ничком, както го изисквал емирският указ, който повелявал верноподаниците да гледат своя владетел раболепно и непременно отдолу нагоре. Пред носилката тичали слуги и постилали килими на пътя; отдясно на носилката вървял дворцовият мухобиец с ветрило от конски опашки на рамото, а отляво сериозно и важно крачел наргилджията на емира с турско златно наргиле в ръцете. Стража е медни шлемове, щитове, копия, арбалети и оголени саби завършвала шествието; на самата опашка карали две малки пушкала. Всичко това било огряно от яркото пладнешко слънце; тр пламтяло в скъпоценните камъни, греело по златните и сребърните накити, отразявало се с ярък блясък в медните щитове и шлемове, сияело върху бялата стомана на извадените ножове… Но в огромната, просната ничком тълпа нямало нито скъпоценни камъни, нито злато, нито сребро, нито дори мед — нищо, което би могло, радвайки сърцето, да гори и свети под слънцето — само, дрипи, сиромашия и глад; и когато пищната процесия на емира се движела през морето от мръсен, неук, изоставен и окъсан народ, на човек му се струвало, че някой тегли през жалка окъсана дреха тънка и единствена златна нишка.
Високата, застлана с килими дъсчена площадка, отдето емирът трябвало да излее своята милост върху предания му народ, била вече оградена от всички страни от стражари, а Долу, на лобното място, се суетели джелатите, които се готвели да изпълнят емирската воля; опитвали гъвкавостта на пръчките и здравината на тоягите, накисвали в легени кожени многоремъчни камшици, издигали бесилка, точели секири и забивали в земята заострени колове. Разпореждал се началникът на дворцовата стража Арсланбег, който се славел със свирепостта си далеч извън пределите на Бухара; той имал червено лице, дебело тяло и черна коса, брадата покривала целите му гърди и се спущала над корема, гласът му наподобявал камилски рев.
Той щедро раздавал удари с юмруци по зъбите, ритници, но изведнъж целият се изпънал и затреперил от раболепие.
Носилката, която плавно се люлеела, се изкачила на дъсчената площадка и емирът, повдигнал балдахина, показал на народа лицето си.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Той не бил много красив наглед, пресветлият емир; лицето му, което придворните поети винаги сравнявали в стиховете си с пълна сребриста луна, много повече напомняло презрял, повехнал пъпеш. Когато емирът, подкрепян от везирите, станал от носилката, за да седне на позлатения трон, Настрадин Ходжа се убедил, че и станът му, въпреки единодушното твърдение на придворните поети, далеч не прилича на строен кипарис: туловището на емира било угоено и тежко, ръцете — къси, а краката — толкова криви, че дори халатът не можел да скрие грозотата им.
Везирите заели местата, си от дясната страна, моллите и сановниците — от лявата, писарите с книгите и мастилниците си се наместили долу придворните поети се строили в полукръг зад трона, вгледани в тила на емира с предани очи. Дворцовият мухобиец замахнал с ветрилото. Наргилджията пъхнал в устата на господаря си златен чибук. Тълпата около дървената площадка притаила дъх. Настрадин Ходжа се изправил на седлото, източил врат и се превърнал целият в слух.
Емирът сънливо кимнал. Стражата се отдръпнала и пуснала плешивия и брадатия, които най-сетне дочакали своя ред. Братята допълзели по колене до площадката, докоснали с устни килима, провиснал до земята.
— Станете! — заповядал великият везир Бахтияр.
Братята станали, като не смеели да отърсят прахта от халатите си. Езиците им се заплитали от страх, речта им била неразбрана и объркана. Ала Бахтияр бил много опитен везир и разбрал всичко от половин дума.
— Къде е козата ви? — нетърпеливо пресякъл той братята.
Плешивият му отговорил:
— Тя умря, о, високородений везире! Аллах прибра козата ни при себе си. Но кому от нас трябва сега да принадлежи кожата й?
Бахтияр се обърнал към емира:
— Какво ще бъде решението ти, о, най-мъдри от повелителите?
