пророк Мохамед! Хайде, кажи по-скоро къде са закопани парите ти?
Настрадин Ходжа се бавел. „Ами ако решат да ме отнесат отначало на езерото и оставят за утре търсенето на парите? — мислел той. — Не, няма да стане така. Първо, те са обзети от алчност и нетърпение, второ, ще се страхуват, че някой може да ги изпревари, трето, не си вярват един другиму. Какво ли място да им посоча, та да тършуват по-дълго?“
Стражарите чакали, наведени над чувала. Настрадин Ходжа чувал тежкото им дишане, като че току-що били дотичали някъде отдалече.
— На западния край на гробището има три стари надгробни плочи, разположени в триъгълник — рекъл Настрадин Ходжа. — Под всяка от тях съм заровил по три хиляди триста трийсет и три танга и една трета…
Те се сговорили двама да отидат да търсят парите, а третият да остане да пази. Това би могло да хвърли Настрадин Ходжа в отчаяние, ако той не притежавал способността да отгатва отнапред човешките постъпки: знаел със сигурност, че третият стражар няма да остане дълго при чувала. Предвижданията му се оправдали: останал сам, стражарят почнал неспокойно да въздиша, да кашля, да ходи назад-напред по пътя, като дрънкал с оръжието си. По тези звуци Настрадин Ходжа отгатвал всичките му мисли: тревога гризяла стражаря за неговите три хиляди триста трийсет и три танга и една трета. Настрадин Ходжа чакал търпеливо.
— Колко дълго се маят — рекъл стражарят.
— Те сигурно крият парите някъде на друго място, а утре и тримата ще отидете да ги вземете — отговорил Настрадин Ходжа.
Ударът бил сполучлив. Стражарят изсумтял, после започнал престорено да се прозява.
— Как ми се иска преди смъртта си да послушам някаква поучителна история — рекъл от чувала Настрадин Ходжа. — Може би ще си спомниш и ще ми разкажеш, о, добри стражарю.
— Не! — сърдито отговорил стражарят. — Аз не знам поучителни истории… Освен това съм уморен, ще ида да полегна ей там на тревата.
Но той не съобразил, че по земята крачките отекват звънливо и надалече. Отначало вървял бавно, после до Настрадин Ходжа достигнал бърз тропот: стражарят хукнал към гробището.
Настанало време да се действува. Но Настрадин Ходжа напразно се търкалял и премятал: все не успявал да скъса въжето. „Минувач! — молел се Настрадин Ходжа. — О, съдба, прати ми минувач!“
И съдбата му пратила минувач.
Съдбата и благоприятният случай винаги се притичат на помощ на оня, който е изпълнен с решимост и се бори докрай (за това вече говорихме по-рано, но истината не избледнява от повтаряне.) Настрадин Ходжа се борел с всички сили за своя живот и съдбата не можела да му откаже помощта си.
Минувачът вървял бавно, той бил куц, както по звука на крачките му определил Настрадин Ходжа, и немлад, защото страдал от задух.
Чувалът лежал насред пътя. Минувачът се спрял, дълго го разглеждал, мушнал го два пъти с тоягата си.
— Какъв е този чувал? Откъде се е взел? — със скърцащ глас рекъл минувачът.
Настрадин Ходжа — о, велика радост! — познал гласа на лихваря Джафар.
Сега Настрадин Ходжа не се съмнявал в спасението си. Само дано търсят по-дълго…
Той се прокашлял в чувала — тихичко, за да не се изплаши лихварят.
— Ехе! Та тук имало човек! — възкликнал Джафар, като отскочил.
— Разбира се, човек — спокойно отговорил Настрадин Ходжа с променен глас. — Че какво чудно има в това?
— Как какво чудно? Защо си влязъл в чувала?
— Щом съм влязъл, значи така трябва. Върви си по пътя и не ми досаждай с разпитванията си.
Настрадин Ходжа знаел, че любопитството на лихваря сега е възбудено до крайност и той в никакъв случай няма да си отиде.
— Наистина чудно събитие — да срещнеш на пътя човек, който седи в завързан чувал! — казал лихварят. — Може би са те поставили в чувала насила?
— Насила — усмихнал се Настрадин Ходжа. — Как мислиш, бих ли платил шестстотин танга, за да ме поставят в чувала насяла!
— Шестстотин танга! А за какво си платил тия пари?
