Над тълпата в мрака се издигнала и увиснала една огромна въздишка. Няколко мига царяла страшна тишина и изведнъж един пронизителен вопъл, изпълнен с неизразима мъка, потресъл всички.
Викала и се бъхтяла в ръцете на стария си баща прекрасната Гюлджан.
Съдържателят на чайханата Али се извърнал и сграбчил с две ръце главата си. Ковачът Юсуф треперел, разтърсван от ситни пресекливи тръпки…
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
След изпълнението на наказанието емирът със свитата си тръгнал за двореца.
Тъй като се опасявал, че може да измъкнат престъпника, преди да се удави, Арсланбег заповядал да оградят езерото и да не пускат, никого. Тълпата се люшнала, отстъпила под напора на заптиите и спряна, чернеела, слята в едно, като жива мълчалива грамада. Арсланбег се опитал да разгони тълпата, нб хората само преминавали от едно място на друго или се криели в мрака, за да се върнат след малко на старото място.
Целият дворец ликувал. Емирът празнувал победата над своя враг. Блестяло злато и сребро, кипели казани, димели мангали, ехтели дайрета, ревели зурни, гърмели, разтърсвайки въздуха, барабани и толкова светлина имало на тоя празник, че над двореца на емира небето било почервеняло като от пожар.
Но градът около двореца мълчал, потънал в мрак и обзет от скръбна тишина.
Емирът щедро раздавал подаръци, мнозина тоя ден забогатели. Поетите прегракнали от непрестанно славословене, гърбовете им почнали слабо, но сладостно да ги болят: толкова често трябвало да се навеждат, за да прибират сребърните и златните монети.
— Да се повика тук писарят! — заповядал емирът; дотичал писарят и бързо заскрибуцал с тръстиковото си перо.
— „От Великия и Блестящия, и Затъмняващия слънцето Властител, Повелител и Законодател на Бухара, Бухарския емир до Великия и Блестящия, и Затъмняващия слънцето Властител, Повелител на Законодател на Тива, Тиванския хан, се изпращат рози на поздрав и лилии на доброжелателство. Съобщаваме Ви, о, Възлюблени и Царствени Наш Братко, една новина, която може да стопли с огъня на възторга Вашето Сърце и да размекне сладостно Вашия Черен Дроб, а именно: днес, на седемнайсетия ден от месеца Сафар, Ние, Великият Бухарски Емир, подложихме на всенародно наказание известния по цял свят е богохулните си и непристойни деяния престъпник Настрадин Ходжа — да го прокълне аллах! — чрез удавяне в чувал, което удавяне беше извършено в Наше присъствие и пред Нашите Очи, благодарение на което Ние Лично с царствената Си дума свидетелствуваме пред Вас, че гореспоменатият злодей, смутител на спокойствието, осквернител на вярата и сеяч на раздори, сега не е между живите и не ще може вече да Ви досажда, о, Възлюблени Наш Братко, е богопротивните си хитрини…“
Емирът написал също такива писма и до багдадския халиф, турския султан, иранския шах, кокандския хан, афганския емир и много други владетели на близки и далечни страни. Великият везир Бахтияр свил писмата на рула, окачил им печати и ги връчил на вестоносците, като им заповядал да тръгнат незабавно. И в нощния час се отворили, като силно скърцали и пищели с пантите си, всички единайсет порти на Бухара и пръсвайки звънливи камъчета, изсичайки искри с подковите на конете си, на всички страни по големите пътища полетели вестоносците за Тива, Техеран, Стамбул, Багдад, Кабул и много други градове…
…Късно през нощта, четири часа след наказанието, Арсланбег прибрал стражата от езерото.
— Който и да е, па макар и самият шейтан, не може да остане жив, след като е лежал четири часа във водата! — рекъл Арсланбег. — И не го докарвайте, нека който иска да се занимава с неговия мръсен труп.
Щом и последният заптия изчезнал в тъмнината, тълпата се юрнала към брега, зашумяла и забучала; пламнали факлите, приготвени отнапред наблизо в храстите. Скръбно занареждали жените, оплаквайки Настрадин Ходжа.
— Трябва да го погребем като добър мюсюлманин — рекъл старият Нияз.
Гюлджан стояла до него, опряна на рамото му; тя била неподвижна и безмълвна.
