Като видял шпионите, веднага се сетил: подминал и даже не погледнал към Настрадин Ходжа.
След една минута под дюшемето на чайханата се чуло леко почукване:
— Чувам! — мрачно и задгробно рекъл Настрадин Ходжа, обръщайки се сякаш към невидим дух, изникнал пред него. — Виждам! — Той се надвесил над вълшебната вода: шпионите пак се скупчили над него и засумтели. — Виждам конете — белия и черния, виждам гривите, виждам подковите от чисто желязо без никаква примес, виждам могъщите им опашки, сресани с гребен! Нека се явят утре такива, каквито ги е създала природата, която не смесва желязото с други вещества и конския косъм с други неща!… „Ваз он ру ки пайдову пинхон туйи, ба хар чуфтад чашми дил он туйи!“3
С тия стихове той завършил своето врачуване и мислено паднал на колене пред великия Джами — задето се е осмелил да срещне неговия знаменит божествен бейт4 с мръсния слух на шпионите, достоен да чува само виенето на чакалите и кресливия смях на хиените. Впрочем шпионите естествено никога не били вкусвали от плодовете на Джами, те сметнали неговите стихове за вълшебно заклинание следователно името на поета не било осквернено в отражението на шпионските умове.
По дюшемето се чуло тихо дращене с нокти — знак, че думите на Настрадин Ходжа са чути и разбрани; заключителният бейт, според уговорката, бил призив за незабавно действие.
Врачуването свършило: Настрадин Ходжа затворил книгата, прелял вълшебната вода обратно в кратунката.
Старият огрухан шпионин станал и излязъл — изглежда, да донася. Тримата останали.
Малък бил гнусният им лов, малко успели да видят: пи чай, пуши чибук, след това легна и спа до сутринта.
Минала нощта.
Никога на Моста на отсечените глави не било се струпвало толкова народ, както в това ясно майско утро.
Днес щели да се намерят конете! Целият град се юрнал на моста. Тълпата задръстила двата бряга на Сай, покривите наоколо шаренеели от кърпите на жените.
Велможата и търговецът вече отдавна били на моста.
— Е, къде са ми конете, вражалецо? — завикал търговецът срещу Настрадин Ходжа, като се задал по улицата, съпроводен от шпионите.
— А къде са ми парите?
— Ето ги. — Търговецът измъкнал от пояса си една кесия. — Златни, точно десет хиляди, можеш да не ги проверяваш, три пъти са броени.
Без да бърза, Настрадин Ходжа развързал вулията, извадил китайската книга, седнал на килимчето.
Велможата гледал отдалече с притискащ внимателен поглед.
Търговецът треперел от нетърпеливо, вълнение.
— По-скоро — стенел той от изнемога. — Какво се туткаш, вражалецо!
Настрадин Ходжа не му отговорил, задълбочен в книгата. А в действителност той гледал как по книгата суетливо лази една калинка с червено гръбче на бели точици. „Ще му кажа, като хвръкне…“ А калинката нямала намерение да хвърка, все си пълзяла от странница на страница, после се пъхнала под гърба на книгата и, изглежда, сметнала, че ще й бъде полезно да си дремне в уютната тъмнина.
Търговецът се хващал за сърцето, стенел, треперел, бузите му хлътвали просто пред очите на хората.
Настрадин Ходжа неумолима мълчал.
Най-после калинката изпълзяла, размърдала пъстрите черупчици на гърба си, освободила нагънатите си тъмни крилца; разперила ги — и литнала.
Едва тогава Настрадин Ходжа тържествено провъзгласил:
— Книгата казва, о, търговецо, че конете ще се върнат при тебе в такъв вид, какъвто природата им е дала…
Търговецът заликувал.
— Конете ти, о, търговецо, са в една стара каменоломна край махалата Чомак. Трябва да се влезе в каменоломната от източната страна, да се минат двайсет крачки и там, в пещерата отдясно.
Той още не се доизказал, а конярите на сарафина от едната страна на моста и стражниците от другата със свиркане и дюдюкане се понесли в надпревара по пътя.
Тълпата се разтворила пред тях, пропуснала ги — и отново се затворила.
Конниците се скрили.
Прахът, който вдигнали конете, отплувал с вятъра. Утихнало.
Велможата и търговецът стоели един до друг, но гледали на различни страни, всеки обзет от свои надежди.
Многохилядната тълпа мълчала. Настрадин Ходжа ясно чувал в тишината как под моста пляска и шурти бурливата вода, а над моста — пронизителните крясъци на ястреб, който с разперени криле самотно висял в Синьото небе, сякаш кацнал на въздушен стълб.
От моста до махалата Чомак било малко повече ох осем хвърлея на стрела.
Минало половин час. Време било конниците да се връщат.
В тълпата малко по малко започнало раздвижване, приказки, смях, майтапи.
Сарафинът съвсем се измъчил, стряскал се при всеки звук.
Велможата, напротив, запазвал надменна невъзмутимост, само отвреме-навреме потропвал с високите токове но каменните плочи.
От високия чинар, които хвърлял сянка върху половината мост, се чул пронизителен детски глас:
— Идат!
И всичко наоколо замряло; тълпата направила широк проход и Настрадин Ходжа видял от другия край връщащите се конници.
Но арабските коне — ни белия, ни черния — ги нямало.
Настрадин Ходжа дори не можал да се учуди както трябва — заптиите го грабнали и го понесли.
— Чакайте, чакайте бе, в името на аллаха! — дерял се сарафинът. — Конете са били в пещерата, ето ми юздата, там са я намерили. Пуснете вражалеца, той е близо до истината!
Вражалецът наистина бил близо до истината — даже прекалено близо, според сиятелния велможа.
Напразно търговецът викал и крещял — стражниците не спрели своя затворнически галоп. В техните ръце Настрадин Ходжа веднага се смалил, станал жалък и добил вид на престъпна виновност, както е впрочем с всеки, когато го помъкнат към затвора. Последното, което можал да види на моста, било: велможата, надменно вирнал глава, търговецът, който се късал да крещи пред него, и малко встрани — главният коняр на търговеца с посребрената юзда в ръка.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Кокандският подземен зандан бия до главната порта на дворцовата крепост, но от външната страна — едно обстоятелство, което показвали дълбоката мъдрост на неговите създатели. Ако занданът, бил от вътрешната страна, всички грижи по прехраната на многобройните престъпници щели да лежат на ханската хазна; като бил отдалечен от пределите на дворцовата крепост, занданът не обременявал хазната, престъпниците се изхранвали сами, с каквото даде бог: които имали семейство — носели им от къщи, останалите — от подаянията на милозливи граждани.
Занданът представлявал един покрит трап с три отдушника, от които винаги излизали топла смрад: надолу водела стръмна стълба с четиридесет стъпала; горе, пред входа, постоянно пазел тъмничар или пък самият Абдула Бираръмадам — Абдула и Половина, наречен тъй заради гигантския му ръст — мрачен жилав бабанко, който никога не се разделял с тежкия си бич, или пък неговият помощник, един свиреп афганистанец с ниско чело и дебели бърни. Афганистанецът не носел камшик, затова пък пръстите му по кокалчетата целите били в мазоли — от юмруците по зъбите.
Та на тия двамата било оставено да се грижат за престъпниците и да ги хранят. Пред входа на затвора винаги имало две кошници за храна от милостиня и малко гърне с тясно гърло за пари. Със Събраната
