двеста, И още толкова ще идат за килимите.
— Станаха шестстотин — пресметнала Гюлджан. — Остават още двеста.
— И те трябват — побързал да каже Настрадин Ходжа. — Вместо дъсчената порта, искам да туря орехова, с дърворезба. А накрая ще извикам майстори, да изпишат отвън и отвътре цялата къща със сини цветя.
За сините цветя се сетил в последния момент; казал и сам се уплашил.
— Отвънка защо? — попитала Гюлджан.
— За красота — пояснил Настрадин Ходжа.
Веслото изведнъж се прекършило, лодката с все сила връхлетяла върху камъните, преобърнала се, водовъртежът подхванал и понесъл Настрадин Ходжа. То било викове, сълзи — чак до вечерта.
— Нямаш пари да идеш да видиш горкия самотен старец, а да рисуваш по къщата сини цветя имаш! — настъпвала Гюлджан. — И с кой акъл ще я шариш отвънка; нали още първият дъжд ще измие глупавите ти шарении.
Настрадин Ходжа мълчал. Два дена трябвало да стои гологлав под пороя на нейните упреци, затова пък на третия ден пред портата спряла една покрита каруца: тържествуваща и горда от своята победа, Гюлджан заминавала с децата при баща си в Бухара.
— Отваряй си очите на мостовете и по стръмното — давал Настрадин Ходжа наставления на каруцаря. — Гледай конят да не препуска.
Стопленият от слънцето каруцар клюмнал нос в сладка дрямка; дремела и пъстрата кобила, отпусната на левия си заден крак; наставленията на Настрадин Ходжа били напълно излишни, понеже били минали много години от времето, когато тази почтена двойка препускала в галоп.
Настрадин Ходжа подложил в каруцата оризова слама, постлал отгоре едно чердже и дълго пренасял от къщи разни бохчи, кошници, чанти, торби; най-накрая от портата излязла Гюлджан, а след нея се навървили по ръст дечурлигата — седем, и всичките мъжки.
Каруцарят отпред се сепнал, понаперил се, подпрял по-яко крака на оковете, размахал камшика, да покаже с всичките тия движения, че е готов, и задрямал отново, защото от опит знаел, че скоро няма да му кажат: „Велик е аллах над нас; хайде — карай!“ А кобилата не се и събудила, само сменила краката и приклекнала сега на десния крак.
Настрадин Ходжа помогнал на жена си да се качи в каруцата по спиците на колелата, после и подал всичките синове, като силно целувал всеки от тях на изпроводяк. В каруцата се образувало едно многоръко пъстроглаво кълбо, което надавало крясъци, писъци и вопли, а в средата като квачка в полог се мъдрела загрижената и натъжена в последната минута Гюлджан.
— О, скъпи мой съпруже, добре ли запомни заръките ми?
Запомних, всичко запомних, о, розо на моето сърце! Първо, да занеса на бакърджията продупчения казан, второ, да очистя комина, трето, да върна борча на месаря, шестнайсет танга.
— И още: дувара — подсетила го Гюлджан, като посочила широката дупка в кирпичения дувар до портата. — Непременно да оправиш дувара.
— Още днес захващам, само да ви изпратя. Недей стоя много дълго в Бухара, о, светлина на моите очи!
— Ще се върнем точно след три месеца.
Пак започнало сбогуване — прегръдки, целувки, писъци, крясъци, вопли; в калабалъка Настрадин Ходжа не можел да разбере кого от синовете си е целунал два пъти, кого е пропуснал и за десети път почвал отново.
През това време слънцето се вдигнало високо, леките сутрешни сенки се сменили с дневни, къси и резки, каруцарят се наспал, кобилата събрала сили — дошло време за тръгване.
— Велик е аллах над нас; хайде — карай! — потрепнал гласът на Настрадин Ходжа.
— Велик е аллах! — отвърнал каруцарят, каруцата се заклатила, бавно завъртяла огромните си колелета и скрибуц-скрибуц, потеглила на път.
Настрадин Ходжа вървял отзад. Минали улицата, минали стария кавак, който вече се бил развил и надвиснал над пътя като леко зелено облаче.
Минали пазара, наближили градските порти.
