Повест за Настрадин Ходжа

гущери, а мравките, бръмбарите, буболечките и другите земни твари, лишени от природата от глас, изразявали своя възторг със суетливо пълзене и щъкане.

Можел ли Настрадин Ходжа да мълчи сред това радостно тържество? Опиянен от пролетния простор, от свободата, той присъединил своя глас към общия ликуващ хор. Ето неговата песен:

Потокът шурти — за мене.
Пчелата бръмчи — за мене.
Градини цъфтят — за мене,
защото аз съм човек.

Певците пеят — за мене.
Дайрета думкат — за мене,
в мене душа гори,
защото аз съм човек.

Що са полета — за мене.
Магарето — и то ми приятел.
Пътят ме вика и мами,
защото аз съм човек!

Като видял едно стадо, че отива на водопой, той изпял:

Блести водата — за мене.
Стока и мака — за мене.
Няма старост за мене,
защото аз съм човек.

Всичко, което се изпречвало на пътя му, намирало отзвук в неговата песен, а нали аллах е сътворил земята кръгла, тъй че земните пътища, преминавайки един в друг, нямат край, то и песента на Настрадин Ходжа била безкрайна; той би могъл да обиколи целия свят и да се върне в къщи от другата страна все със същата песен:

Земята е кръгла — за мене,
ала е малка за мене.
Ей ме отново във къщи,
защото аз съм човек.

Гюлджан ме мене посреща
и ме хока, нарежда,
па най-накрай ме целува.
Кой като мене — човека!

През това време пътят ставал все по-широк, коловозите — все по-дълбоки; насреща започнали да прииждат все повече каруци, ездачи, пешаци.

А към пладне Настрадин Ходжа с трепнало сърце дочул пред себе си глух непрекъснат тътен — като бученето на далечен водопад. Бучал и тътнел големият път!

Познало това бучене и магарето, пробудило се и с магарешки тръс се понесло нататък. „Напред! Напред“ — викал Настрадин Ходжа и ритал магарето с пети, но то усилвало крачка и без подкана. Очилата подскачали на носа на Настрадин Ходжа; той ги смъкнал и ги запокитил на пътя — очилата се ударили о един камък и се разпилели на стъклени пръски.

След половин час големият път бил пред него. Както винаги, над пътя висял тежък облак прах, през който безспирно се нижели хора, коне, волове, магарета, камили: едни — за Коканд, на пазар, други — от Коканд. Всичко това се бутало, блъскало, цвилело, мучало, ревяло и крещяло на различни гласове и вдигало оглушителна врява.

Настрадин Ходжа смело подкарал магарето в най-голямата навалица; пътят го поел, завъртял и понесъл. Блъскали го отдясно, ръчкали го отляво, един вол го плеснал с опашката по лицето, камила кихнала върху главата му. „Варда! Варда!“ — нетърпеливо крещял в ухото му някакъв кираджия, слънчасал и пощръклял от блъсканицата; Настрадин Ходжа едвам успял да се отдръпне от камшика му, за да чуе в следващия момент над главата си проклятията и псувните на един бабаит керванджия, готов да помете всичко и всички по пътя, само и само да стигне навреме с кервана си там, закъдето бил тръгнал, и да вземе обещаната награда.

Но само след пет минути Настрадин Ходжа напълно преодолял своето първоначално стъписване. „Варда! Варда!“ — закрещял той с глас, по-нетърпелив и от този на коларя, и се понесъл напред. Той се бутал и изпреварвал попътните, борел се с насрещните, ловко се провирал между колите, мушкал се под синджирите, с които били вързани камилските кервани, геройски насочвал магарето към кафявите, тежко дъхащи вълни на овчите стада…

Нощта прекарал в една крайпътна чайхана, а зората посрещнал отново на самара. Пътят в този ранен розов час бил още тих и пустинен: керваните и колите не се били дигнали от нощните си биваци. Магарето вървяло ту от едната страна на пътя, ту от другата — както му скимне. Настрадин Ходжа не му пречел и не пипал юздата, потънал в своите мисли. „Още една нощ път — и утре ще видя Коканд! Там, на пазара, не може да не науча нещо за този Агабег“ — разсъждавал той и пред мисления му взор изниквали кокандските чаршии, джамии, пазарът, ханският дворец и ограденият с висока стена харем, където изнемогвали, според слуховете, двеста трийсет и седем жени — по една за всеки ден от годината, без постите. На времето Настрадин Ходжа ходил в Коканд и оставил добър спомен за себе си; той се усмихнал, като си спомнил топлата августовска нощ, въжето през стената на харема, задушната тъмнина на тремовете и ходниците в харема и най-сетне… Но тук Настрадин Ходжа рязко възпрял коня на своята памет. „О, скъпоценна моя Гюлджан, щом веднъж съм те избрал, аз ще ти бъда верен винаги и навсякъде, дори в далечните спомени!“ Възхитен и трогнат от собственото си благородство, чувствувайки в гърдите си приятна отмала като при потапяне в топла вода, той се огледал с овлажнели очи — и от изненада едва не се изтърсил от самара.

Път нямало; под копитата на магарето се стелел килим от свежа росна морава и криволичела тясна пътечка; долу под стръмното, цялата в пяна и водовъртежи, бързала сърдита планинска рекичка, отстрани зеленеела стена от цъфнали храсталаци. А отпред, извисил снежните си върхове над облаците, се издигал мрачен хребет, който преди един час се виждал вдясно от пътя.

— О, сине на греха, о, гнусен мелез от чакал и гущер, къде ме докара, проклето магаре! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Никога не съм идвал тук, не знам накъде води тази пътечка и коя е тая река долу! Защо се отби от големия път, какви престъпни помисли носиш в главата си?

Първата му мисъл била да вдигне, камшика и добре да поработи с него: но наоколо царял такъв мирен и невъзмутим покой, в храстите така приветливо бръмчали пчели и дебело им пригласяли големи мъхести бръмбари, въздухът така ухаел на див мед, толкова ласкаво греело слънцето и се усмихвало високото небе,