Емирът бавно се прозинал и с пълно безразличие притворил очи. Бахтияр почтително навел главата си, увенчана с бяла чалма:
— Прочетох решението по лицето ти, о, господарю! Слушайте — обърнал се той към братята; те паднали на колене и се готвели да благодарят на емира за мъдростта и милосърдието.
Бахтияр обявил присъдата; писарите заскърцали с перата си, записали думите му в своите дебели книги.
— Повелителят на правоверните и слънцето на вселената, нашият велик емир, да пребъде над него благословията на аллаха, благоволи да отсъди, че щом аллах е взел при себе си козата, кожата й по справедливост трябва да принадлежи на наместника на аллаха върху земята, тоест на великия емир, за което трябва да се одере кожата, да се изсуши и обработи, да се донесе в двореца и да се предаде в хазната.
Братята смаяни се спогледали, през тълпата преминал лек шепот. Бахтияр продължил ясно и високо:
— Освен това ще трябва да се събере от тъжителите съдебна такса в размер на двеста танга и дворцова такса в размер на сто и шестдесет танга, и данък за издръжка на писарите в размер на петдесет танга, и лепта за украсата на джамиите — и всичко това трябва да се събере незабавно в пари или в облекло, или в друго имущество.
Не успял той да завърши и заптиите по знак на Арсланбег се спуснали към братята, отмъкнали ги настрана, развързали им поясите и им извърнали джобовете, смъкнали им халатите, събули им обущата и ги изтласкали боси и полуголи, едва прикрили срамотиите си с останалите им жалки дрехи.
Всичко това станало в половин минута. Веднага след обявяването на присъдата целият хор от придворни поети се разшавал и подзел славослови на разни гласове:
— О, мъдрий емире, о, най-мъдри сред мъдрите, о, вдълбочен в мъдростта на най-мъдрите, о, премъдрий емире!
Те дълго възклицавали така, изпънали вратове по посока на трона; всеки се стараел емирът да отличи неговия глас сред всички други гласове. А простите хора, които се тълпели около дъсчената площадка, мълчали и гледали със съжаление братята.
— Ето на — забелязал с благочестив тон Настрадин Ходжа, като се обръщал към нещастниците, които ридаели високо, прегърнати. — Все пак ненапразно сте престояли шест седмици на мегдана. Най-сетне дочакахте справедливо и милостиво решение, защото известно е на всички, че в света никой не е по-мъдър и по-милосърден от нашия емир и, ако някой се съмнява в това — и той обгърнал с поглед съседите си в тълпата, — не е трудно да се викнат заптиите и те ще предадат нечестивеца в ръцете на джелатите и на тях няма да им струва нищо да разяснят на този човек цялата пагубност на заблудите му. Вървете си с мир у дома, о, братя; ако занапред ви се случи да спорите за кокошка, елате отново на емирския съд, но не забравяйте предварително да продадете къщите, лозята и нивята си, защото иначе няма да можете да заплатите всички такси.
— О, по-добре е да умрем заедно с козата ни! — възкликнали братята, ронейки едри сълзи.
— Вие мислите, че там, на небето, са малко техните си глупци — отговорил Настрадин Ходжа. — Достойни за доверие хора ми казаха, че сега и адът, и раят са натъпкани догоре с глупци — там повече не пускат. Предсказвам ви безсмъртие, братя, и махайте се по-скоро оттук, защото заптиите започнаха да поглеждат към нас, а аз не мога да разчитам на безсмъртие като вас.
Братята си отишли, като ридаели високо, дращели лицата си и си посипвали главите с жълтата прах от пътя.
Пред емирския съд застанал ковачът. С груб и мрачен глас той изложил тъжбата си. Великият везир Бахтияр се обърнал към емира:
— Какво ще бъде решението ти, о, повелителю? Емирът спял и хъркал, устата му била полуотворена. Но Бахтияр ни най-малко не се смутил:
— О, господарю! Чета решението по лицето ти? — И тържествено провъзгласил: — В името на милосърдния и милостив аллах повелителят на правоверните й наш господар, емирът, в непрестанната си
