Тя затворила очи, плъзнала се по гладкия Камък, увиснала.
Опомнила се вече на земята. „Тичай, тичай!“ — чула отгоре. Настрадин Ходжа се подал до пояс от прозореца, махал с ръце, дърпал въжето. Гюлджан набързо се отвързала и побягнала през безлюдния мегдан.
Тя не знаела, че в тая минута целият дворец бил вече обзет от тревога и смут. Главният евнух, който след неотдавнашните възпитателни мерки с жезъла се запалил с необикновено усърдие по емирската служба, надникнал посред нощ в стаята на новата наложница и открил; че леглото й е празно. Евнухът се втурнал при емира, събудил го. Емирът повикал Арсланбег, Арсланбег вдигнал дворцовата стража, пламнали факли, зазвънтели щитове и копия.
Пратили да повикат багдадския мъдрец. Емирът посрещнал Настрадин Ходжа с кресливи поплаци:
— Хюсеин Хуслия, докъде стигна блудството в нашата държава, щом ние, великият емир, дори и в собствения си дворец нямаме спокойствие от тоя скитник Настрадин Ходжа! Та чувано ли е такова нещо — от емирския харем да откраднат наложница!
— О, велики емире — осмелил се да се намеси Бахтияр. — Това може да не го е направил Настрадин Ходжа.
— Че кой друг! — извикал емирът. — Сутринта ни доложиха, че се върнал в Бухара, а през нощта се изгуби наложницата, която му била годеница! Кой друг може да направи това освен Настрадин Ходжа?! Търсете го, поставете навсякъде утроени караули: той сигурно още не е успял да се измъкне от двореца! Арсланбег, запомни: твоята глава подскача на раменете ти!
Почнали да търсят. Стражата претършувала всички кътчета в двореца. Навсякъде пламтели факли, които хвърляли треперливо зарево.
Най-много залягал в тия търсения самият Настрадин Ходжа. Той повдигал килими, бъркал с пръчка в мраморните басейни, викал и се суетял, надничал в чайници, в делви и дори в миши дупки.
Когато се върнал в спалнята на емира, доложил:
— Велики господарю, Настрадин Ходжа е успял да напусне двореца!
— Хюсеин Хуслия! — разгневен отговорил емирът. — Лекомислието ти ни учудва. Ами ако той се е скрил някъде? Значи може да се вмъкне и в нашата спалня. Хей, стража, тук! Стража! — развикал се емирът, ужасен от тази мисъл.
Зад стената гръмнал топ — за да сплаши неуловимия Настрадин Ходжа.
Емирът се спрял нейде в ъгъла и викал оттам:
— Стража! Стража!
Не се успокоил, докато Арсланбег не поставил трийсет пазачи пред вратата на спалнята му и по десет пазачи под всеки прозорец.
Чак тогава емирът се измъкнал от своя ъгъл и рекъл жаловито:
— Как мислиш, Хюсеин Хуслия, не се ли е скрил някъде в нашата спалня тоя скитник?
— Вратите и прозорците се пазят от стража — отговорил Настрадин Ходжа. — В тая стая ние сме само двама. Откъде ще се вземе тук Настрадин Ходжа?
— Но отвличането на нашата наложница няма да му се размине лесно! — извикал емирът. Страхът в душата му се сменил с ярост, пръстите му конвулсивно се свили като куки, сякаш под тях той усещал гърлото на Настрадин Ходжа. — О, Хюсеин Хуслия! — продължил той. — Нашият гняв и възмущение, нямат граници! Та ние не можахме нито веднъж да влезем при нея; мисълта за това изпълва със скръб царственото ни сърце! А виновни за всичко, Хюсеин Хуслия, са твоите звезди; ако можехме, бихме отсекли главите на всички звезди за подобни злонамерени постъпки! Но тоя път Настрадин Ходжа няма да ни се изплъзне безнаказано! Ние вече дадохме заповед на Арсланбег! На тебе, Хюсеин Хуслия, ние също възлагаме да положиш цялото си усърдие за залавяне на скитника? Запомни, че от успеха на тая работа зависи назначаването ти На длъжността главен евнух. Утре ти трябва да напуснеш двореца, Хюсеин Хуслия, и да не се връщаш без Настрадин Ходжа.
