които непрекъснато мислел наяве, гъмжащите пазари, толкова скъпи на сърцето му, камилските кервани в пустинята, планинските преходи, където пътниците, наловени за общо въже, се изкачват през мокрите плътни облаци. Той виждал ослепителния син пламък на южните морета, люлеещите се кристално гладки вълни, падащи на талази под високия нос на кораба, скърцането и плъзгането на ръждивата рулева верига покрай бордовете, издутите, пълни с вятър платна на турските фелуки.
Тюбетейката се изхлузила от главата на Настрадин Ходжа и паднала на коленете му. Той трепнал и се събудил.
Дервишът продължавал своето поучение:
— Ще попитат: къде намира новото си въплъщение нашият дух, след като напусне земята, и къде е пребивавал по-рано, преди да се появи на земята? Ами планетите, ами звездите, пръснати из вселената! Ние идваме на земята от някоя звезда и отиваме на звезда; ние сме звездни странници, о, Настрадин Ходжа! Ето защо звездният купол привлича нашия взор и ни изпълва с възвишено умиление: ние виждаме над себе си нашата вечна и безгранична родина, от която сме получили безсмъртие.
Настрадин Ходжа решил, че е дошло вече време да зададе на стареца някакъв въпрос и с това да прикрие своята позорна сънливост:
— О, мъдри старче, на мен често ми се е случвало да виждам падащи звезди. Как да се разбира тяхното падане? Ако се е откъснала и паднала някоя звезда, на която аз вече съм бил в едно от предишните си превъплъщения — пак добре, но ако падне тая, на която ще трябва да се преселя? Къде да я търси моят дух, след като свърши земното му битие, и къде ще се дене, ако не я Намери във вселената?
Старецът стъписано отметнал глава и дълго се взирал в Настрадин Ходжа с изумени очи.
— Пък аз тъкмо исках да те похваля за усърдието, с което попиваш поученията ми, без да прекъсваш хо-, да на моите мисли с глупави и неуместни въпроси — казал той недоволно. — Но вече е късно, вече пропяха среднощни петли и градската стража би барабаните, призовавайки жителите да гасят огъня в огнищата; върви си с мир в къщи, помисли върху тайните, които ти разкрих днес, а утре вечер ела пак и ще продължим беседата.
Настрадин Ходжа станал, мълком се поклонил на просяка и излязъл от килията. Нощта го посрещнала с влажен вятър и тъма — непрогледна като оня мрак на невежеството, в който тънат мнозина лениви по дух и разум люде. Но дъждът бил спрял, облаците се разпокъсвали; в пролуката, която се появила на запад, надникнала самотна звездица — плаха, сякаш разплакана. През мокрите си ресници тя учудено гледала от високото черната студена земя и в нейното сияние имало толкова ласкава кротост, че Настрадин Ходжа, разчувствуван, пожелал да иде именно на тая звезда, щом наистина му било съдено да се пресели в звездното пространство. „О, прекрасна синя звездице, бъди приветлива към мен, когато настане моят час!“ — мислено възкликнал той и се възнесъл в надземните висини, но точно в тоя момент смъртната му плътска обвивка се подхлъзнала на едно криво мостче от две греди и шумно, с плясък и пръски се пльоснала в дълбоката вада, пълна с ледена вода. Настрадин Ходжа станал вир-вода, целият се овъргалял в калта и докато се прибере у дома си, премръзнал и посинял. „Къде те носят дяволите в тая тъмница!“ — чумосвала Гюлджан, докато окачвала край огъня мокрите му дрехи да съхнат; той мълчал и в душата си ругаел с най- обидни думи благочестивия старец с всичките му звездностранствени поучения, заради които се наложило да прави по нощите такива печални земни странствувания…
На следната вечер обаче той пак седял в същата килия и слушал второто поучение на просяка.
Този път той научил, че за всяко превъплъщение си има свой специален закон, който нашият дух е длъжен да спазва, за да излезе от превъплъщението по-съвършен и да се обогати с нови свойства, необходими за преминаване в следващото висше битие.