— О, минувачо, ще ти разкажа всичко, ако ми обещаеш, че след като ме изслушаш, ще си отидеш и няма повече да тревожиш покоя ми. Този чувал принадлежи на един арабин, който живее в нашата Бухара, и притежава чудесното свойство да лекува болести и недъзи. Стопанинът му го дава под наем, но за много пари и не на всеки. Аз бях куц, гърбав и кьорав с едното око и ето, намислих да се женя и бащата на годеницата ми, за да не огорчи погледа й със съзерцанието на недъзите ми, ме заведе при този арабин и аз получих чувала под наем за срок от четири часа, като платих на стопанина му шестстотин танга. А тъй като този чувал проявява целебните си свойства само близо до гробища, дойдох след залез слънце тук, на старото Каршинско гробище, заедно с бащата на годеницата ми, който след като завърза чувала, си отиде, защото присъствието на външен човек може да развали цялата работа. Арабинът, стопанин на чувала, ме предупреди: щом остана сам, при мене ще долетят три джина, които вдигат шум и звън с медните си крила. И джиновете ще ме попитат с човешки гласове къде в гробището са закопани десет хиляди танга, на което аз трябва да отговоря със следното тайно заклинание: „Който носи меден щит, има дебела глава. На мястото на сокола седи бухал. О, джинове, вие търсите там, дето не сте крили, затова целунете магарето ми под опашката!“ И така точно се случи: явиха се джиновете и ме попитаха къде са закопани десетте хиляди танга; като чуха отговора, ми, изпаднаха в неописуема ярост и почнаха да ме бият, а аз, без да забравям наставлението на арабина, продължавах да викам: „Който носи меден щит, той има дебела глава; целунете магарето ми под опашката!“ После джиновете вдигнаха чувала и хукнаха нанякъде… А по-нататък вече нищо не помня, освестих се след два часа на същото място, напълно излекуван: гърбицата ми я нямаше, кракът ми се беше изправил и окото ми прогледнало, в което се убедих, като гледах през дупчицата, която някой бе направил в чувала преди мен. И сега изседявам в чувала срока си само защото парите и тъй, и тъй са платени — няма да отидат на вятъра я! Разбира се, направих грешка: трябваше да се споразумея с някой човек, който има същите недъзи; можехме да вземем чувала наполовина, щяхме да прекараме в него по два часа и нашето излекуване щеше да ни струва само по триста танга. Но стореното не можеш го върна: не жаля парите, важното е, че все пак се излекувах. Сега, минувачо, знаеш всичко, удръж обещанието си и си иди. След излекуването аз съм малко поотслабнал, трудно ми е да разговарям. Вече десети човек се лепи за мен с въпросите си, уморих се да повтарям на всички едно и също.
Лихварят слушал с дълбоко внимание, като прекъсвал понякога разказа на Настрадин Ходжа е възгласи на почуда.
— Слушай, о, човече, който седиш в чувала! — рекъл лихварят. — И двамата можем да извлечем полза от нашата среща. Ти съжаляваш, че не си се споразумял по-рано с някой човек, който притежава същите недъзи, за да вземете чувала под наем наполовина. Но още не е късно да се споразумееш, защото аз съм тъкмо оня човек, който ти трябва: аз съм гърбав, куц с десния крак и кьорав с едното око. И на драго сърце ще платя триста танга, за да прекарам в чувала останалите два часа.
— Ти сигурно ми се подиграваш — отговорил Настрадин Ходжа. — Може ли да има такова чудесно съвпадение! Ако казваш истината, поблагодари на аллаха за пратения ти от него толкова щастлив случай! Аз съм съгласен, минувачо, но предупреждавам те, че съм платил отнапред и ти също трябва да ми платиш отнапред. На дълг не вярвам.
— Аз ще ти платя отнапред — рекъл лихварят, като развързвал въжето. — Да не губим време, защото минутите вървят, а сега те вече ми принадлежат.
Когато излязъл от чувала, Настрадин Ходжа прикрил с ръкава на халата лицето си. Но лихварят нямал време да го разглежда: той бързо броял парите, като съжалявал за отлитащите минути.
С пъшкане и стонове той влязъл в чувала, свил глава.
Настрадин Ходжа завързал въжето, отдалечил се тичешком и се притаил в сянката на едно дърво.
И тъкмо навреме. Откъм гробището се чували гръмките псувни на стражарите. От пролуката на гробищната ограда отначало изпълзели на пътя дългите им сенки, след това се показали и те самите, отразили луната в медта на щитовете си.
