— Нали знаеш приказката за глупавото коте? — подсмихнал се едноокият. — В къщата на един човек се навъдили мишки. За да се отърве от тях, той прибрал отнякъде едно изпосталяло коте. Баламата-котарак за една вечер изтребил де що имало мишка; на заранта стопанинът видял, че вече няма кой да му пакости и изхвърлил на улицата котарака от уютната къща с меките възглавници, топлото огнище и паничката с мляко… Стражарите са по-тарикати от котето!
Настрадин Ходжа се посмял на приказката и попитал едноокия защо е тръгнал за Коканд, по каква работа. Крадецът отвърнал, че всяка година ходи на гробницата на Турахон да се поклони — по няколко часа стои пред надгробната плоча, облян в сълзите на разкаянието, и моли за прошка. Но досега всичките му молби оставали всуе: светецът бил неумолим.
— И какво мислиш да правиш по-нататък?
— Чакам да ми дадеш акъл.
Настрадин Ходжа се замислил. Първоначалното му намерение да се раздели с едноокия се променило. И причина за това бил ходжентският просяк, който сякаш свързвал в едно съдбите им. „Дали ще спасявам един или двама от връщане в низшето състояние — няма голяма разлика — решил Настрадин Ходжа. — Освен това той ми научи името и ще е по-добре да го държа под око.“
— Добре, ще дойдеш с мен. Да видим дали няма да можем двамата заедно да омилостивим дядо Турахон и да смирим праведния му гняв. Но трябва да се закълнеш — занапред ще извършваш познатото ти церително действие само с мое разрешение.
Едноокият на драго сърце дал клетва. Благодарностите и славословията му нямали край.
А през това време слънцето отдавна вече било превалило чертата на деня, обагрило снега по върховете е нежен бледожълт цвят и раздиплило над горите гъсти лилави сенки. Вятърът станал прохладен, скакалците и мушиците изчезнали, гущерите се изпокрили из камънаците. Настрадин Ходжа усещал стържене в празния си стомах, пък трябвало да се мисли и за нощувка.
— Напред! — рекъл той и се метнал на магарето. — Заседяхме се, а до Коканд има още много път.
Отпочиналото магаре тръснало глава, замитало опашка и тръгнали.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Близо до Коканд, в долината, където жителите от южните махали сеели ориз, тогава имало топли езера, които се пълнели от горещи подземни извори. Тук пролетта, започвала с цяла седмица по-рано: другите градини още чернеели, а на езерата цъфтели, околните цъфтели, а тия вече се зеленеели, стоплени отгоре от слънцето, отдолу от горещите извори.
От това може да се направи извод, че дядо Турахон не без умисъл е избрал тази долина за гробница: тук той можел цяла седмица по-рано да захваща многобройните си занимания — да шие, да прави обуща, халва, разни играчки. Скромната му гробница била украсена само с две врани конски опашки, вързани на пръти пред входа: наоколо растели стари корубести караагачи, по-ниските клони на които били отрупани с пъстри гирлянди от копринени панделки, окачени от почитателите на светеца. Изобилието от панделки показвало, че споменът за дядо Турахон не помръква в сърцата на мюсюлманите.
Пред гробницата Настрадин Ходжа слязъл от магарето и с благоговение се поклонил на Турахон, когото искрено почитал. Едноокият останал далеч назад; той пълзял по пътя на колене, посипвал си главата с прахоляк и горестно викал: „О, милосърдни Турахоне, прости ми в името на аллаха!“ Разкаяният му глас едва се чувал отвъд брястовете.
Приближил се един старец, пазачът на гробницата — дрипав, с жълто, набръчкано като сушена смокиня лице, но в очите му светел скрит огън. Отворила се вратата, украсена с дърворезба — стара, почерняла, цялата надупчена от дървояди. От прохладната здрачевина дъхало на вечност — странен дъх, който прониквал в душата. Настрадин Ходжа събул ботушите, обул меките терлици, които старецът услужливо му предложил, и влязъл в гробницата. Бели стени от грубо дялан камък, без украса, без стенописи, подпирали кубето с два тесни замрежени, прозореца; два остри лъча светлина като бръсначи прорязвали здрача и се кръстосвали върху надгробната плоча, пропукана през средата. От входа до плочата имало издигната над пода каменна пътечка, два лакътя широка, а от двете й страни се стелел сиво-зелен прах, наслояван от векове. Според обичая той бил неприкосновен: страшно кощунство било да оставиш следа върху него. В гробницата било толкова тихо, че Настрадин Ходжа чувал как кръвта му звънти в ушите: той отишъл до надгробната плоча, навел се и целунал камъка, под който почивало едно от най-добрите сърца, туптели някога на земята.
