звездата, на която ми предстои да се преселя. Щом цъфне бадемът в моята градина, тръгвам на път. Спокойно продължавай да усъвършенствуваш своето духовно същество, о, звездостранствени старче, а всичко друго остави на мен!
На връщане към къщи, като шляпал през локвите, Настрадин Ходжа ту се усмихвал, ту потъвал в размисъл. „Безумец или мъдрец е тоя просяк?“ — питал се той. Нощта била влажна, студена, но в дъхавата влага на вятъра, в чистотата и яснотата на звездния блясък се усещало приближаването на пролетта.
Настрадин Ходжа свърнал по своята уличка. Тук, край пътя, имало един добре познат нему корубест кавак с хралупа — много стар, ако се съди по белезите и черните мазоли на грапавата му кора. Сега стволът на кавака бил невидим в тъмнината, която сливала в едно земя, къщи и огради, но клонестата корона тънко премрежвала тъмно-прозрачното небе, леко сребристо от звездите. Настрадин Ходжа подскочил, хванал най-ниското клонче на кавака и внимателно, за да не се счупи, го навел към себе си. Само преди една седмица кавакът бил безжизнен, потънал в тежък зимен сън като в смърт, а сега под пръстите му ясно се усещали пъпките, още нелепкави, но вече благоуханни. И като долепил ухо до набръчканата кора, Настрадин Ходжа доловил слаб, едва различим звук, като стон на далечна струна — бученето на среднощния вятър; а може би започналото вътре в кавака съкровено движение на мъзгата от корена към върха.
ТРЕТА ГЛАВА
След тия паметни беседи Настрадин Ходжа вече не пускал пари в чинийката на стария просяк, но винаги вземал от къщи прясна ечемичена питка, завита в чиста кърпа.
Просякът, както и по-рано, благодарял с мълчалив поклон и поглед, изпълнен е надежда. — Скоро, сега вече скоро! — отвръщал Настрадин Ходжа. — Омекне ли времето в планината, изпръхнат ли пътищата, тръгвам да търся езерото.
Все по-чисто, по-високо, по-синьо ставало небето, все по-рядко се забулвало с облаци; по пладне можело да се седи без халат на слънцето. Развълнуван от настъпването на пролетта, Настрадин Ходжа отслабнал, очите му светели с остър младежки блясък; сънят му през тези дни станал накъсан и лек.
Минала нова седмица; една нощ Настрадин Ходжа, измъчван от безсъние, излязъл в малката си градина и замрял от възхищение. Земята плувала в синкав дим, а тъмно-прозрачният въздух над нея бучал и стенел, изпълнен с призивното крякане на гъските, със звънтенето и свистенето на крилата на птиците. Волните птици летели на север: „На път, на път!“ — крещели с медни гласове гъските и събирали високо в небето, под самите звезди, своите кервани; „По-бързо, по-бързо!“ — отвръщали им неспокойните птици и безредно, както се случи, от всички страни, на ята, на двойки и поединично се носели ниско и стремително, почти докосвайки дърветата. В градината въздишал вятър и обсипвал земята с бял дъжд от отронени цветове, в потоците бучала песенна пролетна вода; в конюшнята тревожно и радостно зацвилило жребче и екливо изтропало с копита по глинения под. Настрадин Ходжа дълго стоял унесен, захласнат от великото движение по небесните пътища.
Утрото го сварило в яхъра при магарето.
— Не тъгувай, дните на нашата скръб свършиха! — говорел той, прегърнал шията на своя дългоух приятел. — След една седмица ние ще бъдем далече оттук, по големите пътища, по шумните пазари. Но Гюлджан… Какво да я правим? Да й кажем направо, да й разкрием тайната? Но ти знаеш нейния нрав: ако случайно се удави в реката — спаси ни аллах и ме опази от такова нещо! — аз бих тръгнал да я търся не надолу по течението, а нагоре!
Той се замислил. Различни мисли като летящи светкавици пронизвали ума му, но той ги отхвърлял една след друга.
— Нима толкова съм изкуфял? Защо мълчиш, вярно мое магаре; мисли, помагай ми!
