попаднах в ръцете на Настрадин Ходжа и ако аллах не се беше смилил, не бих се измъкнал от тях жив! И когато днес го видях по улиците на Стамбул, зрението ми се помъти от страх, а когато се опомних, той вече беше изчезнал.
— Такива са шпионите! — възкликнал султанът и очите му блеснали във приведения началник на стражата. — Само видът му ги хвърля в ужас!
Той ритнал Сипаничавия шпионин и се оттеглил в покоите си, придружен от дълга върволица черни роби.
Везирите, сановниците, поетите и мъдреците се спуснали в тревожно шумяща тълпа към изхода. След пет минути в градината не останал никой освен началника на стражата, който, загледан в пустото пространство с втренчени мътни очи, безсилно се отпуснал на мраморния край на шадравана и дълго седял, заслушан самотно в тихия плисък и смях на фонтаните. И сякаш само в един миг така изпосталял и изсъхнал, че, ако жителите на Стамбул го видели, щели да хукнат кой накъдето завърне, без да приберат изгубените си чехли.
А сипаничавият шпионин тичал по това време запъхтян из нажежените улици към морето. Там той намерил един арабски кораб, готов да отплава. Стопанинът на кораба, който ни най-малко не се съмнявал, че вижда пред себе си избягал от тъмницата разбойник, поискал прекомерна цена: шпионинът не се пазарил, изтичал на палубата и се заврял в едно тъмно мръсно кьоше. После, когато тънките минарета на Стамбул потънали в синята омара и свеж вятър издул платната, той изпълзял от убежището си, обиколил кораба, надзърнал в лицето на всеки човек и най-сетне се успокоил, като се уверил, че Настрадин Ходжа не е на кораба.
Оттогава целия си останал живот сипаничавият шпионин прекарал в постоянен и непрекъснат страх: където и да пристигал — в Багдад, в Кайро, в Техеран или Дамаск, — той не успявал да преживее спокойно повече от три месеца, защото в града бездруго се появявал Настрадин Ходжа, И треперейки при мисълта за среща с него, сипаничавият шпионин бягал все по-далеч и по-далеч; тук ще бъде уместно да сравним Настрадин Ходжа с могъщ ураган, който с диханието си гони непрестанно пред себе си сух жълт лист, откъсва го от тревата и го издухва из пукнатините. Така бил наказан сипаничавият шпионин за всичкото зло, което причинил на хората!
А на другия ден в Стамбул се заредили чудни и необикновени събития… Но човек не бива да разправя за онова, на което не е бил сам свидетел, и да описва страни, които не е видял; с тези думи ние ще завършим в нашето повествование последната глава, която би могла да послужи за начало на нова книга за по- нататъшните приключения на несравнимия и безподобен Настрадин Ходжа в Стамбул, Багдад, Техеран, Дамаск я много други прославени градове…
КНИГА ВТОРА
ОМАГЬОСАНИЯТ ПРИНЦ
Много странствувах аз по различни краища на земята; гостувах на много народи и от всяка нива откъсвах по клас, понеже е по-добре да ходиш бре, отколкото с тесни обувки, по-добре е да търпиш всички несгоди на друма, отколкото да седиш в къщи… И още ще кажа: всяка нова пролет трябва да се избира и нова любов; приятелю, миналогодишният календар не струва за днес!
Учените мъдреци от миналите векове са оставили в наследство на света много книги, които с факела на своите знания да осветяват нам, живеещите сега, лъкатушните и опасни пътища на нашия живот. В тези книги можеш да намериш всичко: войни и земетръси, чудеса и пророчества; всяка страница е украсена с имената на шейхове и халифи, непобедими воини и прочее прославени мъже; само за един човек нищо, ни една дума не е казана в тия книги — за Настрадин Ходжа, макар и да е бил той прочут по целия свят.
