият грънчар повдигнал глава, лицето му просветляло в надежда.
— Макар срокът за изплащането на дълга да е вече минал, емирът подарява на грънчаря Нияз отсрочка един час. Ако след изтичането на тоя час грънчарят Нияз пренебрегне установеното от вярата и не заплати целия си дълг с лихвите, ще трябва да се постъпи според закона, както вече беше казано. Върви, грънчарю, и нека пребъде над тебе занапред милостта на емира!
Бахтияр млъкнал и тогава се разшавал и загълчал хорът на ласкателите, които се тълпели зад трона.
— О, справедливи, който затъмняваш със справедливостта си самата справедливост, о, милосърдни й мъдри, о, великодушни емире, о, украса на земята и слава на небето, наш пресветли емире!
Тоя път ласкателите надминали себе си и славословели толкова високо, че дори събудили емира, който,
