Настрадин Ходжа приседнал при другите гости и подхванал разговор с надеждата да научи нещо за планинското езеро на Агабег.
Не, никой от тях нищо не бил чувал за такова езеро. А колкото за Агабег, да не би пътникът да търси оня воденичар, дето миналата година продал скъпо и прескъпо куцата си крава, като скрил от купувача нейния порок? Или пък ковача Агабег? Или оня, дето тия дни ожени големия си син?
— Сполай ви, добри люде, само че на мене ми трябва съвсем друг Агабег.
Друг ли? Тогава да не е оня, дето миналата есен падна с натоварения си вол от стария мост в реката? Или налбантина Агабег?… За да угодят на Настрадин Ходжа, те споменали петнайсетина Агабеговци, но стопанина на планинското езеро го нямало между тях.
— Нищо, ще го намеря на друго място — отговарял Настрадин Ходжа, поуморен от бъбривостта на своите събеседници.
— Да пребъде с тебе благоволението на аллаха — отвръщали те, искрено огорчени, че не могат да му помогнат в диренето.
Отзад някой лекичко побутнал Настрадин Ходжа по рамото; той помислил, че е чайханджията; обърнал се и втрещено облещил очи, Пред него, радостно ухилен, здрав и читав стоял болникът, който само преди един час бил на ръба на преминаването от тленното земно битие в другото състояние. (Настрадин Ходжа бил готов да се закълне, че това ще е най-ниското състояние, което може да съществува само за върли мошеници.)
Той стоял и се хилел, а плоската му мутра сияела, кръглото му око светело с нетърпим котешки огън.
— Ти ли си това, о, мой страдащ пътнико?
— Да, аз съм! — с бодър глас отвърнал едноокият. — И искам да ти кажа, че вече няма защо да се бавим в чайханата.
Ами церителното действие? Нали чакаме доктор?
— Вече всичко е направено. За това действие всеки излишен човек само пречи: аз винаги се лекувам сам, без доктори.
Без да престава да се учудва на изцеряването му, Настрадин Ходжа платил на чайханджията и тръгнал към магарето си. Едноокият го изпреварил и се завтекъл да стяга подпръгата на самара. „Не му е чужда благодарността“ — помислил си Настрадин Ходжа.
— Накъде мислиш да хващаш сега? — попитал той едноокия. — Може да сме в една посока, аз съм за Коканд.
— И аз съм за там, аллах да те поживи, добри човече! — горещо възкликнал едноокият и без да се бави нито миг, се метнал на самара; думите на Настрадин Ходжа той разбрал по своему, изгодно за себе си: че той и по-нататък ще се вози на магарето, а неговият благодетел ще бъхти пеш.
— По-добре да яхнеш мен рекъл Настрадин Ходжа.
Засрамен от подигравката, едноокият взел да се оправдава, че уж искал само да провери подпръгата. „Той не е съвсем без срам и съвест“ — помислил си Настрадин Ходжа.
Нейсе, продължили. Извън селото, сякаш тичайки, от стръмния склон към пътя се спускали овощни градини, заградени с ниски до кръста огради от недялан камък, Тук, в полите на планината, пролетта закъснявала, сякаш и за нея били трудни стръмнините и завоите на тукашните пътища; дърветата чак сега почвали да цъфтят.
Тесният каменист път бил съвсем безлюден, коловозите едва личали; коларският път свършвал дотук, нататък, към прохода, имало само за добитък. Все по-хладен и свеж ставал вятърът, който се спускал от снежните върхове, все по-пълноводни мътно-ледените потоци, все по-широк лазурният простор наоколо. Небето синеело; въздухът бил толкова лек и ефирен, че Настрадин Ходжа все не можел да напълни гърдите си с него.
Едноокият също дишал трудно, но не забавял хода, макар че от съжаление Настрадин Ходжа отвреме- навреме поспирал магарето.
— Ти май много бързаш?
Едноокият не отговорил, само погледнал през рамо пътя назад.
