— Вие сте се събрали да ме оплаквате, о, жители на Благородна Бухара! Та не знаете ли вие, че съм безсмъртен!
Тоя стоял, озарен от яркия пламък на съскащите факли; тълпата дружно подела, песента му и над нощната Бухара се понесло с шум, звън и ликуване:
Колко далеч бил дворецът от тая веселба и това ликуване!
— Разкажи! — извикал някой. — Разкажи как се изхитри да удавиш вместо себе си лихваря Джафар!
— Да! — спомнил си Настрадин Ходжа. — Юсуф! Помниш ли клетвата ми!
— Помня! — обадил се Юсуф. — Ти я удържа, Настрадин Ходжа!
— Къде е той? — попитал Настрадин Ходжа. — Къде е лихварят? Взехте ли чантата му?
— Не. Не сме се докосвали до него.
— Ай-ай-ай! — с укор рекъл Настрадин Ходжа. — Мигар не разбирате, о, жители на Бухара, надарени изобилно с благородство, но ощетени мъничко в ума, че ако тази чанта попадне в ръцете на наследниците на лихваря, те ще изстискат от вас всички дългове до последния грош! Подайте ми чантата му!
Десетки хора, като викали и се блъскали, се спуснали да изпълнят заповедта на Настрадин Ходжа, донесли мократа чанта и му я подали.
Той извадил наслука една разписка.
— Сарачът Мамед! — викнал той. — Кой тук е сарачът Мамед?
— Аз — отговорил един тънък, треперлив глас; от тълпата излязъл напред мъничък старец в пъстър, до немай-къде окъсан халат и с брадица от три косъма.
— Утре ти, сарачо Мамед, трябва да платиш по тази разписка петстотин танга. Но аз, Настрадин Ходжа, те освобождавам от заплащането на дълга; похарчи тези пари за свои потреби и си купи нов халат, защото твоят прилича на узряла памукова нива: из него отвсякъде се подава памук!
С тези думи той скъсал разписката на парчета. Така постъпил с всички разписки. Когато била скъсана и последната, Настрадин Ходжа замахнал силно и запокитил чантата във водата.
— Нека тази чанта лежи на дъното винаги и вечно! — възкликнал той. — Нека никога никой не я преметне на рамо! О, благородни жители на Бухара, няма по-голям позор за човека от носенето на такава чанта и каквото и да се случи с всекиго от вас и ако дори някой от вас забогатее, което впрочем е малко вероятно, докато е жив нашият слънцеподобен емир със своите неуморими везири — но ако се случи някой от вас да забогатее, никога не бива да надява такава чанта, за да не покрие с вечен позор и себе си, и потомството си до четиринайсето коляно! А освен това трябва да помни, че на света съществува Настрадин Ходжа, който не обича да се шегува — вие всички видяхте какво наказание наложи той на лихваря Джафар! Сега аз се прощавам с вас, о, жители на Благородна Бухара, дошло е време да заминавам на далечен път! Гюлджан, ще дойдеш ли с мене?
— Ще дойда където поискаш! — рекла тя.
Жителите на Бухара изпроводили Настрадин Ходжа, както подобава. Ханджиите докарали на годеницата бяло като памук магаре, по него нямало нито едно тъмно петънце и то горделиво сияело, застанало до своя сив събрат, стария и верен спътник на Настрадин Ходжа в скитанията му. Но сивото магаре ни най-малко не се смущавало от това бляскаво съседство, спокойно дъвчело зелената сочна детелина и дори отблъсквало с муцуна муцуната на бялото магаре, сякаш с това му давало да разбере, че въпреки безспорното си превъзходство в боята, бялото магаре още далеч няма пред Настрадин Ходжа такива заслуги, каквито има то, сивото магаре.
