си ме пазил досега като баща, къде сте сега, защо не побързате на помощ на Настрадин Ходжа? О, съдба, о, всемогъщи случай!“
А стражарите вече били минали половината път; те носели чувала, като се сменяли на всеки двеста крачки; по тези къси спирания Настрадин Ходжа водел печална сметка — колко е изминато и колко остава.
Той разбирал, че съдбата и случаят никога не отиват на помощ на оня, който заменя делото с поплаци и повици. Пътят ще бъде надвит само от оня, който върви; нека от пътя отслабнат и се подгънат краката му — той трябва да пълзи по ръце и колене и тогава бездруго през нощта ще види далеч ярък пламък от огньове и когато се приближи, ще види търговски керван, който се е спрял на отдих, и този керван бездруго ще се окаже, че върви по неговия път и ще се намери свободна камила, на която пътникът ще стигне там, където трябва… Оня, който седи на пътя предал се и отчаян, колкото и да плаче и се вайка, няма да събуди Съчувствие в бездушните камъни; той ще умре от жажда в пустинята, трупът му ще стане плячка на смрадливите хиени, горещият пясък ще засипе костите му. Колко хора са умрели без време само защото недостатъчно силно са искали да живеят! Настрадин Ходжа смятал такава смърт позорна за човека.
„Не! — рекъл си той и стиснал зъби, яростно повторил: Не! Няма да умра днес! Не искам да умра!“
Но какво можел да направи, сгънат на три и намушкан в тесния чувал, дето не можел дори да се помръдне: коленете и лактите му сякаш се били прилепили към тялото. Свободен оставал само езикът му.
— О, доблестни воини — рекъл той от чувала. — Спрете за минутка, искам да прочета преди смъртта си молитва, та всемилостивият аллах да приеме душата ми в светлите си селения.
Стражарите пуснали чувала на земята.
— Чети! Но от чувала няма да те пуснем. Чети молитвата си в чувала.
— А къде се намираме? — попитал Настрадин Ходжа. — Аз питам, за да ме обърнете с лице към най- близката джамия.
— Намираме се до Каршинските порти. Тук на която и страна да те обърнем, наоколо има джамии. Чети по-скоро молитвата си. Ние не можем да се бавим дълго.
— Благодаря, о, благочестиви воини — с печален глас отговорил от чувала Настрадин Ходжа.
На какво разчитал? Сам не знаел. „Ще спечеля няколко минути. А после ще видим. Може би ще излезе някоя слука…“
Той почнал високо да се моли, като същевременно се вслушвал в разговорите на стражарите.
— И как ли не се сетихме отведнъж, че новият звездоброец е тъкмо Настрадин Ходжа? — вайкали се стражарите. — Ако го бяхме познали и заловили, щяхме да получим от емира голяма награда!
Мислите на стражарите течали в обичайната посока, защото алчността била същност на живота им.
Тъкмо от това се възползувал Настрадин. Ходжа. „Ще се опитам да направя така, че те да се отдалечат нанякъде от чувала, па макар и за съвсем кратко време… Може би ще смогна да скъсам въжето, може би някой ще мине по пътя и ще ме освободи.“
— По-скоро свършвай молитвата си! — казали стражарите, като сритали чувала. — Чуваш ли! Нямаме време за чакане!
— Една минута, доблестни воини! Остана ми една последна молба към аллаха. О, всемогъщи, всемилостиви аллах, стори така, че оня човек, който намери закопаните от мен десет хиляди танга, да отдели от тях една хиляда и да я даде на моллата, като му поръча да се моли за мене в продължение на цяла година…
Като чули за десетте хиляди танга, стражарите притихнали. Макар Настрадин Ходжа да не виждал нищо от своя чувал, той знаел точно какви са сега лицата на стражарите, как се споглеждат и побутват с лакът.
— Носете ме по-нататък — рекъл той кротко. — Предавам духа си в ръцете на аллаха.
Стражарите се бавели.
— Ние ще си починем още малко — угоднически рекъл един от тях. — О, Настрадин Ходжа, не мисли, че ние сме безсърдечни, лоши хора. Само службата ни кара да постъпваме с тебе толкова жестоко; ако можехме да преживеем със семействата си без заплатата на емира, тогава, разбира се, веднага щяхме да те пуснем на свобода…
— Какво приказваш? — уплашено пошепнал друг. — Ако го пуснем, емирът ще ни вземе главите.
