тази цел се били стекли тук от всички краища на мюсюлманския свят.
Опасан от всички страни с пълноводни аръци, защитен с планини от студените ветрове, Ходжент с неговите градини и лозя бил истински рай за всеки уморен от бурите на живота човек — затова и ходжентци никога не се уморявали да благодарят на аллаха за своя честит живот в толкова благословено място.
Само един човек в целия град мислел другояче — някой си Узакбай, бивш надзирател на пазара в Самарканд. Впрочем този Узакбай изобщо бил странен и неприветлив човек: винаги носел големи тъмни очила, които скривали половината му лице, не правел достлук с никого, не разговарял, никому не ходел на гости и никого не канел у дома си. Такава затвореност подсказвала на комшиите, че той има тъмна душа, омърсена с много злодеяния. Дечурлигата бягали настрани от него, криели се зад оградите и зад ъглите и му викали: „Бухал! Очилат бухал!“ А той все си мълчал, само клател глава и тъжно се усмихвал на прякора си.
Да, под кожата на Узакбай се криел Настрадин Ходжа. Той знаел: в това нищо и никакво градче, където всеки е като на длан, е достатъчно да сбъркаш една дума, веднъж да стъпиш накриво — и върху семейството ти ще връхлети цял ураган! Наложило се да скрие лицето си зад очила, да вземе чуждо име, да наплаши с темерутство съседите си и като направи всичко това, да почувствува Ходжент като мрачен затвор, а себе си — нещастен клетник на земята.
Сърдел се той на аллаха, задето вложил в душата му две противоречиви и взаимно враждебни начала: неизтребима страст към скитничеството и гореща любов към семейството. Разкъсван от тия сили на две, той бил истински мъченик, още повече че криел своите страдания на дъното на сърцето си. На кого да се оплаче, с кого да сподели? С Гюлджан, вярната и горещо обичаната другарка? Но точно в нея била въплътена една от разкъсващите го сили; въплъщение на втората пък било магарето, което кротко дремело и дебелеело в яхъра. И макар магарето да било лишено от дара на човешката реч, само пред него нощем можел да излее мъката си злочестият страдалец.
А всеки нов ден приличал на предишния. Настрадин Ходжа пак слагал очилата, през които дори слънцето му се струвало тъмно и мрачно, и отивал да пазарува. Като се върнел, захващал някоя дребна къщна работа — по дворчето, в градината или Под навеса.
Вечерите обаче винаги и изцяло били негови. Семейството вечеряло без стопанина: в това време той седял в една чайхана край града, на брега на Сърдаря.
Това било най-мизерната, най-мръсната чайхана в целия Ходжент, тук идвали само просяци, апаши, хаймани — изметът на града. Но пък тук Настрадин Ходжа се чувствувал в безопасност.
Кандилата с овнешка лой бълвали вонящ пушек. Пъпчивият чайханджия, прекупвач на крадено, със сплескан нос и безсрамновирнати ноздри, се туткал около врящите казани. Скоро почвали да се събират и гостите. Като изпълвали въздуха с отвратителната смрад на своите невероятни дрипи, чийто произход не би могъл да определи даже върховният главатар яа циганското племе люли, с тюбетейки, толкова мазни, че ставали за пържене, гърбави, слепи, сакати, охтичави, паралитици, крастави и прокажени, с бастуни и патерици, гостите пъплели от всички страни към чайханата и с крясъци, кавги и ругатни започвали да обсъждат хала си, да правят хесап на мизерните си печалби и загуби. Като гледал цялата тая сбирщина, пъкаща в мътната светлина на кандилата, Настрадин Ходжа тъжно си мислел: „Ето всичко, което ми остана от големия прекрасен свят!“
А светът се ширел пред него — открит и безкраен, докъдето ти (стигат очите… Зарята помръквала, мракът се сгъстявал, стихналата река излъчвала свежест и хладина — светът се покорявал на нощта и едреещите звезди все по-често, по-ярко се отделяли от ефирната въздушна бездна на небето и спускали към земята трептящи кристални нишки — „ангелски струни“, както би казал Хафез.
Настрадин Ходжа не бързал да се прибира. Половината гости вече хъркали, натъркаляни на мръсния под, собственикът гасял огньовете под казаните, в града почвали да се обаждат сънено-напевно първите петли, а той все седял и мислел как да намери изход, който да примири в душата му двете вече споменати взаимно враждебни сили и да го освободи от непоносимия ходжентски плен.
