се наричат лъжливо Настрадин Ходжа, като например скитника, който неотдавна безчинствуваше в Бухара и изчезна безследно, щом чу за пристигането на истинския Настрадин Ходжа в града. Ловете, хващайте такива самозванци и ги предавайте в ръцете на емирската стража.
— Вярно! — възкликнал Настрадин Ходжа, като излязъл от тъмното на светлина.
Всички тозчас го познали и се вцепенили от изненада.
Шпионинът побелял. Настрадин Ходжа се приближил до него, а съдържателят на чайханата Али незабелязано застанал отзад, готов всеки миг да сграбчи шпионина.
— Значи ти си истинският Настрадин Ходила? Шпионинът объркан се озърнал, бузите му треперели, очите му щъкали уплашено. Ала намерил сили да отговори:
— Да, аз съм истинският, същинският Настрадин Ходжа, всички останали са самозванци — и ти в това число!
— Мюсюлмани, какво гледате? — извикал Настрадин Ходжа. — Той сам си призна! Хванете го, дръжте го, мигар не чухте емирския указ и не знаете как трябва да постъпите с Настрадин Ходжа! Хванете го, иначе сами ще пострадате като укриватели!
Той смъкнал от шпионина лъжливата брада. Всички в чайханата познали омразното сипаничаво лице с плосък нос и щъкащи очи.
— Той сам си призна! — извикал Настрадин Ходжа, като смигнал надясно. — Дръжте Настрадин Ходжа! — И смигнал наляво.
Съдържателят Али пръв хванал шпионина. Сипаничавият се дръпнал да бяга, но довтасали водоносци, селяни, занаятчии. Известно време не се виждало нищо освен издигащи се и спускащи се юмруци. Настрадин Ходжа бил най-усърден от всички.
— Пошегувах се! — викал и стенел шпионинът. — О, мюсюлмани, пошегувах се, аз не съм Настрадин Ходжа! Пуснете ме!
— Лъжеш! — викал в отговор Настрадин Ходжа, като работел с юмруци не по-зле от добър месач на тесто. — Ти сам призна, чухме те! О, мюсюлмани, ние всички тук сме безкрайно предани на нашия емир и трябва точно да изпълним указа му, затова бийте Настрадин Ходжа, о, мюсюлмани! Замъкнете го в двореца, да го предадем в ръцете на стражата! Бийте го, за слава на аллаха и за слава на нашия емир!
Повлекли шпионина към двореца. По пътя го биели с неотслабващ ищах. Като го наградил с един прощален ритник малко по-долу от гърба, Настрадин Ходжа се върнал в чайханата.
— Уф! — изпъшкал той, като избърсвал потта си. — Добре го объхтахме! Пък и сега още ще го налагат, чуваш ли, Али?
От далечината долитали възбудени гласове и жаловитите вопли на шпионина. Този шпионин бил вършил пакости на всички и днес всеки гледал да му се отплати под закрилата на емирския указ.
Доволен и радостен, съдържателят се поглаждал по тумбака и се усмихвал:
— Това да му е за урок. Вече никога няма да дойде в чайханата ми!
Настрадин Ходжа се преоблякъл в задната одая, прикачил си брадата и пак се превърнал в Хюсеин Хуслия, мъдреца от Багдад.
Когато стигнал до двореца, зачул стенания, долитащи от караулното помещение. Надникнал там.
Сипаничавият шпионин, целият отекъл, пребит, смазан, лежал на едно кече, а над него с фенер в ръка стоял Арсланбег.
— Какво се е случило, почтени Арсланбег? — с невинен тон попитал Настрадин Ходжа.
— Много лошо нещо, Хюсеин Хуслия. Този скитник Настрадин Ходжа пак се е върнал в града и вече е успял да пребие нашия най-изкусен шпионин, който по моя заповед се представяше навсякъде за Настрадин Ходжа и произнасяше благочестиви речи с цел да отслаби вредното влияние на истинския Настрадин Ходжа върху умовете на жителите. Но ти виждаш какво е произлязло от това!
— Ох, ох! — изстенал шпионинът, повдигнал лице, нашарено от синини и отоци. — Никога вече няма да се закачам с тоя проклет скитник, защото знам, че следващия път ще ме убие. И не искам вече да бъда шпионин, още утре ще замина някъде по-далеч, дето никой не ме познава, и ще се заловя там е честен труд.
