Ходжа и едноокият крадец; от затвора дотук стигал само слабият отзвук на барабаните и тръбите, които известили бягството и по земята се предал глух непрекъснат конски, тропот към Северната врата. След това отново всичко утихнало до сутринта.
Месечината се скрила, синята мараня изчезнала, сменила я предутринна сива мъгла, а Настрадин Ходжа още не склопвал очи в сън, прикован с мисли към тлъстия търговец и торбата му с парите.
Стотици хитри начини за измъкване на шест хиляди танга от бакалина вече били премислени и отхвърлени. „Да го прелъстя с призрака на лъжлива печалба ли? — размишлявал Настрадин Ходжа. — Или да го сплаша?…“
И изведнъж от главата до петите го пронизала светкавичната тръпка на озарението. Да, ето начин да се отвори торбата на сарафина. Всичко изведнъж се осветило като от белия блясък на летяща мълния: съмненията се разсеяли.
Силата на това огнено озарение била толкова голяма, че то се предало от Настрадин Ходжа чак на другия край на града, в къщата на търговеца. Сарафинът неспокойно се размърдал под юргана, засумтял, засмъркал, замляскал с дебелите си устни, хванал се отляво за корема, където винаги носел своя кемер.
— Уф! — рекъл и заръчкал с лакът жена си. — Ама че лош сън сънувах: уж съм стъпил на криво, паднал съм от стълбата в яслата с овес и някакво сиво магаре ме изяде заедно с кемера. Сетне магарето ме изкара заедно с фъшкиите, ама без чантата — тя остана в корема му.
— Млъкни, не ми пречи да спя — недоволно го смъмрила жена му и си помислила: „Прекрасният Камилбег, разбира се, никога не би сънувал такъв глупашки, неприличен сън!“ Мечтателно усмихната, тя устремила поглед към розовеещия от лъчите на изгрева прозорец, зад който започвало утрото, пълно за всекиго с неговите грижи — и за нея, и за сарафина, и за прекрасния Камилбег.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Но най-големи грижи и кахъри донесло утрото на Настрадин Ходжа.
Той оставил едноокия крадец в чайханата и с първите лъчи на слънцето поел към другия край на пазара, където се продавали вехтории. Там купил евтино едно вехто, протрито чердже, празна кратуна за вода, стара китайска книга, посребрено огледалце, една връзка мъниста и други разни дреболии. След това по брега на Сая излязъл на Моста на отсечените глави.
Този мост се наричал така страшно, защото, в отколешни времена обикновено там вадели на високи пръти отрязаните глави на осъдените; сега, според повелята на хана, прътите с Набучените глави се показвали на главния площад, та да се виждат от двореца, а мостът, запазил от миналото само зловещата си титла, станал владение на вражалци и баячи.
Тук винаги се навъртали най-малко половин стотица от тези мъдри ясновидци на скритите предначертания на съдбата. Най-прославените и почитаните заемали нишите в каменната ограда на моста, другите, които още не се били издигнали до такива висоти, постилали черджетата си около нишите, трети, най-младшите, се намествали кой къде свари. Пред всеки гадател на черджето се търкаляли различни такъми: магически бобови зърна, миши кости, кратунки, пълни свода от сведения извор Гюл-Конар, костенуркови черупки, семена от тибетски билки и много други неща, необходими за проникване в тъмните глъбини на бъдещето. Някои от най-учените имали и книги — дебели, оръфани, с пожълтели от времето страници, с тайнствени знаци, които всявали в ума и сърцата на непосветените страх и трепет. А най- главният гадател имал дори, по специално разрешение на началството, човешки череп — предмет на изгаряща завист за останалите.
Гадателите строго се делели според вида на гадаене: едни се занимавали само със сватби и разводи, други — с предстояща смърт и произтичащите от нея наследства, трети — с любовни дела, областта на четвърти била търговията, пети си избирали пътешествията, шести — болестите… И никой от тях не можел да се оплаче от недоимък: от сутрин до вечер на Моста на Отсечените глави се трупал народ, към залез слънце кемерите на гадателите тежко се издували от медени и сребърни гологани.
