— Не ме е страх от никакви съперници, освен от вас, почтени Рахимбай — говорел велможата и сучел мустак. — Чух за вашите два ата, дето сте ги докарали от Арабия за това състезание. За чуване — чух, а за виждане не съм ги виждал, защото вие ги криете от хорските очи по-ревниво, отколкото своята съпруга. Носи се слух, че ви стрували четирийсет хиляди танга заедно, с прекарването през морето; и първата награда не може да ви навакса изхарченото.
— Петдесет и две, петдесет и две хиляди — самодоволно казал търговецът. — Но аз не правя сметка на парите, когато става дума да се усладят очите на нашия велик хан.
— Това е похвално, ще доложа на хана за вашето старание. Но няма да се сърдите, ако моите текинци ви отнемат първата награда. Е, за арабските коне не може да се каже нищо лошо, но аз мисля, че никой не може да дели мегдан с текинските.
Велможата се впуснал надълго и нашироко да обсъжда достойнствата на различните породи коне, търговецът слушал и загадъчно се подсмихвал, а пръстите му барабанели по големия корем.
Въздухът се изпълнил с благоухания. Влязла жената на сарафина — висока, стройна, с леко фередже, през което се долавяло червилото и белилото по бузите й, боята на миглите, чернилото на веждите и китайското мазило на устните.
Като я видял, велможата станал.
— Приветствувам най-почтената и най-прекрасната Арзи-биби, жената на моя най-добър приятел.
Тя му отговорила с поклон, с усмивка. Сарафинът не можал да се стърпи да не се изфука пред велможата със своето богатство и щедрост: извадил скъпоценностите от торбичката и ги подарил на жена си, като излъгал, че току-що ги е купил от чаршията на златарите за осем хиляди танга. Жена му благодарила за подаръка с най-изискани изрази; думите й били насочени към съпруга, а погледите — към велможата. Потъналият в самодоволство търговец нищо не забелязвал и все повтарял за осемте хиляди, заплатени за накитите, за арабските жребци и други някакви хиляди. Велможата слушал, засуквал черния си неотразим мустак, под който криел снизходителна, малко презрителна усмивчица — същата, която мнозина кокандци жадували да носят на лицето си, но от чуждото лице я смъквали с кинжал, а най-често с доноси.
— С тия накити вие ще бъдете още по-пленителна, о, прекрасна Арзи-биби — рекъл велможата. — Колко жалко, че само на вашия съпруг е дадена насладата да съзерцава ангелското ви лице, украсено с тия скъпоценности.
— Смятам, че няма да е кой знае какъв грях, ако ти, Арзи-биби, сложиш обиците, герданите и се покажеш за минутка на сиятелния Камилбег, моя най-добър приятел — с готовност подхванал търговецът (дотам го довело самодоволството и глупавата му суета).
Тя се съгласила без пазарлъци (има си хас!), сложила си обиците и дигнала фереджето.
Велможата се стъписал, завайкал се и прикрил очите си с ръка, сякаш ослепен от нейната хубост.
Търговецът се издул от кеф, засумтял, заподсмърчал и лекичко попъшквал.
Настрадин Ходжа гледал всичко това иззад камъните, само клател глава и мислено възклицавал: „Пор дебел, на какво ли се радваш? Докарваш жребци чак от Арабия, а жена ти ги намира много по- наблизо!“
Върнал се крадецът — изникнал от въздуха пред Настрадин Ходжа.
— Вдовицата живее наблизо. Вярно, има три деца, и трите са болни. Тия шестстотин и петдесет танга няма да й стигнат да си плати само борчовете. Утре пак няма да има пукната пара заради тоя мръсен хаирсъзин!
— Запомни му дюкяна, запомни къщата на вдовицата, всичко това скоро ще ни потрябва — рекъл Настрадин Ходжа. — А сега да вървим!