Примижавайки с лукавите си ясни очи, Настрадин Ходжа се поклонил доземи пред емира.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
До сутринта Настрадин Ходжа разказвал на емира своите планове за залавянето на Настрадин Ходжа. Тези планове били твърде хитри и емирът останал доволен.
На сутринта, след като получил за разходи една кесия злато, Настрадин Ходжа за последен път се изкачил на кулата, сложил в кожения си пояс кесията с парите и се огледал с въздишка: изведнъж му станало жал да се раздели с жилището си — толкова самотни безсънни нощи прекарал тук и толкова много премислил; той оставял сред тези мрачни стени частица от душата си.
Той хлопнал вратата подире си, леко изтичал по стръмната каменна стълба — към свободата. Отново целият свят бил открит пред него. Пътищата, превалите и планинските пътеки го викали на далечен път, зелените гори му обещавали подслон в синката на меките листа, реките го чакали, за да го напоят със студена вода, птиците приготвили за негова радост най-хубавите си песни — твърде дълго време веселият скитник Настрадин Ходжа прекарал в позлатената си клетка и на света домъчняло за него.
Но още пред портите му нанесли страшен удар право в сърцето.
Той спрял и пребледнял се притиснал до стената.
През отворените порти под охраната на многобройна стража влизали на върволица с наведени глави и вързани ръце приятелите му; той видял стария грънчар Нияз, съдържателя на чайханата Али, ковача Юсуф и много други; всички, с които някога се бил срещал и говорил, от които бил искал вода да се напие или вземал стиска сено за магарето си — всички били тук! Арсланбег завършвал печалното шествие.
Настрадин Ходжа не се опомнил скоро, а когато се опомнил, портите били вече затворени и в двора нямало никого: всички били отведени в подземието.
Настрадин Ходжа се спуснал да търси Арсланбег:
— Какво се е случило, почтени Арсланбег? Откъде са тия хора? Какво престъпление са извършили?
— Тия хора са укриватели и съучастници на проклетия Настрадин Ходжа! — отговорил тържествуващо Арсланбег. — Шпионите ми ги проследиха и днес те пред целия народ ще бъдат подложени на жестоко наказание, ако не издадат Настрадин Ходжа. Но ти си блед, Хюсеин Хуслия! Ти си силно разтревожен!…
— Има си хас! — отвърнал Настрадин Ходжа. — Значи наградата се изплъзва от ръцете ми в твоите!
Настрадин Ходжа трябвало да остане в двореца. Пък и можел ли да постъпи иначе, щом смърт заплашвала невинни хора?
По пладне на мегдана се строила войската, тя оградила с троен обръч дъсчената площадка на съдиите. Народът, известен от глашатаите за предстоящите смъртни наказания, чакал безмълвен, От нажеженото небе лъхал палещ зной.
Отворили се портите на двореца и в обичайния ред изтичали навън първо глашатаите, след тях стражата, излезли музикантите, слоновете, свитата и най-сетне от портата изплувала носилката на емира. Народът се проснал ничком. Носилката се изкачила на площадката.
Емирът заел мястото си на трона. От портите на двореца извели осъдените. Тълпата посрещнала появяването им с глух шум. Роднини и приятели на осъдените стоели в първите редици, за да виждат по- добре.
Палачите се суетели, приготвяли секирите, коловете, въжетата. Днешният ден бил тежък за палачите: те трябвало да умъртвят един след друг шейсет души.
Старият Нияз бил пръв в тая нещастна редица. Палачите го били хванали под ръцете, надясно от него била бесилката, наляво — дръвникът, а право пред него стърчал от земята изострен кол.
Великият везир Бахтияр високо и тържествено обявил:
— В името на милостивия и милосърден аллах! Повелителят на Бухара и слънце на вселената, бухарският емир, след като претегли на везните на справедливостта прегрешенията, извършени от шейсетте негови поданици по укривателството на богохулника, смутителя на спокойствието, сеяча на раздори и извършителя на непристойни дела Настрадин Ходжа, постанови следното:
Чрез отделяне на главата от тялото да се лиши от живот грънчарят Нияз като укривател, у когото
