думите на стареца. — Да не би да имаш нужда от пари, почтени старче? Разгеле имам скрити на тайно място сто и петдесет танга, за които жена ми не знае.
— Аз съм дервиш и не търся в света никаква изгода освен духовна отвърнал старецът с достойнство. Не, не те моля за пари, но не му е тук мястото, на студения вятър, да говорим за подобни неща: ела с мен.
Влезли в развалините на джамията.
Старецът завел гостенина в малка килия, оцеляла по Някакво чудо от земетресението, запалил кандилцето с огниво. Настрадин Ходжа видял в ъгъла слама — постелята на стареца, гърне за вода, пръстена купчинка, похлупена с почерняла и корава питка, нагризана по края рт мишките. Нищо повече нямало в килията, а и нищо повече не било нужно на стареца, постигнал цялата дълбочина и мъдрост на дервишкото учение.
Старецът взел питката, внимателно отчупил наядените крайчета в дланта си, сипал трохите върху месалче, постлано в ъгъла пред една миша дупка, След това разчупил питката и дал едната половина на гостенина:
— Преди нашата беседа нека да хапнем.
Зад стените фучал вятър, свирел през пролуките, навеждал и полюшвал тънкото езиче на кандилото; според пламъка по стените и по тавана играела сянка, която ту скривала, ту откривала слабото гърбоносо лице на стареца.
Тук, в тази мизерна килия, съпровождана от тъжния вой на вятъра и равномерния шум на упорития дъжд, цвърченето на мишките и боричкането им в сламата, започнала тяхната беседа. Старецът поровил някъде из ъгъла, измъкнал изпод сламата кърпица, развързал я и изсипал на каменния под шепа дребни сребърни монети.
— Ето парите, които ти пускаше в моята чинийка. Запазил съм ги всичките, до вчерашния гологан; вземи си ги и ги тури при ония сто и петдесет танга, за които не знае жена ти.
— Никога досега не съм си вземал милостинята обратно — възразил Настрадин Ходжа. — Прибери си парите, почетни старче, и при случай ги дай на някой сиромах. Сега ми кажи каква помощ чакаш от мен.
Без да продума, старецът потънал в дълбок размисъл, тягостен за неговото сърце, ако се съди по въздишките, които го съпровождали. Минало много време, фитилът хванал нагар, започнал да пращи, да пръска искри, пламъчето се смалило и едва мъждукало.
Настрадин Ходжа внимателно свалил нагара с една клечка — пламъкът се усилил и осветил стареца.
Той вдигнал глава.
— Първо ми кажи, Настрадин Ходжа, познал ли си вече своята вяра?
— Своята вяра ли? — учудил се Настрадин Ходжа. — Та аз я познавам от малък. Моята вяра е ислямът, макар че, да си призная, често съгрешавам.
— Ислямът е общата вяра — рекъл старецът. — Но всекиму от живите се открива негова особена, лична вяра, която е само за тоя човек. Аз питам за твоята лична вяра, която е само за тебе.
Настрадин Ходжа бил принуден да признае, че не познава своята лична вяра.
— Така си и мислех — заключил, старецът. — А в същност точно в нея е ключът за всички загадки, които ни измъчват. Познай своята вяра и за теб тъмнината ще се превърне в светлина, обърканото — в ясно, безсмислието — в съразмерност. Твоят живот, Настрадин Ходжа, винаги е бил многодеен, но досега това е засягало само неговото външно течение, докато духът, несмущаван от никакви търсения, е пребивавал в простия здрав смисъл и безпрепятствено се е наслаждавал на цялата пълнота на родството си със света. А сега деятелността се е предала вътре, обзела е и духа, който сякаш също е намерил своето магаре и чергарува с него от Бухара на причините до Стамбул на следствието, Багдад на съмненията и Дамаск на отрицанието. Търси своето верую, Настрадин Ходжа; ако сам не можеш го намериш — аз ще ти помогна.
— О, мъдри старче, ти надникна в недрата на душата ми! Известни са ти всичките ми съкровени помисли?