Съдържателят на чайханата Али и ковачът Юсуф влезли с канджи във водата. Те тършували дълго, най-, сетне закачили чувала и го помъкнали към брега. Когато се показал от водата — черен, осеян с отблясъци от светлината на факлите и омотан с лепкави водорасли, — жените завили още по-силно, като заглушавали с риданията си звуците на веселбата, долитащи от двореца.
Десетки ръце подхванали чувала.
Носете го след мене — рекъл Юсуф, като осветявал пътя с факла.
Сложили чувала под едно столовато дърво на тревата. Стълпеният наоколо народ чакал мълчаливо.
Юсуф извадил нож, разрязал предпазливо чувала надлъж, погледнал лицето на мъртвия и изведнъж отскочил, застанал облещен, като се силел да промълви нещо с непокорен език.
Съдържателят на чайханата Али се спуснал при Юсуф на помощ, но и него сполетяло същото; той извикал и изведнъж се строполил по гръб, обърнал към небето дебелия си търбух.
— Какво се е случило? — загълчали в тълпата. — Пуснете ни, покажете ни го!
Гюлджан, ридаейки, паднала на колене, навела се над бездиханното тяло, но някой свел факла и тя отскочила в безмерен страх и почуда.
Тогава надошли с факли от всички страни, брегът се озарил ярко и общ могъщ вопъл разтърсил тишината на нощта:
— Джафар!
— Това е лихварят Джафар!
— Това не е Настрадин Ходжа!
Настъпило вцепенение, смут, а после хората изведнъж закрещели, накачили се един другиму по рамене-, те, почнала тъпканица и блъсканица; всеки искал да се убеди със собствените си очи. С Гюлджан ставало нещо невероятно, старият Нияз побързал да я отведе по-далеч от брега, защото се страхувал за разума й: тя плачела и се смеела, вярвала и не вярвала и току се втурвала да погледне пак.
— Джафар, Джафар! — носели се ликуващи викове, в които тънел безследно далечният шум от веселбата в двореца. — Това е лихварят Джафар! Той е! И неговата чанта с разписките за дълговете е тук!
Минало много време, докато някой се опомнил и попитал, отправяйки своя въпрос към всички:
— Но къде е тогава Настрадин Ходжа?
По цялата тълпа от единия до другия край прокънтял викът!
— Но къде е тогава Настрадин Ходжа? Къде се е дянал нашият Настрадин Ходжа?
— Тук е той, тук е — разнесъл се познат спокоен глас и всички, като се обърнали, видели с учудване живия и несъпровождан от стражари Настрадин Ходжа, който вървял, прозявал се и се протягал лениво: той неусетно заспал на гробището и затова закъснял да дойде при езерото.
— Аз съм тук! — повторил той. — Комуто съм нужен, нека дойде! О, благородни жители на Бухара, защо сте се събрали при езерото и какво правите в тоя късен час?
— Как защо сме се събрали? — отговорили стотици гласове. — Ние се събрахме, о, Настрадин Ходжа, за да се простим с тебе, да те оплачем и погребем достойно.
— Мене ли? — рекъл той. — Да ме оплаквате?… О, благородни жители на Бухара, не познавате добре Настрадин Ходжа, ако мислите, че той някога е възнамерявал да умре! Аз просто си полегнах да отдъхна край гробището, а вие вече сте решили, че съм умрял!
Той не можал да каже нищо повече, защото върху му налетял с вик дебелият съдържател на чайханата Али, а след него — ковачът Юсуф; Настрадин Ходжа едва не се задушил в горещите им прегръдки. Ситно подтичвайки, довтасал Нияз, но тълпата веднага изтикала стареца. Настрадин Ходжа се озовал в средата на голяма навалица, всеки искал да го прегърне и да се здрависа с него, а той, минавайки от прегръдки в прегръдки, се стремял натам, където се чувал сърдитият и нетърпелив глас на Гюлджан, която напразно се мъчела да си проправи път към него. Когато най-сетне се срещнали, Гюлджан увиснала на врата му. Настрадин Ходжа я целунал пред всички, като открил покривалото й, и никой, дори най-ревностните пазители на законите и приличията, не посмял да види в това нещо осъдително.
Настрадин Ходжа вдигнал ръка и призовал към тишина и внимание.
