— Не знам нищо за никакви конци — объркано заусуквал търговецът, лицето му се променило и това го издало напълно. — Може конярите сами… без да знам… Или старият стопанин на конете… още там, в Арабия…
Но тук той се опомнил, защото се досетил, че конете вече ги няма и не могат да го разобличат.
— Всичко това е лъжа! — извикал той и се престорил на възмутен. — Тоя вражалец е лъжец и клеветник! Ако се намерят конете ми…
— Утре ще се намерят — прекъснал го Настрадин Ходжа. — Чакай, моята книга казва и нещо друго. Казва, че в подковата на предния десен крак на белия жребец между другите клинци има и един златен, също омагьосан. Отгоре е боядисан със сива боя, да не се познава от железните. Също такъв вълшебен клин има и в подковата на черния жребец… Само че не мога да разбера на кой крак.
— Хм! Вълшебни клинци, омагьосани конци! — усмихнал се велможата. — Според служебния си дълг аз трябва да започна разследване.
А търговецът от почуда си глътнал езика, впрочем объркването му не траяло дълго — спасил го дългогодишният търговски навик да лъже:
— Не разбирам какви ги плещи тоя вражалец. Сигурно гледа да си вдигне цената. Нека да каже направо колко иска за своето гледане и как ще отговаря, ако не излезе така?
За Настрадин Ходжа книгата на душата му била ясна докрай, не като китайската! Сега търговецът вече не се съмнявал, че вижда пред себе си вражалец, който без съмнение има дарбата да познава. Желанието да си върне конете се борело в него със зловещия призрак на затвора. Омагьосаните клинци, вълшебните конци, велможата, който подушил цялата работа. Освен вражалеца, не можел да му помогне никой.
— За цената, както и за всичко друго, ние трябва да приказваме на четири очи, само двамата. — Настрадин Ходжа обърнал разговора към най-парливото, най-съкровеното желание на търговеца.
— Не може ли трима? — разтревожил се велможата.
— Не, не може, гледането си губи силата.
Наложило се велможата да отстъпи, Той се отдръпнал и заповядал на заптиите да очистят мястото. След минута около Настрадин Ходжа и търговеца не останал никой. Главният гледач се опитал да се свре в нишата си, но го изритали оттам.
— Ние сме сами — рекъл търговецът.
— Сами сме — потвърдил Настрадин Ходжа.
— Не мога да разбера откъде са се взели тия конци и клинци.
— Ей-сега ще разберем откъде.
Настрадин Ходжа посегнал към китайската си книга.
— Няма нужда, вражалецо! — побързал да каже търговецът. — Това е минала работа, а ние трябва да мислим за…
— За бъдещето, за утрешния ден — довършил Настрадин Ходжа.
— Точно така! Добре ще е, вражалецо, ако конете се върнат при мене в този вид… в такъв вид… как да го нарека…
— Без клинците и без конците — разбирам…
— По-тихо, вражалецо! Сега ми кажи колко ще искаш.
— Според работата, почтени търговецо: десет хиляди танга.
— Десет хиляди танга! Аллах милостиви, че това е половината от цената им! Аз за конете и превоза от Арабия до Коканд дадох двайсет хиляди танга.
— На сиятелния Камилбег ти каза друга цена. Помниш ли в дюкяна — петдесет и две хиляди…
Очите на търговеца щели да изскочат — всезнанието на този чуден вражалец наистина отивало твърде далече!
— И това ли ти каза книгата? — боязливо попитал търговецът, след като помълчал малко.
— Да, тя.
— Чудна книга! Къде си я намерил?
— В Китай.
— В Китай много ли има от тия книги?
— Тази е една единствена в целия свят.
— Слава на аллаха, който се грижи за нашето благополучие. Страшно е да се помисли какво щеше да, стане с хората търговци като нас, ако на света се бяха навъдили стотина такива книги! Затвори я, гледачо, затвори я — като гледам тия китайски знаци, сърцето ми се свива! Добре, съгласен съм на твоята цена.
