в отколешни времена е била неговата къща. Ходжентци ще разправят на пътника, че в планината по пътя за Ащ има езеро, Настрадин Ходжовото езеро; на брега на това езеро е малкото селце Чорак; в това селце е Настрадин Ходжовата чайхана, а под стряхата й живеят Настрадин Ходжовите врабчета — потомци на един прочут врабец, за когото тепърва ще става дума. И пак там има една пещера със странно название — „Обиталището на благочестивия крадец“, има бара на Настрадин Ходжа, мостче на Настрадин Ходжа — с една дума всичко тук е обвеяно със спомени за него, сякаш той е заминал с магарето си оттук едва вчера.
Облечени в халата на усърдието и въоръжени с тояжката на търпението, ние посетихме всички тези места. Под много завивки нощувахме, на много огньове се гряхме, с много люде приказвахме за Настрадин Ходжа; съдбата беше благосклонна към нашето дирене — и ето днес ние разгръщаме още една страница от неговия живот и повтаряме след велемъдрия ибн Туфейл: „Да бъде тази история за поука на оногова, който има сърце или който чува и вижда…“
ПЪРВА ЧАСТ
След това търговецът тръгнал с жена си на далечен път. Те пътували дълго, минали гори и поля, морета и пустини, в пладнешки зной и в ранни зари: аллах ги пазил по пътя и на тринайсетия ден стигнали град Басра…
ПЪРВА ГЛАВА
Като напуснал Бухара, Настрадин Ходжа заминал с жена си Гюлджан първо за Стамбул, а оттам при арабите. Той предизвикал смут последователно в Багдад, Медина, Бейрут и Басра, причинил небивали размирици в Дамаск, сетне пътем минал през Кайро, където за късо време заемал длъжността главен съдия на града. Кого и как е съдил — не знаем; със сигурност се знае само едно — след това цели две години по цял Египет търсили да хванат Настрадин Ходжа. А той в това време бил далече — по други земи, по други пътища.
Вечен скитник, той никъде не спирал за дълго: щом се сипнела зората, оседлавал магаретата — бялото за Гюлджан, сивото за себе си — и отново поемал на път, все напред и все по-далеко, като всяка вечер сменял бивака си. Сутрин го сковавал студът и го връхлитала виелица в снежен горски проход, по пладне устните му сушила маранята на каменна клисура, вечер вдъхвал благоуханната свежест на долината и пиел от аръка мътната вода, чието раждане от ледовете и снеговете бил видял днес там, горе.
Ако зависело от него, той никога нямало да спре да скита, щял да пътува и да пътува, опасвайки земята с малките ситни следи от копитата на своето магаре. Но един човек, който има жена, трябва да има и потомство. Настрадин Ходжа не се отклонил от това правило: на четвъртата година от съпружеския им живот Гюлджан му подарила четвърти син. Радвал се Настрадин Ходжа, радвала се Гюлджан, ликували шумно и пляскали с ръчички братчетата на новороденото, тържествено ревяло бялото магаре, известявайки на всички двуноги с пера и без пера, на всички четириноги, на всички плаващи и пълзящи за идването на бял свят на младия стопанин. Само сивото магаре не се радвало, омърлушено клепало е уши и гледало в земята, без да забелязва щедро разлятата наоколо пролетна красота.
След един месец поели нататък — Гюлджан на своето бяло магаре, Настрадин Ходжа на сивото. Пред Настрадин Ходжа, на самата грива на магарето седял най-големият син, вторият седял отзад, на задницата на магарето, и си играел — държал свитата му опашка и чепкал налепените по нея репеи; третият син бил в дисагите от дясната страна, а четвъртия турили в лявата.
— Гюлджан, моето магаре нещо е омърлушено напоследък — рекъл Настрадин Ходжа. — Да не е болно, аллах да ни пази от такава беля!
— Като стигнем някой пазар, купи един хубав камшик и веднага ще се развесели — посъветвала го Гюлджан.
Магарето се вслушвало в тия слова, само въздишало, а в душата си роптаело срещу стопанина.