„А може пък и да не е шмекер? — продължавал да размисля Настрадин Ходжа, като се мъчел да забрави жълтия котешки огън, който се излъчвал от единственото око на неговия спътник. — Може да бърза за семейството си или в помощ на приятел, изпаднал в беда?
Малко му оставало да се заблуждава.
Отзад се дочул далечен конски тропот.
Едноокият усилил крачка и взел да се озърта често-често.
— Препускат — не издържал той.
— Нека си препускат, път широк — безгрижно отговорил Настрадин Ходжа.
След десетина крачки едноокият рекъл:
— Нещо много се уморих. Да бяхме си отдъхнали някъде настрани. Зад камъните, на завет…
— Защо настрани? — възразил Настрадин Ходжа. — Чудесно можем да си починем и на пътя.
— По-добре зад камъните: не духа! — рекъл едноокият и някак странно се сгушил, жълтото му око се разширило, и потъмняло.
Конският тропот съвсем наближил: едноокият се за-щурал, засуетил се — и в този момент от завоя се показали конниците. Най-отпред върху неоседлан кон мятал боси крака чайханджията, подире му летели гостите, неотдавнашните събеседници.
— Стой! — изкрещял чайханджията. — Стойте, апаши с апаши!
Той за малко не съборил Настрадин Ходжа, като плиснал в лицето му бодлив дъжд от разтрошен чакъл изпод конските копита, минал пред тях, рязко спрял коня, изправил го на задните крака, обърнал го и го препречил напряко на пътя.
Настигнали ги и другите, наскачали от конете, наобиколили Настрадин Ходжа и спътника му.
— Вие!… — запъхтяно казал чайханджията. — Къде ми е новото менче? Уратюбинска направа е!
Той се спуснал към магарето и взел да рови дисагите.
— Твоето менче ли? — попитал с недоумение Настрадин Ходжа. — Почтени, ти сам най-добре знаеш къде са ти нещата. Защо бъркаш в моите дисаги? Да не би на твоето менче изведнъж да са му пораснали крака и то само да е скочило в дисагите?
— Крака“ ли са му пораснали? — с хриплив глас закрещял чайханджията и лицето и шията му пламнали като нажежени. — Само скочило в дисагите, а, хайдук с хайдуците!
При тези думи той, за неизразимо учудване на Настрадин Ходжа, измъкнал от дясната дисага ново- новеничко лъскаво менче.
От ярост чайханджията подскочил и се тупнал с юмрук в гърдите.
Това послужило като знак за останалите. В следващия момент Настрадин Ходжа и едноокият били повалени на пътя, обсипани с ритници, млатени и ритани. Настрадин Ходжа още веднъж имал случай да благодари на дебелия си пътен халат.
— Тоя нарочно ни баламосваше със своите Агабеговци!
— А другият в това време е плячкосвал!
— Ами как майсторски се правеше на болен!
Кютекът започнал отново.
Най-после чайханджията и неговите приятели напълно се насладили на отмъщението. Потни, запъхтени, те напуснали толкова безславното за Настрадин Ходжа бойно поле.
Пак зачаткали по камънака звънките подкови, стихнали в далечината…
Настрадин Ходжа се изправил: първите му думи били към магарето:
— Сега разбирам защо се отби от големия път, о, презрян син на гнусните деяния на баща си. Моят халат ти се е сторил твърде прашен? Но запомни, само ако някъде за трети път почнат да го тупат, без да го свалят от гърба ми, горко ти, о, дългоухо вместилище на гюбре! Няма да ме домързи да измина сто хвърлея на стрела, но ще намеря някъде кланица с ръждясали от кръв ченгели, с криви нащърбени сатъри, направени от сърпове, с дълги брястови пръчки, на които разпъват магарешки кожи! Запомни!…
Магарето мигало с белезникавите си мигли; муцуната му била невинна, кротка, сякаш всичките тия заплахи не се отнасяли за него.