— Мълчи! — засъскал първият. — Само да получим парите.
Настрадин Ходжа не чувал шепота, но знаел, че стражарите си шепнат и какво си шепнат.
— Аз не изпитвам омраза към вас, о, воини — рекъл той с благодарна въздишка. — Самият аз съм прекалено грешен, за да осъждам другите. Ако аллах ми дари прошка на оня свят, обещавам ви да се помоля за вас пред престола му. Вие казахте, че ако не била заплатата на емира, Щели сте да ме пуснете? Помислете над думите си! Та с това вие бихте нарушили волята на емира! Следователно бихте извършили тежък грях. Не! Не искам заради мене да обременявате с грях душите си; вдигнете чувала и ме носете към езерото, нека се изпълни волята на емира и волята на аллаха!
Стражарите се спогледали смутено, като проклинали благочестивото разкаяние, което изведнъж — и според тях съвсем ненавреме — споходило Настрадин Ходжа.
В разговора се намесил третият стражар; досега той бил мълчалив, защото измислял една хитрост.
— Колко тежко е да виждаш човек, който едва пред смъртта си е почнал да се разкайва за греховете и заблудите си — рекъл той, като намигал на другарите си. — Не, аз не съм такъв! Отдавна вече съм се разкаял и водя благочестив живот. Но благочестието на думи, несъпроводено от угодни на аллаха дела, е мъртво — продължавал стражарят, докато другарите му си затискали устата с длани, за да не се разсмеят, защото той бил известен като непоправим играч на зарове и блудник. — Ето аз например съпровождам благочестивия си живот с праведно и благочестиво дело, а именно: строя в родното си село голяма джамия и заради това лишавам себе си и семейството си дори от храна.
Единият от стражарите не издържал и задавен от смях, се отдалечил в тъмнината.
— Аз отделям всеки грош — продължил благочестивият стражар — и все пак джамията се издига твърде бавно, което преизпълва сърцето ми със скръб. Тия дни продадох кравата си. Ако потрябва, ще продам и последните си обуща — съгласен съм да ходя бос, само да завърша започнатото.
Настрадин Ходжа изхлипал в чувала. Стражарите се спогледали. Работата им се нареждала. Те подканяли с лакти своя досетлив другар.
— О, ако срещнех такъв човек, който би се съгласил да пожертвува осем или десет хиляди танга за завършването на тази джамия! — възкликнал той. — Бих се заклел пред него, че в продължение на пет и дори на десет години името му всеки ден ще се възнася, обвито от благоуханния дим на молитвата, под сводовете на тази джамия към престола на аллаха!
Първият стражар рекъл:
— О, мой благочестиви другарю! Аз нямам десет хиляди танга, но може би ще се съгласиш да вземеш последните ми спестявания — петстотин танга. Не отхвърляй скромния ми дар, и аз искам да взема участие в това праведно дело.
— И аз — рекъл вторият, като се запъвал и треперел от вътрешен смях. — Аз имам триста танга…
— О, праведнико, о, благочестивецо! — възкликнал Настрадин Ходжа, хлипайки. — Как съжалявам, че не мога да целуна края на твоя халат! Аз съм велик грешник, но бъди милостив към мене и не отхвърляй моя дар. Аз имам десет хиляди танга. Когато, извършил богохулна измама, бях приближен на емира, често получавах от него кесии със злато и сребро; като натрупах десет хиляди танга, реших да ги скрия, за да ги взема, когато избягам. А тъй като реших да бягам през Каршинските порти, закопах тия пари в Каршинското гробище под една от старите надгробни плочи.
— На Каршинското гробище? — възкликнали стражарите. — Значи те са нейде тук, наблизо!
— Да! Сега ние се намираме на северния край на гробището и ако се мине…
— Ние се намираме на източния край! Къде, къде са скрити парите ти?
— Те са скрити на западния край на гробището — рекъл Настрадин Ходжа. — Но отначало закълни ми се, о, благочестиви стражарю, че името ми наистина ще се споменава в джамията всеки ден в продължение на десет години.
— Кълна се! — рекъл стражарят, треперейки от нетърпение. — Кълна ти се в името на аллаха и неговия