Той все още не знаел, че ходжентският му плен вече е свършил: в душата му съзряла решимост и очаквала минутата, за да се издигне до разума, а след това да се превърне в дела; на него, като на надвиснала лавина, му трябвал само тласък.
ВТОРА ГЛАВА
Най-сетне съдбата му пратила удивителна среща, които послужила за начало на събитията. Като отивал вечер към чайханата, Настрадин Ходжа винаги минавал покрай един глухоням просяк, който седял под камъшения навес пред входа на старата полусрутена джамия Гюхар Шад. На пръв поглед това бил най- обикновен просяк. Той по нищо не се различавал от безбройните си събратя, които се шляели на тайфи по пазара, кръстосвали улиците, навъртали се като деца около джамиите, гробниците и другите свещени места, спомагащи да се размекват сърцата на правоверните, а най-вече да се разхлаби връвта на техните кесии. Само едно не било ясно у този просяк: защо си е избрал тази отдавна занемарена, непосещавана от никого джамия, толкова неизгодна за разцвета на неговия занаят?… Като получел от Настрадин Ходжа всекидневната половин танга, просякът му благодарял с мълчалив поклон и с кротък поглед на добрите старчески очи, възвърнали сякаш от далечното минало детската си яснота, сгъвал парцаливото чердже и се прибирал в джамията, в развалините, където, изглежда, живеел, споделяйки самотата си с прилепите и кукумявките.
Ала един ден глухонемият просяк изведнъж проговорил. Било към края на зимата, една навъсена привечер; облаци забулвали залеза, пръскал ситен дъждец, вятърът свирел в голите клони, къдрел мътната вода в локвите, разрошвал и запрятал камъшения навес над главата на стария просяк. Настрадин Ходжа спрял до него, бръкнал за монета, но не успял да я извади — просякът протегнал към него сухата си ръка и рекъл с прочувствен глас:
— Не тъгувай, Настрадин Ходжа, скоро ще свалиш тъмните очила.
Настрадин Ходжа замрял на място с ококорени очи, със зинала уста и с ръка в джоба. Той добре знаел всички шмекерии на просяците и нямало да се учуди, че е проговорил един глухоням, но откъде старецът знае неговото име?
Просякът отгатнал мислите на своя събеседник.
— Не се бой от мене, Настрадин Ходжа! — дълбоко в белите му очи блеснала светлина. — В надеждата да получа от тебе помощ аз вече много години търся беседа с тебе, ала досега това не ми се удаде, макар да съм те виждал много пъти и преди. Виждах те в Бухара, когато седеше с чинийката си до аязмото Лаби Хауз, виждах те в Самарканд…
— Чакай — прекъснал го Настрадин Ходжа, чието учудване растяло с всяка дума на просяка. — Как така и откъде си научил, че съм тук? Ти пося в сърцето ми тревога.
— Изтръгни я от сърцето си! В целия район само аз знам за твоето пребиваване тук. Каза ми един мой духовен брат от нашето тайно братство на Мълчаливите и Постигащите или — другояче — Звездостранствуващите дервиши. Като минавал подзиме през пазара, той случайно те видял точно в момента, когато един нескопосан хамалин съборил с денка тъмните ти очила…
— Спомням си! — отвърнал Настрадин Ходжа. — Ей че остри очи има твоят духовен брат, Щом ме е познал само за един миг. Ти сигурен ли си, че той не съчетава тайното братство на Мълчаливите и Постигащите с едно друго, също така тайно братство — на Подслушвачите, Съгледвачите и Преследвачите?
— Не съгрешавай! — спрял го строго просякът. — Той беше добродетелен брат, неговата памет за мен е свещена, понеже той вече премина от тленното земно битие в другото, висшето състояние.
— Прости ми, мъдри старче — казал Настрадин Ходжа, усещайки вътрешно влечение към дервиша и желание да му се довери. — Кажи ми сега защо точно днес се обърна към мене?
— Според нашия устав триста шейсет и три дена в годината аз съм глух и ням, говея — отвърнал старецът. — Ти си първият, с когото заговорвам след едногодишно мълчание. Днес именно започват онези мои два дена, когато съм свободен да сваля печата от устата си. Колкото до предишните ни срещи, те бяха или преди, или след тези дни и аз мълчах, макар че сърцето ми се стремеше към теб и душата ми се обливаше в сълзи.
— Казвай каква е мъката ти, каква помощ очакваш от мене! — възкликнал Настрадин Ходжа, трогнат от