— И да не се опиташ да ме измамиш, търговецо!
— Аз съм без оръжие, а в твоите ръце книгата е като остър меч.
— Утре ще имаш конете си. Ще ги получиш без конците и без клинците, както сме се уговорили. Приготви парите — в злато, в торбичка. А сега да извършим последното…
Настрадин Ходжа отворил кратунката й напръскал с вълшебната вода себе си и търговеца.
Велможата, началниците, стражата, гледачите мълчаливо гледали всичко това.
Кокалестият старец — главатарят, на гледачите — се пукал от завист; на два пъти се опитвал да се присламчи към говорещите, и два пъти стражата го отказвала от това му намерение с ритници.
Като чул колко взел Настрадин Ходжа за гледането, той припаднал.
— Десет хиляди! — изхриптял той и се строполил в несвяст на земята.
Нямало кой да го вдигне — всички се вцепенили, зашеметени от нечуваната дена.
Велможата многозначително се покашлял, откровено се подсмихвал, но премълчал.
Затова пък, когато търговецът си тръгнал към къщи, подире му хукнали един болюк шпиони.
„Значи и мене няма да ме оставят без внимание“ — помислил си Настрадин Ходжа. И не сбъркал: като се обърнал, той видял трима зад себе си и още един малко встрани.
— Вражалецо! — Велможата повикал с пръст Настрадин Ходжа — Помни: конете могат да бъдат върнати на търговеца само в мое присъствие, по никакъв друг начин! И няма нужда да бързаш с тая работа. Освен това — конците и клинците; гледай случайно да не се изгубят някъде — иначе ще станеш пишман, че си се родил! Върви си!
Настрадин Ходжа сгънал черджето и съпроводен от злобното и завистливо шушукане на своите събратя по гледачески знаят, напуснал Моста на отсечените глави. Шпионите го последвали.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Цял ден той чувал крадливите им стъпки зад себе си, Шпионите го следили до гостилницата, от гостилницата — до чайханата. Полегнал да си почине; четиримата шпиони насядали наоколо, двама от едната страна, двама от другата и като си говорели през него, започнали унило да се оплакват от малката си заплата и от мъките на своя занаят. Той заспал под тия тъжни речи, а като се събудил, видял над себе си вече други шпиони, нощни, облечени с бозави халати-невидимки. Но и разговорът на нощните бил същият: пак за мъките на занаята, за скъперничеството и дребнавостта на началството.
Мръквало, зарята гаснела, в небето висял тънкият месец и мюезините от всички минарета вдигали към него своите протяжни, звънливо-печални гласове. Настрадин Ходжа взел да се приготвя за нощното гладене: отворил кратунката, налял в една чинийка от вълшебната вода, натопил пръстите си, пръснал към кандилцето, след това го запалил. Ъгълът на чайханата се озарил от треперлива, слаба светлина, сивите халати на шпионите се стопили в нея. Затова пък още по-ясно се очертали унилите им мутри, които се надвесили съвсем ниско, за да виждат по-добре; особено отегчителен бил най-старият и огрухан шпионин, който досадно подсмърчал над самото му ухо в лепкавото си старание да погледне през рамото на преследвания.
Настрадин Ходжа се помолил, за да не го обвинят в греховни връзки с дявола, отворил китайската книга и се замислил над нея. Шпионите така го запомнили: чете книга. В същност той просто печелел време, а книгата дори не поглеждал. „Ще бъда честен — мислел той. — Ще върна на търговеца конете без клинците и без конците; а колкото до гнева на сиятелния велможа, ще се помъча да изчезна след гледането колкото може по-скоро.“ Старият шпионин едва ли не му се качил на гърба и отвратително гъделичкал ухото му със смрадливия си дъх. Настрадин Ходжа замахнал и с края на дланта си пернал шпионина по върха на носа — чуло се мокро сумтене и подсмърчането се отдалечило. На пътя пред чайханата се появил едноокият крадец.