Минала година. Отново дошла пролетта, южният вятър разпукнал цветовете на кайсиите, градините се окъпали в бяло-розовата пяна на цъфтежа, изпълнили се с писукане, свирукане, цвъртене и чуруликане, потоците излезли от бреговете и нощем бучали и фучали като хали. Веднъж като спрели да починат, сивото магаре погледнало Гюлджан и забелязало, че тя май отново е наедряла. Като се убедило, че подозренията му са верни, то заревало, скъсало юлара и хукнало през драките.
Едва тогава Настрадин Ходжа се сетил каква е причината за тъжната замисленост на дългоухото.
— Моя прекрасна Гюлджан — рекъл той, — справедливо ще е да вземеш двете малки деца при тебе, на бялото магаре.
Сега вече се омърлушило бялото магаре, а сивото, напротив, предяло с уши, въртяло и размахвало опашка и пъргаво потропвало с копита по пътя.
Но минали още две години — и кахъри налегнали и двете магарета.
— Дали да не купим трето? — предложила Гюлджан.
— О, моя несравнима роза, нали ако върви така, скоро след нас ще се проточи цял керван! — отвърнал Настрадин Ходжа. — Не, виждам, че годините на странствуване за мене свършиха, дошли са години на съзерцание и размисъл.
— Слава на аллаха! — възкликнала Гюлджан. — Най-после се досети, че на твоята възраст и с такова семейство не ти приляга да скиташ пенкилер по пътищата. Ще идем в Бухара, ще живеем при тате…
— Чакай — спрял я Настрадин Ходжа, — забрави ли, че в Бухара още царува същият пресветъл емир и той, разбира се, помни своя придворен звездоброец Хюсеин Хуслия. Я по-добре да се заселим тук, в Коканд или в Ходжент.
От могилата, където той разпънал този ден чергилото си за нощувка, се виждали два пътя: единият широк, търговски, за Коканд, другият — черен селски път за Ходжент. По широкия кокандски път в тежки облаци прахоляк се нижел и тътнел тъмен поток от камилски кервани, коли, конници и пешаци; ходжентският път бил пуст, тих и високото небе над него едва розовеело, обагрено с прозрачната светлина на зарята.
— Да идем в Коканд — рекъл Настрадин Ходжа.
— Не, по-добре да идем в Ходжент — отвърнала Гюлджан. — Уморих се от големите градове, от шумни пазари, искам да си почина на тишина.
Той разбрал грешката си: щом искал да иде в Коканд и знаел нрава на своята съпруга, трябвало да й предложи Ходжент. „В тоя джендем!“ — щяла да възкликне тя и на сутринта щели да хванат широкия път. Но да поправя грешката си било късно, а да спори с жена си — дори опасно, защото права е древната пословица: „Който спори с жена си, скъсява живота си.“
Настрадин Ходжа въздъхнал и рекъл:
— Аз съм ходил някога в Ходжент и още помня вкуса на тамошното прочуто грозде. Добре, нека бъде на твоето…
И те се заселили в Ходжент, в хлебарската махала Разок, на самия бряг на Сърдаря. Великата река, хранителка на безброй поколения, отскубнала се от тесните планински проломи, умирявала в долината лудия напор на жълтите си клокочещи води и при Ходжент течала плавно, могъщо, дарявала живот на растения, животни и хора и приспивала нощем децата на Настрадин Ходжа с тихия ромол на струите, които подминали глинестия бряг.
В годините, за които става дума тук, от старата слава на Ходжент и от неговите богатства не било останало вече нищо. Сега това било малко задрямало градче, пълно е ахтарджии, бахчеванджии, бостанджии и много чалмалии старци — бивши молли, мудариси, улими и кадии. Старци се молели в джамиите, старци седели в чайханите, тътрели се по улиците, кьорсокаците и чаршиите, огласяли града с немощна кашлица и шляпали с подпетени чехли. Такова струпване на старци в един град било за чудене — като че ли всички те тайно се били сдумали да предадат своя прах само на жълтата ходжентска земя и за