— Що се отнася до земното превъплъщение — говорел старецът, — то неговият закон е законът на дейното добро. Знай: бъдните радостни земни векове принадлежат на дейните — ще ги нарека Борещи се и Съзиждащи дервиши, — на които им предстои окончателно да съкрушат земното зло… Ти, о, Настрадин Ходжа, си предтеча на тези блажени доблестни съзидатели, ето защо смисълът на твоето земно битие е толкова значителен, че трябва да послужи за пример на много поколения след нас…
Настрадин Ходжа с непресторено внимание слушал пророкуването на просяка за, райския разцвет на земята — макар и не по-рано от петстотин хиляди години… Старият дервиш бил точно осведомен за своето безсмъртие, затова с вековете и хилядолетията се държал фамилиарно, приятелски, но такъв един срок хвърлил Настрадин Ходжа в униние. Той бил свикнал да смята земята за свой роден дом, а не за някакъв случаен хан по пътя на звездните странствувания и му се щяло да въведе ред в тази къща колкото може по-скоро. Петстотин хиляди години! Умственият му взор се губел в тая необозримост…
А наближавало полунощ. Настрадин Ходжа се опитал да върне звездностранствуващия старец от мъглявото му реене над земята към оная работа, заради която се били събрали в килията.
— Чувствувам се достатъчно просветен, о, достойни прорицателю — заговорил той с цялата възможна почтителност, — и предполагам… позволявам си, тъй да се каже, дързостта, като се надявам на твоята снизходителност… че сега ще мога да проумея каква именно помощ чакаш от мен? Осмелявам се да добавя, че вече е късно, а минутите летят — открий ми делото си.
Старецът клюмнал глава:
— Това дело е много трудно…
— Говори! Наемам се да го изпълня, стига да не излиза извън пределите на човешките сили. Впрочем дори да излиза, но не е много далече, пак ще го изпълня!
Старецът въздъхнал дълбоко и започнал своя разказ:
— По онова време, когато още нищо не знаех за братството на Мълчаливите и Постигащите, когато бях богат и водех гнусен живот, цял във властта на насладите и различните пороци, когато още и на ум не ми идваше да раздавам цялото си имущество на бедните, а самият аз да остана гол и бос — в ония дни, освен другите богатства, аз притежавах едно планинско езеро, тук, във Фергана. Ала веднъж — о, черен ден в моя живот! — проиграх това езеро на зарове срещу някой си Агабег, съчетаващ в себе си свирепостта на дракона и безсърдечността на паяка. След като заграби езерото, Агабег се засели на брега му и обложи нещастните жители на селото с такива нечувани берии за водата за поливане, че мнозина изпаднаха в бедност, а някои стигнаха до просяшка тояга…
Скрито ридание прозвучало в гласа на стареца и спряло за минута речта му, но той се преборил с вълнението и продължил:
— Всяка година, щом пукне пролетта, до мен стигат слухове за свирепостта и користолюбието на този човек. Аз се измъчвам, лея сълзи, разкайвам се, но нищо не мога да поправя. Това зло ми тежи като камък и когато свърши земният ми път, то ще ми пречи да премина в другото, висше битие, защото човешкият дух не може да се смята за достигнал необходимата степен на съвършенство, ако на земята след него е останало посято от него и непоправено…
— Разбирам, разбирам! — подхванал Настрадин Ходжа, тъй като забелязал, че старецът пак разперва крила да се възнесе. — Значи трябва да отнема от, Агабег езерото? Ти си прав, мъдри наставнико, никога не бих могъл да си изясня такава задача, ако не бях изслушал предварително твоите поучения. Сега слушай: аз никога не съм виждал този Агабег, но предварително се обзалагам, че доходите му тази година доста ще намалеят. Казвай къде се намира твоето езеро.
Старецът мълчал. В нощната тишина Настрадин Ходжа чул далече да пропиват среднощните петли.
Последният, вторият ден на стареца свършил, устата му според обета се заключила до следващата пролет.
— Една дума! — разтревожено възкликнал Настрадин Ходжа. — Само една дума — къде?
Старецът мълчал.
Настрадин Ходжа не Можал да скрие яда си:
— За всичко намери време, достопочтени старче: за дългите звездостранствени приказки, за поучения за мировата светлина — но една единствена земна дума, при това най-нужната, не каза, последната секунда не ти стигна!
Отчаяно, с неизразима скръб просякът скрил с длани слабото си изпито лице.
Жалостта като гореща вълна ударила Настрадин Ходжа, в сърцето, страните му заляла парливата боя на срама.
— Прости ми жестокия упрек! — възкликнал той и докоснал рамото на просяка. — Утеши се, аз знам: твоето езеро е в планината Фергана, това ми стига. Ще намеря езерото и ще намеря Агабег, кълна се в