Подобен пропуск от страна на мъдреците не ни учудва. В ония далечни години нерядко се е случвало някой мъдрец да сее в своята книга семената на богатство и почит, а да жъне — уви! — само неизброими беди. Поради тази причина мъдреците са били крайно предпазливи в думите и мислите си, което личи от примера с преблагочестивия Мохамед Расул ибн Мансур: като се преселил в Дамаск, той захванал да съчинява книгата „Съкровището на добродетелите“ и тъкмо стигнал до животописа на многогрешния везир Абу Исак, когато изведнъж научил, че градоначалникът на Дамаск е пряк потомък на тоя везир по майчина линия. „Благословен да е аллах, дето навреме ми изпрати свише тая вест!“ — възкликнал мъдрецът, тозчас отброил десет чисти страници и на всяка написал само „Во избежение“ — подир което веднага преминал към историята на друг везир, чиито могъщи потомци живеели далеч от Дамаск. Благодарение на тази далновидност посоченият мъдрец живял в Дамаск още дълги години без сътресения, дори можал да си умре от естествена смърт и да мине по моста в отвъдния свят, без да бъде принуден да носи като фенер отпред собствената си глава.
За Настрадин Ходжа книгите мълчат. През ония години върху неговото име лежал тежкият камък на забравата. Такава е била повелята на могъщите владетели — халифи, султани и шахове: те се надявали да му отмъстят поне в бъдните векове, като го лишат от посмъртна слава. Но ще попитаме: дали са постигнали целта си? Стара история, една и съща за всички времена, казал го е Селман Саведжа: „Достойният ще се прослави, да биха се и всички вихри съюзили срещу му!“
Понеже има една книга, над която нямат власт халифите: народната памет. В тази велика книга намери своето безсмъртие Настрадин Ходжа.
В град Ходжент, на брега на Сърдаря, има едно широко пусто място, където никой не иска да се засели и да посади градина, защото реката на това място завива, размива брега и всяка година отнася по три–четири лакътя. Реката е отнесла вече половината пущинак и е стигнала току до вековния бряст, израсъл самотно, оголила е от едната страна възлестите му груби корени, плъзнали по глинения сипеи към водата. На откритото слънце, напоен с обилна влага, караагачът е разперил широките си клони, сочно зеленее и засенчва с бухналата си корона съседните дървета, скупчили се на жалка китка встрани, до големия прашен път. Премалели от жажда, изгорели от пек, те едва шумолят с хилави, спаружени листа и като мнозина нищожни човеци злобно завиждат на щастливия горделивец. „Нищо — мислят си те, — реката ще размие още брега, на който се крепи, той ще загуби опора, ще се сгромоляса и ще отплува по течението, за да изгние безславно нейде на пясъчна плитчина. А ние ще си стоим тук както преди и ще въздаваме слава на съдбата, която ни е отгледала далеч от реката; нека да е грозен редкият ни листак, безсилен да постеле на пътника дебела сянка, нека ни засипва горещият прахоляк на пътя, а спечената корава пръст да стяга корените ни — ние сме доволни и не щем друга участ, понеже стремежите раждат опасности, пример за което е горделивият бряст!“
Те грешат: брястът няма да се сгромоляса в реката и няма да отплува по течението. Водата ще отнесе всичко дребно и хилаво покрай него, но няма да се пребори с могъщото му коренище, забито дълбоко в земята под самото дъно. Той ще се задържи на брега и същата тази река, която отнася пръстта му, ще довлече плодороден нанос, а брястът, укрепил брега, ще се зеленее още дълго, и още по-широко ще простира могъщата си гъста корона, докато онези, застаналите настрани, ще предадат своя жалък живот на огъня в огнището… И дори когато цялата му кора се обели, дървесината му изсъхне и в ствола му престанат да текат сокове, него няма да го отсекат и няма да го нацепят на дърва, а ще го заградят с красива ограда и ще го сочат на дошлия в Ходжент пътник, и ще му казват: „Това е караагачът, дето го посади и отгледа самият Настрадин Ходжа!“
И пътникът ще научи още, че ходжентската хлебарска махала Разок (което ще рече: „Даващият хляба насъщен“) хората наричат и с друго име: Настрадин Ходжовата махала, защото точно тук според преданието