„Ама приятелите ми са се постарали здравата! — мислел си Настрадин Ходжа, като разглеждал шпионина и изпитвал дори някакво съжаление към него. — Ако до двореца е имало още поне двеста крачки, едва ли биха го довели жив. Да видим ще го вразуми ли тоя урок.“
На разсъмване Настрадин Ходжа видял от прозореца на кулата си как от портите на двореца излязъл сипаничавият шпионин с малко вързопче в ръка. Като се завалял ту надясно, ту наляво, хващал се за гърдите, за раменете и хълбоците и всяка минута сядал да си почине, той прекосил пазарния мегдан, осветен от първите прохладни лъчи, и изчезнал в, сянката на покритите, чаршии. На смяна на тъмната нощ изгрявало утрото — чисто, прозрачно, бистро, измито от росата, пронизано от слънчева светлина. Птиците цвъртели, свирели и чирикали, пеперудите хвърчали високо, за да се сгреят в първите лъчи, една пчела кацнала на перваза пред Настрадин Ходжа и почнала да търси меда, чийто мирис долетял до нея от гърнето, поставено на прозореца.
Възхождало слънцето, стар, неизменен приятел, на Настрадин Ходжа: всяка сутрин се срещали те и всяка сутрин Настрадин Ходжа умеел да му се радва, сякаш не го бил виждал цяла година. Възхождало слънцето като добър, щедър бог, който излива милостта си еднакво над всички и всичко в света, ликувайки, с благодарност разкривало насреща му красотата си, горяло, блестяло, сияело в утринните лъчи — пухкавите облаци, плочките на минаретата, мокрите листа, водата, тревите и цветята; дори обикновеният неприветлив калдъръм, забравен и онеправдан от природата, дори той, щом срещнел слънцето, съумявал да се разхубави, искрял и блестял в чупките, сякаш обсипан с елмазен прашец. И мигар можел Настрадин Ходжа в такъв час да остава студен пред лицето на своя сияещ приятел? Дървото трептяло под ярките слънчеви лъчи и Настрадин Ходжа трептял заедно с него, сякаш сам бил облечен със зелени листа; на близкото минаре гукали гълъби, чистели крилете си и на Настрадин Ходжа му се дощявало да почисти крилото си; две пеперуди пърхали пред прозореца и на него му се искало да бъде трета в тяхната лека игра. Очите на Настрадин Ходжа сияели от щастие, той си спомнил сипаничавия шпионин и пожелал това утро да бъде за него утро на нов живот — чист и ясен. Но тозчас помислил с огорчение, че в душата на тоя човек се е набрала толкова мръсотия, че той няма да може да се освободи от нея и когато си отпочине, ще се залови отново за старото.
Настрадин Ходжа, както ще видим по-нататък, не сбъркал в предвижданията си. Той твърде добре познавал хората, за да сбърка. А как му се искало да сбърка, как би се радвал на духовното изцеление на сипаничавия шпионин! Но на гнилото не е съдено да цъфне и да стане отново свежо, зловонието не може да се превърне в благоухание. Настрадин Ходжа огорчено въздъхнал.
Най-съкровената му мечта била мечтата за един свят, в който всички хора ще живеят като братя, няма да знаят ни алчност, ни завист, ни коварство, ни злоба, ще си помагат един другиму при нещастие и ще споделят радостта на всеки един като обща радост. Но мечтаейки за такъв щастлив свят, той с огорчение виждал, че хората живеят не така, както трябва, потискат се взаимно и се поробват, оскверняват душите си с разни мръсотии. Колко време ще трябва на хората, за да разберат най-сетне законите на честния и чист живот? А че хората ще разберат някой ден тия закони, Настрадин Ходжа ни най-малко не се съмнявал. Той твърдо вярвал, че добрите хора на света са много повече от лошите;-лихварят Джафар и сипаничавият шпионин с техните до дъно прогнили души били според него само отвратителни изключения; той твърдо вярвал, че природата дава на човека само доброто, а всичко лошо в него е чужда утайка, привнесена в човешката душа отвън, от неправилния, несправедливо устроен живот; той твърдо вярвал, че ще дойде време, когато хората ще почнат да преустройват и очистват живота си, като в тая благородна работа очистват и душите си от всякаква мръсотия. Доказателство, че Настрадин Ходжа мислел тъкмо така, а не иначе, са многобройните истории за него, в тях е останал отпечатъкът на душата му, в това число и тази книга; и макар мнозина от корист или от долна завист, или от злоба да са се Мъчили да очернят паметта му, те не са постигнали успех в намерението си, защото не е дадено на лъжата да възтържествува над истината. Споменът за Настрадин Ходжа е останал и занапред ще остане благороден и светъл, запазил подобно елмаз вечно и въпреки всичко чистия би блясък! И досега пътниците, когато се спират пред скромната надгробна плоча в турския Ак-Шекир, си спомнят с добри думи за Настрадин Ходжа, веселия скитник от Бухара, и повтарят думите на поета: „Той отдаде сърцето си на земята, макар да се въртеше по света като вятъра — като вятъра, който след смъртта му разнесе из цялата вселена благоуханието на