Гюлджан рекла на мъжа си:
— Ако си намислил да ни изпращаш чак до Бухара, по-добре да се беше качил при мене.
Той й благодарил с усмивка за шегата, спрял каруцата, за последен път разцелувал семейството — от Гюлджан до най-малкия. И дълго стоял после на пътя, загледан след заминаващите; най-сетне каруцата се скрила зад завоя, скърцането затихнало — той оставал сам.
Замислен и тъжен се връщал Настрадин Ходжа в къщи, припомнял си думите на Ибн Хазм: „При раздяла три четвърти от мъката се пада на този, който остава, а който заминава, взема само една четвърт.“
Дворчето го посрещнало със слънчева тишина; само в градината подвиквала със светъл самотен глас авлига — досега от постоянния шум и детската врява Настрадин Ходжа не я бил чувал нито веднъж.
Без да влиза в опразнената къща, той се запътил към яхъра, отворил вратата и тихичко подсвирнал. Тъмнината не отговорила. Свирнал повторно. От яхъра се чули тежки въздишки, пухтене, шумолене — излязло магарето: дебело, сънливо, начумерено, отвикнало от слънцето, недоволно примижало от ярката светлина. Вдигнало уши и се огледало сякаш в недоумение.
— Какво се чудиш? — попитал го Настрадин Ходжа. — Че в къщи е толкова тихо ли? Всички заминаха за Бухара, при стария Нияз, и ние с тебе сега сме свободни като волни птици.
Колко му трябвало на Настрадин Ходжа да събере дисагите и да тури самара на магарето — пет минути работа.
— Охоо, надебелял си като чорбаджийски овен! — говорел той, докато стягал подпръгата. — Ама до една седмица, кълна ти се, ще замязаш на хрътка! Много работа имаме, мой верни приятелю, и много малко време. Напред, чака ни големият път!
Той заключил къщната врата с голям меден катинар, подпрял отвътре портата с два дебели кола и без да го е грижа за по-нататъшната съдба на имота, се проврял през пролуките в дувара и излязъл на пътя.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Като минал пазара, Настрадин Ходжа подкарал магарето си към джамията Гюхар Шад. Просякът седял на същото място, главата му била леко повдигната нагоре, очите му били устремени в синьото небе и той замислено, и тихо се усмихвал, предусещайки може би своя полет през светлоносната бездна.
Настрадин Ходжа поспрял магарето:
— Благослови ме, о, мъдри старче! Чакай, ме след три месеца; тогава ще ти разкажа за езерото, за Агабег и, надявам се, ще мога да назова моята вяра. — Каква радост, какво възторжено умиление осветило лицето на стареца! Той станал, поклонил се на Настрадин Ходжа и докоснал земята с ръка; устните му беззвучно мърдали — произнасял напътствена молитва.
След градските порти пътят свивал към реката. Настрадин Ходжа отначало карал през градините покрай реката, сетне ударил по черния път през къра. Наоколо влажно димели разорани нивя, отрупани с хора — било тъкмо в разгара на пролетната работа.
В долината, в оризищата, работели по трима: як гърбав вол във вода до коляно тежко влачел грубо рало; след ралото с блеснал от пот прегънат гръб вървял орач; отзад отвисоко стъпвал с червени дълги крака важен щъркел, който събирал из редкия батак попови лъжички и разни червейчета. „Аллах да благослови труда ви!“ — подвиквал Настрадин Ходжа; троицата спирали, извивали глави към пътя; орачът оцеждал с длан потта от челото си, отвръщал: „Сполай ти, аллах да благослови пътя ти!“ — и бавното шествие продължавало по реда си: първо — вол, след него — орач, накрая — щъркел.
Било средата на април: сянката на дърветата, до вчера прозрачна и рядка, днес падала на пътя гъсто и дебело: толкова щедро пролетта обличала с младо листе дърветата. Тя, многомилостивата, не правела разлика между благородния бадем и келявия степен саксаул, между двуноги и четириноги, между пернати и влечуги — еднакво изливала върху всички своята благодат, еднакво признавала всички достойни за живот и щастие. Насреща й в дружен ликуващ хор цвърчали и чуруликали птици, квакали жаби, прошумолявали
