звънлива песен и весел смях самотната му старост. Повял горещ вятър, люшнал листата на асмата, завъртял вихрушка прах, закачил с крило грънците, които съхнели на покрива, и те зазвънтели жаловито, тънко, проточено, като че и те тъжели за напусналите къщата…
Нияз се опомнил, когато чул някакъв шум зад гърба си, озърнал се: при него на покрива се изкачвали по стълбата един след друг трима братя, кой от кой по-грамаден и юнак, и всичките грънчари. Те се приближили и всеки сторил пред стареца поклон, изпълнен с най-дълбоко уважение.
— О, почтени Нияз! — рекъл най-големият. — Твоята дъщеря те напусна, отиде с Настрадин Ходжа, но ти не бива да тъгуваш и роптаеш, защото такъв е вечният закон на земята, че зайката не живее без заек, сърната не живее без елен, кравата не живее без вол и патката без паток. А мигар девойката може да живее без верен и предан другар и мигар аллах не е създал на двойки всичко живо на земята, като е разделил дори памуковите филизи на мъжки и женски. Но за да не бъде черна старостта ти, о, почтени Нияз, ние тримата решихме да ти кажем следното: който се е сродил с Настрадин Ходжа, той се е сродил с всички жители на Бухара, и ти, о, Нияз, сега си сроден с нас. Известно ти е, че есенес със скръб и ридания погребахме нашия баща и твой приятел, почтения Осман Али, и сега на нашето огнище стои пусто мястото, определено за най-стария, и ние сме лишени от всекидневното щастие да съзерцаваме почтително бялата брада, без която, както и без младенческия вик, къщата се смята за наполовина пуста, защото добре и спокойно е на душата на човек само тогава, когато той се намира на средата между оня, който има брада и му е дал живот, и оня, който лежи в люлка и комуто той сам е дал живот. Й затова, о, почтени Нияз, ние те молим да дадеш ухо на нашите думи и да не отхвърляш молбата ни да влезеш в нашата къща и да заемеш до нашето огнище мястото, отредено за най-стария, и да бъдеш и за трима ни наместо баща, а на децата ни наместо дядо.
Братята молели тъй настойчиво, че Нияз не могъл да откаже: той влязъл в къщата им и бил приет с голяма почит. Така на стари години той бил възнаграден за своя честен и чист живот с най-голямата награда, каквато съществува на земята за един мюсюлманин: станал Нияз-бобо, ще рече — дядо, глава на голямо семейство, в което имал четиринайсет внука, и погледът му можел да се наслаждава непрестанно, като преминава от едни розови бузи, омазани с дуди и грозде, върху други, не по-малко изцапани. И оттогава слухът му не се измъчвал от тишината, така че случвало му се понякога, тъй като не бил свикнал, да му стане тежко и той се връщал в старата си къща да си почине и потъгува за близките на сърцето му и толкова далечни, заминали неизвестно накъде хора… В пазарни дни се запътвал към мегдана и разпитвал керванджиите, пристигнали в Бухара от всички краища на земята: не са ли срещали по пътя двама пътника — мъж, който язди сиво магаре, и жена на бяло магаре без нито едно петънце. Керванджиите бърчели загорелите си чела, отрицателно поклащали глави: не, такива хора не са ни се изпречвали на пътя. Настрадин Ходжа, както винаги, изчезнал безследно, за да се появи някой ден там, дето съвсем не го очакват.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
КОЯТО БИ МОГЛА ДА ПОСЛУЖИ ЗА НАЧАЛО НА НОВА КНИГА
Аз извърших седем пътешествия и за всяко пътешествие има чуден разказ, който вълнува умовете.
И той се появил там, където съвсем не го очаквали. Появил се в Стамбул.
Това станало на третия ден, след като султанът получил писмо от бухарския емир. Стотици глашатаи обикаляли градовете и селата на Светлата Порта и известявали народа за смъртта на Настрадин Ходжа, Зарадваните молли два пъти на ден, сутрин и вечер, разгласявали в джамиите писмото на емира и възнасяли благодарност на аллаха.
