розите, нацъфтели в сърцето му. Прекрасен е животът, изминат, за да остави след себе си в света отпечатъка на душата си и да обгледа цялата красота на света!“
Впрочем някои разправят, че под тази надгробна плоча не лежи никой, че хитрият Настрадин Ходжа нарочно, я е поставил и след като разпръснал навсякъде слухове за смъртта си, заминал да скита по-нататък из света. Така ли е било или не? Няма да градим безплодни догадки, ще кажем само, че от Настрадин Ходжа всичко може да се очаква!
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Утринните часове отлетели, сменил ги душният зноен ден.
Всичко било готово за бягството.
Настрадин Ходжа се качил при своя пленник.
— Срокът на пленничеството ти, мъдри Хюсеин Хуслия, свърши. Тая нощ аз напускам двореца. Ще оставя стаята ти незаключена, но с условие, че ще излезеш оттук не по-рано от два дни. Ако нарушиш този срок, може случайно да ме завариш още в двореца и тогава, сам разбираш, ще трябва да те обвиня в бягство и да те предам на палача. Сбогом, Хюсеин Хуслия, мъдрецо от Багдад, не ме поменавай с лошо! Възлагам ти да откриеш на емира истината и да назовеш пред него името ми. Слушай внимателно: казвам се Настрадин Ходжа!
— О! — възкликнал старецът стъписан и нищо повече не можал да каже: толкова го поразило това име.
Вратата скръцнала, затворена. Стъпките на Настрадин Ходжа затихнали долу. Старецът предпазливо се приближил до вратата, опитал — била незаключена. Надникнал — никой. Тогава бързо затръшнал вратата и я подпрял отвътре с резе. „Не! — мърморел си той. — По-добре да остана тук още цяла седмица, отколкото да си имам пак работа с Настрадин Ходжа!“
Вечерта, когато в позеленялото небе вече пламнали първите звезди, Настрадин Ходжа с глинена стомничка в ръце се приближил до стражарите, които пазели входа на емирския харем.
Стражарите, без да забележат приближаването му, продължили разговора си.
— Ето, падна още една звезда — рекъл дебелият мързелив стражар, който гълтал сурови яйца. — Ако те падат, както казваш, на земята, защо хората никога не ги намират?
— Сигурно падат в морето — отговорил вторият стражар.
— Хей вие, доблестни воини — намесил се Настрадин Ходжа. — Повикайте тук главния евнух, трябва да му предам илача за болната наложница.
Дошъл главният евнух, взел благоговейно с две ръце стомничката, в която нямало нищо освен тебешир, разтворен в обикновена вода от аръка, изслушал подробните наставления как трябва да се употребява тоя илач и се оттеглил.
— О, мъдри Хюсеин Хуслия! — ласкателно рекъл дебелият стражар. — Ти знаеш, всичко на света, мъдростта ти няма граници! Кажи ми къде падат, звездите от небето и защо хората никога не ги намират на земята?
Настрадин Ходжа не могъл да се сдържи да не се пошегува.
— Мигар вие не знаете? — рекъл той без сянка от насмешка. — Когато звездите падат на земята, те се разсипват на дребни монети и после просяците събират тези монети. Дори познавах хора, които са забогатели по този начин.
Стражарите се спогледали. По лицата им се изписало безкрайно учудване.
Настрадин Ходжа си отишъл, развеселен от глупостта на стражарите. Той дори не подозирал колко ще му послужи в най-скоро време тази шега.
До полунощ той стоял в кулата си. Но ето, всичко стихнало и в града, и в двореца; светлините угаснали. Не бивало повече да се бави: летните нощи отлитали с бързи криле. Настрадин Ходжа слязъл долу и крадешком, избирайки по-засенчените места, поел към харема на емира. „Стражарите сигурно са вече заспали“ — мислел той.
Какво било огорчението му, когато, приближил, чул тихите им гласове:
— Ех, поне една звезда да паднеше тук! — говорел дебелият ленив стражар. — Щяхме да съберем среброто и Да забогатеем отведнъж!
