Едноокият лежал по очи и не мърдал.
Настрадин Ходжа го побутнал по рамото.
Едноокият страхливо надигнал глава:
— Отидоха ли си? Рекох, да не си почиват… — и изтупвайки прахта от халата си, добавил: — Добре че всички бяха боси.
— Не разбирам какво му е добрето.
— Като са боси, ритат с петите — обяснил едноокият. — А за удар петата е много по-слаба от пръстите.
— Ти по-добре знаеш.
— А най-лоши за ребрата са канибадамските ботуши — продължил едноокият. — Тамошните майстори за красота турят на носа твърда подметка — за един — гиздило, за друг патило…
— Нито веднъж не съм опитвал с ребрата си канибадамски ботуши и нямам намерение да ги опитвам — рекъл. Настрадин Ходжа. — Най-добре ще е, почтени, ако ей на това място се разделим — и то завинаги!
Той се метнал на магарето и лекичко го чукнал между ушите — обичайният знак да потегля.
Едноокият внезапно заронил сълзи, паднал на колене и препречил пътя на Настрадин Ходжа.
— Изслушай ме! — жално завикал той. — Никой, нито един човек на света не знае истината за мене! Умолявам те, бъди милосърден, изслушай ме — и тогава ще видиш много неща с други очи!
Вълнението му не било престорено, сълзите му били искрени, тялото му се тресяло от ридания.
— Да, аз съм крадец! — той се задавил от плач и се ударил с юмрук по гърдите. — Аз съм мръсен престъпник и знам това! Но, непознати човече, повярвай ми, от моята престъпност най-много страдам самият аз. И няма на света нито една душа, която да поиска да ме разбере!…
Всичко това било толкова неочаквано, че Настрадин Ходжа се сбъркал.
Къде от любопитство, къде от съжаление, той се съгласил да изслуша крадеца.
СЕДМА ГЛАВА
Седнали на камъните и едноокият заразправял своя удивително злочест живот:
— Неудържимата страст към кражбата се прояви у мене от най-ранно детство. Още като сукалче съм откраднал веднъж една сребърна карфица от гърдите на майка си и докато тя обръщала къщата да търси карфицата, аз, още преди да проговоря, съм се хилел тихомълком в люлката, мушнал скъпоценната плячка под одеялото… Като поотраснах и проходих, станах страшилище за къщата. Влачех всичко, което ми паднеше под ръка: пари, платове, брашно, масло. И така хитро криех краденото, че нито тате, нито мама можеха да го намерят; в сгоден момент сетне тичах с плячката при един гърбав бродяга с окапал нос; който се спотайваше из старото гробище, сред хлътналите гробове и врасналите надгробни плочи. Той ме поздравяваше с думите: „Да ми израсне гърбица и отпред, ако ти, дете, което приличаш на неразпъпила пъпка, не свършиш на бесилото или под секирата на палача!“ Почвахме да играем на зарове — дъртият гърбав пергиш със следи от всички пороци на спаруженото си лице и аз, четиригодишен розоволик младенец с пухкави бузки и чист невинен поглед.
Крадецът изхлипал, обърнат в мислите си към златното невъзвратимо детство, след това шумно подсмръкнал, обърсал сълзите си и продължил:
— На пет години аз бях майстор на зара, но нашата къща през това време хептен оголя. Мама не можеше да ме гледа, без да плаче, тате получи гърчове и все викаше: „Проклета да е постелята, на която съм те заченал!“ Но аз не разбирах нито от молби, нито от кавга и след като се съвземех от пердаха, пак си знаех същото. Към седемгодишния ми рожден ден семейството ни изпадна в немотия, кажи го до шия, затова пък гърбавият отвори на пазара своя чайхана с таен игрален вертеп и пушалня за хашиш в мазето… Като видях, че няма какво повече да задигна от къщи, аз обърнах алчния си взор и нечестивите си помисли към съседите. Разорих коларя, който живееше вляво от нас, като му откраднах от дъното на кладенеца гърнето с парите, които той цял живот беше пестил; за два месеца и нещо докарах до просяшка тояга съседа отдясно, като го обрах до шушка. Не можеха да ме спрат никакви ключалки и катинари: отварях ги като обикновени резета. Търпението на баща ми свърши, той ме прокле и ме изгони от къщи. На тръгване задигнах единствения му халат и последните пари — двайсет и шест танга. Тогава бях на осем години и половина… Няма да уморявам слуха ти с разкази за моето скитничество, ще ти кажа само, че съм бил и в Мадрас, и в Херат, и в Кабул, и дори в Багдад. Навсякъде крадях — това беше единственият ми занаят и в него аз станах същински факир. Тогава измислих и този гнусен начин — легна на пътя, престоря се на болен и ограбя човека, който прояви към мене милосърдие. Няма да се хваля, но в презрения апашки занаят едва ли някой крадец може да се сравни с мен не само във Фергана, но и в целия мюсюлмански свят.