— О, милосърдни Турахоне, нима никога няма да има изкупление за моя грях? — чули се наблизо вопли и в гробницата допълзял едноокият. Главата му била сива от прах, плоското му лице било одрано и кървяло-, той се строполил е лице върху камъка и притихнал.
Настрадин Ходжа излязъл и го оставил насаме с Турахон.
Минал час, втори. Едноокият не излизал от гробницата. Настрадин Ходжа седял на старо протрито чердже под сянката на бряста и докато търпеливо чакал, беседвал със стария пазач за дервишизма и за неговите предимства пред всякакъв, друг начин на живот.
— Нищо да нямаш, нищо да не желаеш, към нищо да не се стремиш, от нищо да не се боиш, а най- малко от телесна смърт — говорел старецът. — Иначе не може да се живее в тоя скръбен свят, където лъжа затрупва лъжата, където всички се кълнат, че искат да си помагат един друг, а си помагат само да умрат.
— Това не е животът, а неговата ялова сянка — възразявал Настрадин Ходжа. — Животът е битка, а не живо погребение.
— Колко до външния, телесния живот, твоите думи, друмниче, са напълно справедливи — отвърнал старецът. — Но има и вътрешен, духовен живот — единственото наше достояние, над което никой не е властен. Човек трябва да избира между доживотното робство и свободата, която може да се постигне само във вътрешния живот и само с цената на най-голямо отричане от телесните блага.
— А ти намери ли я?
— Да, намерих я. Откакто се отказах от всичко излишно — аз не лъжа, не се подмазвам, не подлизурствам, понеже нямам нищо, което да могат да ми отнемат. Освен старческия ми телесен живот. Нека го вземат; откровено казано, той не ми е толкова мил… Я гробницата на Турахон; моллите не го обичат, заптиите преследват неговите почитатели, но аз, както виждаш, не се страхувам да му служа открито, съвсем безкористно, само от вътрешно влечение.
— Че е безкористно, виждам по дрехата ти — забелязал Настрадин Ходжа и посочил халата на стареца, неописуемо окъсан, с шарени закръпки, парцалив — ушит сякаш от онези гирлянди и панделки, които висели наоколо по дърветата.
— Аз не искам много от живота — продължавал старецът. — Тоя дрипав халат, глътка вода, къшей ечемичен хляб — и толкоз. А моята свобода, е винаги с мене, понеже тя е в душата ми!
— Не се докачай, почтени старче, но тогава всеки покойник е по-свободен от теб, защото на него вече хептен нищо не му трябва, дори глътка вода! Нима пътят към свободата е непременно път към смъртта?
— Към смъртта — не знам… Но към самотата — непременно.
Старецът помълчал и завършил с въздишка:
— Аз отдавна съм самотен.
— Не е истина! — отвърнал Настрадин Ходжа. — В думите ти аз долових и болка за хората, и жалост към тях. Твоята жалост отеква в много сърца — значи ти не си самотен на земята. Живият човек никога не е самотен. Хората не са самотни, те са общност — това е най-дълбоката истина на нашето съвместно битие!
— Приказки за утеха! От студ, вятър и дъжд хората се бранят със стени, а от жестоката истина — с разни измислици. Брани се, друмниче, брани се, понеже истината за живота е страшна!
— Да се браня ли? Не, почтени старче — аз не се браня, аз нападам! Винаги и навсякъде нападам, в какъвто и образ да ми се покаже земното зло! И ако ми е писано да падна в борбата, никой няма да каже, че съм отбягвал боя! И моето оръжие ще го поемат други ръце — ще се погрижа за това!
Разпаленото слово на Настрадин Ходжа било прекъснато от появяването на едноокия от гробницата. Лицето му било смирено и бледо. Докато той се миел на езерото, старецът разправял:
— Всяка година този нещастник посажда при гробницата, фиданка гюл с надежда, че ще се хване и