Ковачите домъкнали едно голямо подвижно ковашко огнище и още там подковали двете магарета, сарачите подарили две богати седла: едно украсено с кадифе — за Настрадин Ходжа, друго украсено със сребро — за Гюлджан. Съдържателите на чайхани донесли два чайника и два хубави китайски филджана, оръжейникът — сабя от знаменитата стомана гурда, за да има с какво да се брани Настрадин Ходжа от разбойниците из пътя; килимарите донесли чулове, въжарите — изплетено от косми ласо, което, разстлано в пръстен около спящия, предпазва от ухапването на отровна змия, защото змията, като се набожда на твърдите косъмчета, не може да пропълзи през него.
Донесли подаръците си тъкачите, медникарите, шивачите, обущарите; цяла Бухара с изключение на моллите, сановниците и богаташите стягала за път своя Настрадин Ходжа.
Грънчарите стоели настрана печални; те нямали какво да подарят. За какво му е на човека из път глинен кърчаг, когато има бакърен, подарен от бакърджиите?
Но ненадейно най-старият от грънчарите, който наброявал вече над сто години, издигнал глас:
— Кой казва, че ние, грънчарите, не сме подарили нищо на Настрадин Ходжа? А мигар неговата годеница, тая прекрасна девойка, не произлиза от славното и знаменито съсловие на бухарските грънчари?
Грънчарите се развикали и загълчали, изпаднали в пълен възторг от думите на стареца. После те дали от свое име на Гюлджан строга поръка — да бъде на Настрадин Ходжа вярна, предана другарка, та да не накърни славата и честта на съсловието.
— Наближава изгрев слънце — обърнал се Настрадин Ходжа към народа. — Скоро ще отворят градските порти. Аз и годеницата ми трябва да заминем незабелязано! Ако дойдете да ни изпращате, стражата ще помисли, че всички жители на Бухара са решили да напуснат града и да се преселят на друго място, ще затворят портите и няма да пуснат никого. Затова разотидете се по домовете си, о, жители на Благородна Бухара, нека вашият сън бъде спокоен и нека никога не надвисват над вас черните криле на бедата, и нека Делата ви преуспеят! Настрадин Ходжа се сбогува с вас! За дълго ли? И аз самият не зная…
На изток вече почвал да се стапя тесен, едва забележим кенар. Над езерото се вдигала лека пара. Народът взел да се разотива, хората гасели факлите, викали на сбогуване:
— На добър път, Настрадин Ходжа! Не забравяй родната си Бухара!
Особено трогателно било сбогуването с ковача Юсуф и съдържателя на чайханата Али. Дебелият съдържател не можел да сдържи сълзите си и те обилно мокрели червените му пълни бузи.
Докато отворили портите, Настрадин Ходжа стоял в къщата на Нияз, но щом първият мюезин разточил над града печалната звънлива нишка на гласа си, двамата с Гюлджан поели на път. Старецът Нияз ги изпроводил до ъгъла: по-нататък Настрадин Ходжа не позволил и старецът спрял, загледан подире им с овлажнели очи, докато се скрили зад завоя. Долетял лек утринен ветрец и взел да шета по прашния път, като грижливо заличавал следите.
Нияз тичешком се спуснал към къщи, бързо се изкачил на покрива, отдето се виждало далеч зад градската порта, и като напрягал старите си очи, отмахвал нежеланите сълзи, дълго гледал жълтия, изгорен от слънцето рид, по който се виела далече-далече сивата лента на пътя. Той дълго чакал, в сърцето му се запромъквала тревога: дали Настрадин Ходжа и Гюлджан не са попаднали в ръцете на стражарите? Но ето, като се повгледал, старецът различил в далечината две петна — сиво и бяло; те се отдалечавали все повече и повече, намалявали все повече и повече, после сивото петно изчезнало, слято с рида, а бялото се виждало още дълго — ту затъвало в доловете и падините, ту се показвало пак. Най-после и то изчезнало, разтопило се в надигащата се мараня… Започвал денят и заедно с него жегата. А старецът, който не забелязвал жегата, седял на покрива, горчиво замислен, побелялата му глава се тресяла и една буца заседнала в гърлото му. Той не роптаел срещу Настрадин Ходжа и дъщеря си, желаел им дълго щастие, но му било тъжно и тежко да мисли за себе си — сега къщата му съвсем опустяла и нямало кой да утеши със