Настрадин Ходжа приближил до най-голямата ниша, която заемал главният гадател — хилаво старче, толкова сухо и костеливо, че халатът стърчал върху него с някакви ъгли, а черепът, турен отпред на черджето, изглеждал като свален от собствените му рамене. Настрадин Ходжа се поклонил смирено и поискал да му покажат място, където му се разрешава да постеле своето чердже.
— А е какво врачуване смяташ да се захванеш? — троснало се старчето.
Гадателите подали глави от нишите и се заслушали в разговора. Погледите им не били доброжелателни.
— Още един! — рекъл дебелият гадател отляво.
— И без него сме се струпали на моста толкова ши род — добавил втори, приличащ на съсел с издължено напред лице, с дълги зъби, които стърчали под горната му устна и прехапвали долната.
— Вчера едвам изкарах десет танга — оплакал се трети.
— И все лови се мъкнат! Отде ли се вземат! — добавил четвърти.
Настрадин Ходжа не очаквал друго посрещане от гадателите, затова предварително си бил приготвил благи думи:
— О, мъдри ясновидци на човешките съдби, няма защо да се страхувате от моето съперничество. Аз гледам за съвсем други неща и не засягам нито търговията, нито любовните истории, нито погребенията. Аз гадая само за кражби и за издирване на откраднатото, но затова пък в тая работа друг като мене, да не се хваля, ама не съм срещал!
— За кражби ли? — попитал главният гадател и изведнъж всичките му кокали под халата заскърцали и се затресли от ситен смях. — За кражби, викаш, и за търсене на откраднатото? Тогава сядай където щеш — все едно няма да припечелиш нито грош!
— Нито грош! — подхванали и останалите смеха на своя главатар.
— С твоето гледане нямаш работа в нашия град — завършил старецът. — В Коканд кражбите са отсечени до корен; по-добре ще е за тебе да идеш някъде в Херат или в Хорезм.
— Да ида… — натъжил се Настрадин Ходжа. — А откъде да взема пари за път, като имам в джоба си само осем танга.
Той угнетено въздъхнал, дръпнал се настрани и постлал черджето си върху плочника.
А пазарът наоколо вече шумял с пълна сила: дюкяните и сергиите били отворени, чаршиите бръмнали, площадите се залюлели. Все повече и повече хора се стичали към моста — търговци, занаятчии, бездетни жени, богати вдовици, жадуващи да си намерят нови мъже, отхвърлени влюбени и разни млади хайлази, измъчени от очакване на наследство.
И закипяла задружна работа! Бъдещето, винаги забулено за нас с покрова на непроницаемата тайна, тук, на моста, заставало пред очите съвсем разголено; нямало ъгълче в най-съкровените негови глъбини, където да не прониквал изпитателният поглед на смелите гадатели. Съдбата, която ние наричаме могъща, неотвратима, непреодолима, тук, на моста, изглеждала безкрайно жалка и всеки дан била подлагана на нечувани изтезания; справедливо е да се каже, че тук тя не била пълновластна царица, а нещастна жертва в ръцете на жестоки разпитвачи начело с кокалестия старец — стопанина на черепа.
— Ще бъда ли щастлива в новия си брак? — трепетно питала някоя вдовица на почтена възраст и замирала в очакване на отговора.
— Да, ще бъдеш щастлива, ако на разсъмване през прозореца ти не влети черен орел — бил отговорът на гадателя. — Пази се също от съдове, осквернени от мишки никога не яж и не пий от тях!
И вдовицата си тръгвала, изпълнена със смътен страх от черния орел, тягостно поразил въображението й; за някакви си презрени мишки не се и сещала, а тъкмо в тях се криела заплахата за семейното й благополучие, което е готовност щял да й разтълкува гадателят, ако тя се върнела да се оплаква от невярното му предсказание.
— Един самаркандец ми предлага осемнайсет бали вълна. Ще имам ли кяр от тая сделка? — питал един търговец.
Гадателят по търговските дела започвал да брои мишите кости, да премята бобените зърна, след това сурово и дълбокомислено отговарял:
— Купувай, само гледай, когато плащаш, на, сто лакътя наоколо да няма нито един плешив човек.