— Чакай! — прекъснал го Настрадин Ходжа. — Ами прочутият Багдадски крадец, за когото разправят такива чудесии?
— Багдадският крадец ли? — едноокият се разсмял. — Знай, че аз съм Багдадският крадец!
Той млъкнал, наслаждавайки се на изумлението, което се изписало върху лицето на Настрадин Ходжа, след това облакът на спомените забулил жълтото му око.
— Повечето от разказите за моите похождения са вятър работа, но има и истина. Бях осемнайсетгодишен, когато за пръв път попаднах в Багдад, този приказен град, пълен със съкровища и мухльовци, които ги владеят. Тършувах из дюкяните и сандъците на багдадските търговци като в мои, а най-накрая се намъкнах в съкровищницата на самия халиф. Да си кажа истината, не беше кой знае колко трудно да вляза. Пазеха я трима яки негри, всеки от които поотделно можеше да се пребори с вол, и затова съкровищницата се смяташе недостъпна за крадци и грабители. Но аз знаех, че единият, от негрите е глух като пън, другият пуши постоянно хашиш и вечно спи, даже вървешком, а пък третият е надарен от природата с такова невероятно шупе, че жаба да шумне в храстите нощем — и напълва гащите. Аз взех една празна кратуна, направих й дупки като очи и озъбена уста, набучих кратуната на кол, запалих вътре една свещ, увих всичко това в бял чаршаф и края нощта го издигнах над храстите срещу страхливия негър. Той стреснато извика и се строполи като мъртъв. Сънливият не се събуди, глухият не ме чу: с разни инструменти аз спокойно отключих, влязох в съкровищницата и изнесох толкова злато, колкото можех да нося. На заранта вестта за ограбената съкровищница на халифа обиколи града, а след това плъзна навред но мюсюлманския свят и аз се прочух.
— Разправят, че след това Багдадският крадец се оженил за дъщерята на халифа — подметнал Настрадин Ходжа.
— Празни приказки! Всичките тия врели-некипели за мен и за разните му царски дъщери са глупости и измишльотини. Аз от дете презирам жените и — сполай на аллаха! — никога не ме е хващала оная странна лудост, дето й викат любов. — Последната дума той произнесъл с оттенък на пренебрежение, изглежда много се гордеел със своето целомъдрие. — Освен това жените, макар и малко да ги поокрадеш, се държат толкова неприлично и вдигат такава олелия, че един човек от моя бранш не може да изпитва към тях друго освен отвращение. За нищо на света не бих се оженил за никаква принцеса, ако ще да е най-хубавата.
— Ще почакаме, докато си промениш мнението за китайската или за индийската принцеса — додал Настрадин Ходжа. — Тогава ще кажа: половината работа е свършена; остава само да склоним принцесата.
Крадецът разбрал и оценил присмеха: плоската му разбойническа мутра с перде на едното око и с огромна синина под другото светнала ухилено:
— Човек може да си помиели, че самият Настрадин Ходжа те е подучил на такъв тънък и хаплив отговор.
Като чул името си, Настрадин Ходжа наострил уши и боязливо се огледал. Но наоколо било ясно пролетно безлюдие; по кафявите склонове пълзели сенките на облаците, плуващи на юг; в слънчевия въздух на проблясващи криле висели насекоми; до Настрадин Ходжа на горещия камък дремел изумруден гущер, като отварял отвреме-навреме живите си черни очички с тясна златна ивица.
— А ти срещал ли си Настрадин Ходжа в твоите апашки скитания?
— Случвало се е — отвърнал едноокият. — Ахмаците, баламите често приписват на мен неговите дела и обратно. Но в същност между нас няма и не може да има никаква прилика. За разлика от Настрадин Ходжа, аз съм прекарал целия си живот в порок, сеех в света само зло и не полагах грижи за усъвършенствуване на