— Известни са ми — потвърдил старецът. — Знай, че аз мислено те съпътствувам във всичките ти скитания, съчувствувам ти във всички твои дела. Където и да си, каквото и да правиш — всичко, и последната отронена от тебе дума стига до мен и се запечатва в паметта ми, за да се претопи след това в добродетелен размисъл. В мен ти виждаш сякаш самия себе си, но вече навлязъл в последния етап на земното битие, когато покой и мъдрост сменяват бурите и страстите.
— Аллах велики! Наистина удивителен случай: да срещнеш на пътя себе си, но вече стар и в образа на просяк!
Главата на Настрадин Ходжа бучала: със странните си слова старецът го слисал и го хвърлил в недоумение.
Но това било само началото: предстояло му да чуе още много смайващи неща.
— Почтени старче, но каква е все пак тая работа, заради която се обръщаш към мен?
Дервишът свел побелялата си глава.
— Близък е часът, когато аз, безгласен и бездиханен, ще легна в погребалното ложе — отвърнал той с дълбока скръб в гласа. — Предвиждането на този час ме изпълва с трепет и аз през сълзи отправям към тебе молба: помогни ми!
— Как? Да те вдигна от погребалното ложе?
— Не, спаси духовното ми същество от завръщане в низшото първоначално състояние, в което съм пребивавал някога, в незапомнени времена. През какви ли не превъплъщения е минал моят дух за това безкрайно време, какви ли не тежки усилия е положил по пътя към съвършенството, а сега, заради моята престъпна немарливост, му предстои да започне целия кръговрат отначало, от първото, най-несъвършеното стъпало…
— Аллах милосърдни! — възкликнал Настрадин Ходжа, клатейки глава. — Нищо не разбирам, ама наистина нищо! Кажи ми просто, с ясни думи, какво искаш от мене.
— Котвата на моето спасение е в твоите ръце! — повторил Старецът. — Ала виждам, няма да ме разбереш, докато не ти разкрия някои тайни, известни нам, на Мълчаливите и Постигащите.
— Добре — покорил се Настрадин Ходжа, като видял, че иначе няма как да изкопай от стареца смислен отговор. — Добре, готов съм да приема твоите тайни.
— Тогава да почнем, в името на истината! — казал с тържествен глас просякът. — Само че първо се премести другаде, защото моите мишки се страхуват и още не са излезли от дупката си да вечерят.
Настрадин Ходжа седнал на друго място, мишките излезли от дупката и се навечеряли: след това старецът молитвено погладил с длани брадата си и обявил:
— Нека висшата мъдрост благослови нашата беседа и ти прати свише дара на разсъдъка, а на мен — дара на яснотата и дълбочината на думите.
Той притворил очи и няколко минути мълчал, запазвайки на лицето си важен, съсредоточен израз, сякаш се вслушвал в тайнствен вътрешен глас, след това лицето му се прояснило и той вдигнал пръст, приканвайки госта към внимание.
Тайната на стареца за превъплътяването на духа се оказала отдавна позната на Настрадин Ходжа от беседите с индийските дервиши, но той от вежливост мълчал. Незабелязано мислите му се отклонявали — към семейството, към наближаващата пролет и от поученията на стареца останал само еднозвучен глас, приличащ на равномерното бръмчене на вретено, а думите изчезнали. „След една седмица ще задуха южнякът, пътищата ще се размекнат, снегът по проходите ще се стопи — мислел си Настрадин Ходжа. — Ще мине още една седмица и ще тръгнат на път далечни кервани, ще тръгнат стадата на чергарите- овчари…“
А вретеното бръмчало ли, бръмчало… След още една минута в килията се чуло леко преливно похъркване и нежно подсвирване с нос.
Настрадин Ходжа спял. Устните му били полуотворени, тюбетейката се килнала над лявото му око, главата му клюмнала, раменете му увиснали. За щастие той седял в тъмното и старецът не забелязал позорната му сънливост. Ала великите тайни, завесата над които вече се приповдигала, така си и останали скрити за него, а заедно с него — и за нас.
Той спял и сънищата му били далеч от всякакви свръхземни тайни; Сънувал пътищата, пътищата, за