— Знаеш ли, аз все пак не вярвам, че звездите могат да се разсипват на дребни монети — отвърнал вторият стражар.
— Но така каза багдадският мъдрец — възразил първият. — Неговата ученост е известна на всички, той, разбира се, не греши.
„Проклети да сте! — мислено се провиквал Настрадин Ходжа, притаен в сянката. — Ах, защо им казах за звездите; те сега ще се препират до сутринта. Мигар ще трябва да отложим бягството?“
Над Бухара в недосегаемата висина горели с чиста и тиха светлина хиляди звезди; една мъничка звезда изведнъж се отронила и се совнала в стремителен полет, като разсякла косо небето; веднага подир нея се совнала втора звезда и оставила след себе си мигновена ослепителна завъртулка. Било средата на лятото, наближавало времето на звездните дъждове.
— Ако се разсипваха на сребърни монети — захванал вторият стражар…
Изведнъж една мисъл осенила Настрадин Ходжа. Той бързо извадил от джоба си кесията, здраво натъпкана със сребро. Трябвало да чака много дълго, а звездите не падали. Най-сетне една полетяла. Настрадин Ходжа хвърлил една монета в краката на стражарите. Среброто прозвънтяло по каменните плочи.
Стражарите отначало се вцепенили, после се надигнали, вторачени един в друг.
— Чу ли? — с треперещ глас попитал първият.
— Чух — отговорил вторият, заеквайки.
Настрадин Ходжа хвърлил втора монета. Тя блеснала в лунните лъчи. Ленивият стражар кратко подвикнал и се строполил с цяло туловище върху нея.
— У… улови ли я? — попитал с вдървен език вторият.
— У… улових я — отвърнал с треперещи устни дебелакът, станал й показал монетата.
В небето изведнъж се отронили няколко звезди едновременно. Настрадин Ходжа започнал да хвърля цели шепи сребро. Тишината на нощта се изпълнила с тънък, напевен звън. Обезумели, стражарите захвърлили копията си и се спуснали да тършуват по земята.
— Намерих! — извикал единият с дрезгав и задавен глас — Ето я!
Вторият пълзял мълчаливо и изведнъж заръмжал, като се натъкнал на много пръснати пари.
Настрадин Ходжа им хвърлил още една шепа и безпрепятствено се промъкнал през вратичката.
Сега му било леко. Меките персийски килими поглъщали стъпките му. Той помнел всички коридори. Евнусите спели…
Гюлджан го посрещнала с влажна, гореща целувка и се притиснала до него разтреперана.
— По-скоро! — шепнел той.
Никой не ги спрял, само евнухът се завъртял и застенал в съня си. Настрадин Ходжа се спрял, приведен над него. Но рано било още да умира евнухът: той примляснал и пак захъркал… Слаба лунна светлина се промъквала през разноцветните стъкла.
До вратичката Настрадин Ходжа спрял, погледнал навън. Стражарите, застанали на четири крака посред двора, гледали към небето, чакали кога ще падне звезда. Настрадин Ходжа замахнал силно и хвърлил шепа пари; те паднали нейде далече зад дърветата. Стражарите хукнали натам. Били обезумели до такава степен, че вече не виждали нищо пред себе си и запъхтени, подвиквайки тревожно, се втурнали направо през плета от бодливи храсти, като оставяли по клоните дрипите на Шалварите и халатите си.
Тази нощ от харема можело да бъдат откраднати всички наложници, не само една.
— По-скоро! По-скоро! — мълвял Настрадин Ходжа, като влачел подире си девойката. Те изтичали до кулата, качили се, Настрадин Ходжа извадил изпод постелята отдавна приготвеното въже.
— Тук е високо… Страх ме е! — пошепнала Гюлджан. Той сърдито й подвикнал и тя се покорила.
Настрадин Ходжа я вързал с въжето, извадил от прозореца изпилената решетка.
Гюлджан седнала на перваза. Било много високо, тя треперела.
— Излизай! — властно рекъл Настрадин Ходжа и леко я побутнал в гърба.