Те се отдалечили, оставили велможата, сарафина-хвалипръцко и неговата жена с всичките им хиляди, скъпоценности, арабски коне и долни тайни. Чайханата, където отседнали, била на другия край на пазара; те дълго вървели през опустелите чаршии, през утихналите площадки. Пламенеещият залез ги заслепявал, вечерната светлина широко и кротко се леела по земята и в това златисто сияние минаретата и навъсените грамади на джамиите сякаш губели земната си тежест, изглеждали прозрачни, ефирни, готови сякаш да се вдигнат в небето и да се разтопят в неговия чист, спокоен огън.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Планинското езеро!…Настрадин Ходжа питал и разпитвал всички по пазара — земеделци, занаятчии- гурбетчии, шутове и факири. Всуе — никой нищо не бил чувал за това езеро! „Къде ли се е дянало? — мислел си Настрадин Ходжа. — Да не би старецът да го е имал през някое от предишните си превъплъщения, някъде я на Юпитер, я на Сатурн, а сега е объркал всичко от старост и ме праща да го търся на Земята!“
Втората работа, омилостивяването на Турахон, също го кахъряла. „До празника остана една седмица — мислел си той. — Трябват пари, най-малко шест хиляди, откъде да ги взема?“
Наложило се да търси съвет от едноокия крадец — без, разбира се, да му казва защо му трябват толкова.
— По-рано без никакъв зор намирах в Коканд шест хиляди — отвърнал крадецът. — Но сега кокандци са осиромашели, у кого можеш намери толкова голяма кесия? Освен у сарафина.
— Ти пак си в плен на твоите греховни помисли — смъмрил го Настрадин Ходжа. — Защо непременно трябва да се краде, няма ли други начини?
— Да се спечели на комар?
— Може и да се загуби. Трябва да изберем някаква друга игра, в която да не изгубим.
В главата на Настрадин Ходжа се мярнала догадка, за сега още смътна, но криеща в себе си плодотворни семена.
— Игра за трима: ти, аз и ей тоя дебелак, многогрешния сарафин. Но как да го подмамим да играе?
— Дебелият сарафин, обирачът на вдовиците и сираците! — възкликнал едноокият. — Да го подмамим да играе? По-лесно ще примамиш тоя дирек или ей оная камила!
— А ще бъде много добре да получим парите именно от него — продължавал Настрадин Ходжа, увлечен от догадката си. — Доброволно, разбира се, съвсем доброволно! Това ще е полезно и за самия сарафин при преминаването му в следващото битие след свършването на земния му път.
— Тоя кръвопиец да ти даде доброволно шест хиляди танга! — закискал се едноокият. — Че нали земният му път ще свърши още след първата стотарка! Я го виж как стиска кемера, не мож му го измъкна!
Разговорът се водел в чайханата в късна доба, наближавало полунощ. Градът спял, светлините по пазарите угаснали, горели само катранените огньове на стражевите кули. Новата месечина самотно и печално висяла над минарегата и посребрявала с леденикава светлина техните пъстри кахлени шапки. Било хладно и тихо; денем в града било вече лято — жега, зной, прах, задух, ала крилатите вечери в тяхното мъглисто сияние, с тайнствената ведрина на звездния вятър още принадлежали на пролетта. Едноокият крадец се намъкнал под чергата и захъркал, а Настрадин Ходжа Лежал с отворени очи, целият във властта на синята мъгла, спуснала се на земята от незнайни височини и пълна с неясните видения на друг, далечен свят.
Гръмливите барабани, които възвестявали полунощ, върнали Настрадин Ходжа към земните дела — при дебелия търговец и при неговия кожен кемер с парите. С усилие на волята той се отърсил от сладкото вцепенение на бездействието. „Търси, мой разум, търси! Сарафинът трябва да даде шест хиляди танга и щети даде, и то съвсем доброволно — така съм намислил, така ще стане!“
А дебелият сарафин в туй време, без да подозира нищо и без да изпитва никаква тревога, мирно свирел с нос и мляскал с устни до прелестната си съпруга. Тя не спяла и с отвращение гледала издутото шкембе, което меко се полюшвало под копринения юрган, спомняла си парещия поглед и неотразимите мустаци на велможата. В спалнята било задушно и смрадливо от плътно затворените кепенци, от кандилото, което капело мазни парцаливи сажди върху подноса. „О, прекрасни Камилбег! — мислела хубавицата. — Колко сладостни са за мен вашите прегръдки и колко гадно е безсилното докосване на тоя дебел глупак!…“ С такива греховни мисли заспивала тя, а пред очите й все било неотстъпното видение на прекрасните черня мустаци, уверена, че техният велможен стопанин й отвръща в нощните си блянове с пълна взаимност.