Султанът пирувал в дворцовата си градина, в прохладната сянка на тополите, оросявани от влажния прашец на шадраваните. Наоколо се тълпели везири, мъдреци, поети и други дворцови слуги, които жадно очаквали подаяние. Върволици черни роби шетали с подноси, от които се виел дим, с наргилета и кърчази в ръце. Султанът бил в много добро настроение и непрестанно се шегувал.
— Защо днес въпреки тоя пек във въздуха се усеща сладостна лекота и благоухание? — с лукаво зажумени очи питал той мъдреците и поетите. — Кой от вас ще отговори достойно на нашия въпрос?
И те, като хвърляли умилни погледи към кесията в ръцете му, отговаряли:
— Диханието на нашия пресветъл повелител насити въздуха със сладостна лекота, а благоуханието се разпространи, защото душата на нечестивия Настрадин Ходжа престана най-сетне да излива гнусната, си смрад, която по-рано отравяше целия свят.
Настрани, наблюдавайки реда, стоял пазителят на спокойствието и благочестието в Стамбул — началникът на стражата, който се отличавал от своя достоен бухарски, събрат Арсланбег само по голямата си свирепост и необикновената си мършавина. Тия качества се съчетавали у него, жителите на Стамбул отдавна били забелязали това и всяка седмица с тревога в очите разпитвали дворцовите теляци за състоянието, в което се намират почтените телеса на началника: ако сведенията били зловещи, всички жители, които живеели близо до двореца, се изпокривали по домовете си и не излизали нийде без крайна необходимост до следващия ден за баня. Та ето, същият този началник, който докарвал всичко живо до трепет, стоял настрани; главата му, увенчана с чалма, стърчала на дългия му и тънък врат като на върлина. (Мнозина жители на Стамбул потайно биха въздъхнали, ако чуеха това сравнение!)
Всичко вървяло много добре, нищо не помрачавало празника и не предвещавало нещастие. И никой не забелязал дворцовия надзирател, който се промъкнал ловко, както си знаел, между придворните и като се приближил до началника на стражата, му пошепнал нещо. Началникът трепнал, лицето му се изкривило и той с бързи крачки излязъл подир надзирателя. След минута се върнал — блед, с треперещи устни. Като разбутал придворните, приближил се до султана и се пречупил надве в поклон пред него:
— О, велики повелителю!…
— Какво има пък сега? — недоволно попитал султанът. — Мигар и в такъв ден не можеш да премълчиш своите тъмничарски новини? Хайде, казвай по-скоро!
— О, сияйни и велики султане, езикът ми отказва…
Султанът се разтревожил, сбърчил вежди. Началникът на стражата завършил полушепнешком:
— Той е в Стамбул!
— Кой? — глухо попитал султанът, макар че веднага разбрал за кого става дума.
— Настрадин Ходжа!
Началникът на стражата изговорил това име тихо, но придворните имат тънък слух; по цялата градина прошумоляло:
— Настрадин Ходжа! Той е в Стамбул!… Настрадин Ходжа е в Стамбул!
— Откъде знаеш? — попитал султанът; гласът му пресипнал. — Кой ти каза? Възможно ли е това, щом имаме писмо от бухарския емир, в което той с царствената си дума ни уверява, че Настрадин Ходжа не е вече между живите!
Началникът на стражата дал знак на дворцовия надзирател, който довел при султана някакъв човек с плосък нос върху сипаничаво лице с жълти неспокойни очи.
— О, повелителю! — обяснил началникът на стражата. — Тоя човек е бил дълго време шпионин при двореца на бухарския емир и познава много добре Настрадин Ходжа. После тоя човек се премести в Стамбул и аз го взех на длъжност шпионин, на която длъжност се намира и сега.
— Видя ли го? — прекъснал началника султанът, като се обърнал към шпионина. — Видя ли го с очите си?
Шпионинът отговорил утвърдително. Не, Той не можел да се припознае! И заедно с Настрадин Ходжа яздела някаква жена на бяло магаре.
— Защо не го хвана веднага! — провикнал се султанът. — Защо не го предаде в ръцете на заптиите!
— О, сияйни повелителю! — отговорил шпионинът и паднал, треперейки, на колене — В Бухара веднъж