Магарето му отвърнало с въздишка и куркане в корема. В това време прозрачният розов лъч на изгрева проблеснал през пролуката на вратата в яхъра; очите на Настрадин Ходжа ярко пламнали срещу зората.
— Ами, разбира се! — възкликнал той. — Щом аз не мога да се отделя от семейството, защо семейството да не се отдели от мен?…
Като се върнал същия ден от пазара, той казал на жена си:
— Днеска срещнах един човек от Бухара, който познава стария Нияз, баща ти. Този бухарец тръгнал от Бухара преди два месеца и сега с попътен керван заминава обратно. Каза ми, че баща ти е жив и няма нужда от нищо, само че много се затъжил. Язък, че ми е забранено да ходя в Бухара и не можем да му пошегуваме!
Гюлджан не казала нищо, само се навела по-ниско над ръкоделието. Настрадин Ходжа я гледал с тъжна и добра усмивка. Кой можел да познае в тази дебела и креслива жена с червено лице предишната Гюлджан? Но Настрадин Ходжа имал двойни очи и когато пожелаел, можел да гледа жена си с очите на сърцето и да я вижда предишната. „О, моя кротка гълъбице, прости ми тая лъжа! — мислено възклицавал той. — Но ти по-добре познаваш природата си: кажи ми честно, мога ли да постъпя другояче?“
На другия ден той пак подхванал разговора за бухареца.
— Исках да го поканя на гости, но керванът вече тръгнал за Бухара — казал той на обяд, като гледал стената, за да не среща очите на Гюлджан, защото в действителност не бил срещал никакъв бухарец нито вечерта, нито днес, а бил измислил всичко отначало докрай.
— След една седмица са в Бухара — замислено говорел той. — Ще влязат в града през южната врата, дето се вижда от покрива на вашата къща. И може би старият Нияз ще види от покрива този керван. А сетне бухарецът ще му разправя за нас — че сме живи и здрави и живеем в Ходжент, само на една седмица път от Бухара. Ще каже още на Нияз, че аллах му е пратил седем внучета и всички те обичат дядо си, макар че никога не са го виждали…
Гюлджан въздъхнала, на клепките й увиснала сълза. Настрадин Ходжа разбрал: глината на сърцето й е размекната, време е да завърти грънчарското колело на своята хитрост и да извае гърнето на замисъла.
— А трябва, трябва дядото да си види внучетата — казал той с тъжен глас. — Аллах да ослепи, с гнойни язви да порази оня разбойник емира, заради когото не мога да ида в Бухара! Впрочем забраната е само за мене, а ти с децата спокойно би могла да отидеш. След една седмица ще можеш да прегърнеш стареца; жалко, че нямаме пари за път.
— Как да нямаме пари? — обадила се Гюлджан. — Ами кесията с осемстотин танга, дето е в скрина?
Настрадин Ходжа само това и чакал, тя първа да заговори за кесията. Нататък той знаел предварително целия разговор, както опитният лодкар познава реката, на която е израснал — с всичките й завои, плитчини и опасни водовъртежи.
Той уверено подкарал лодката си напред.
— О, не! — възкликнал той. — Не бива да пипаме тези пари; те трябват за къщата. Аз вече съм ги разпределил.
— Разпределил си ги? Така ли?
Опасният водовъртеж приближавал. В гласа на жена си Настрадин Ходжа ясно чувал боботещия страшен грохот на неговите прагове!
Той ударил още веднъж с веслото, преминал всички спокойни вирове и подкарал лодката по средата на реката, в бързея.
— Първо, в градината трябва да направим хубав яз и да го облицоваме с каменни плочи, та да има къде да се къпят децата лятно време.
— Ти си напълно прав — отвърнала Гюлджан. — Как така ще караме без яз, когато реката ти е на десет крачки от градината?… А можем да го облицоваме и с мрамор…
Лодката се носела стремително, отпред вече се виждала бялата пяна, кипяща около подводните камъни.
— Язът ще струва двадесет танга — Настрадин Ходжа свил двата си пръста. — Овен това съм намислил да правя в градината беседка и да постеля вътре килими. Дърводелците казват, че за нея ще трябват още
