играта помощ от всевишния, но не стана тъй…
— Нататък ми е известно — казал Настрадин Ходжа. — Играхте цяла нощ, а на сутринта ти остана без пукната пара. Чайханата, килимите, кафезите с бюлбюлите, шадраваните, музикантите, благонравните беседи и поучителните песни — всичко изтече в джоба на щастливия комарджия. Отгоре, на това ти му даде ботушите, халата, тюбетейката и дори, спомням си, ризата, та остана само по гащи.
— В името на пророка! — възкликнал едноокият. — Какво всезнание! Откъде знаеш и за ризата? Значи вярно било, че по очите на човека четеш неговото минало и бъдеще?
— По твоето единствено око мога да прочета само миналото; колкото до бъдещето — то е зад пердето на другото. Продължавай.
— Какво ми оставаше да правя след загубата? Да се простя завинаги с мечтите за добродетелен живот? От подобни мисли светът пред мен се забулваше с черен дим. „Не! — реших. — Трябва да бъда твърд в стремежите си към доброто. Дяволът ме заплита от отчаяние, че душата ми се изплъзва от хищните му лапи. По-добре да направя още един, наистина последен грях, но да изляза на правия път, посочен ми от стареца!“ С такова твърдо решение стигнах в Коканд и там чух новината, която ми изкара акъла. Оказа се, че в Коканд наскоро се възцарил нов хан и този град, който по-рано беше цветуща градина за всички крадци и мошеници, сега е станал за тях безплодна пустиня. Новият хан въвел такива жестоки порядки, че на крадците не оставало нищо друго, освен да напуснат града или да се откажат от занаята. Ханът позорно изгонил от служба стария началник на градската стража, за когото всички кокандски апаши от дълги години не преставали да се молят в джамиите, и назначил друг — серт човек, честолюбив и безсърдечен, на име Камилбег, Новият началник, за да спечели ханското благоволение, дал клетва да премахне из корен всякаква кражба; когато пристигнах в Коканд, той напълно беше успял да изпълни своето жестоко намерение. Напълнил града с много изкусни шпиони и свирепи пазванти; не можеше да откраднеш нещо, дори грахово зърно; от някой чувал, без начаса да им паднеш в лапите. Когото хванеха, му отрязваха дясната ръка от китката и го дамгосваха по челото с нажежено желязо; и да можеше някой изпечен крадец да отмъкне туй-онуй, нямаше, къде да го дене, защото за купуване на краденото се полагаше същото наказание и на никого не му стискаше. Така на моя път към праведния живот се изпречи, нова преграда — жестокият началник с благочестивите си порядки. Прекарах няколко дена в мъчителен размисъл, без да зная какво да правя, откъде да я захвана. А идеше май, наближаваше празникът на дядо Турахон, чиято гробница, както знаеш, е край Коканд. И ето, гнусният дявол в неуморния си стремеж да овладее моята душа ми внуши гибелната мисъл: да се възползувам от тоя празник, за да спечеля парите, които ми трябваха, за да поема пътя на благочестието…
Но да оставим за малко едноокия крадец и Настрадин Ходжа и да разкажем за пролетния празник на дядо Турахон, тъй като без този разказ голяма част от нашето повествование би останала по-нататък неясна.
По старо предание Турахон, родом кокандец, още петгодишен останал кръгъл сирак и тръгнал по пазара на просия, като изпил до дъно горчивата чаша на безизходното сирачество. Такова изпитание може или да озлоби човека и да превърне сърцето му в камък, или да го насочи към възвишената човешка мъдрост, ако силата на неговия дух превъзмогне обидата и гордостта му и я претопи в обида и горест за всички. Така станало и с Турахон: той влязъл в зряла възраст с душа, нажежена от гняв към жестокосърдечните богаташи и от жалост към бедните, особено към децата, безсилни да си помогнат.
Той бил на двайсет и пет години, когато с един керван напуснал Коканд; върнал се в родните места вече четирийсетгодишен. Всичкото това време прекарал в Индия и Тибет, изучавал тайните на знахарството и достигнал в това изкуство необикновени висоти. Разправяха, че той можел да изцерява само с едно докосване, говореха още, че от богатите той винаги вземал за лекуването голяма плата и каквото вземел, веднага го харчел за децата на сиромашта.
Три всякога ходел, наобиколен от тълпа дечурлига от всички възрасти: имал ли пари, отивал при някоя сергия за играчки или за сладкиши и я купувал цялата наведнъж за малките си приятели. Ако нямал, пари и виждал някъде дрипаво босо хлапе, Турахон без много приказки го завеждал първо при терзията, после при някой папукчия, сарач, шапкар и навсякъде казвал само две думи: „Бъди милосърден!“ И продавачите, разтреперани от строгия му поглед — а към възрастните той бил много строг, — обували и обличали детето, без да обелят дума за пари, защото помнели, че дядо Турахон не само цери, но и наказва жестокосърдечните с болести.
Когато старецът умрял, хиляди деца, облени в сълзи, го изпратили до гробището. Учените мудариси и молли не се съгласили да причислят Турахон към сонма на праведниците: не бил спазвал постите, нарушавал правилата на исляма и цял живот не бил пожертвувал нито грош за украса на гробниците, като казвал, че парите са по-нужни на живите сиромаси, отколкото на мъртвите шейхове. Но народът сам, със своята си власт, провъзгласил Турахон за светец: славата му се носела далеч извън пределите на Коканд, по целия Изток. А майският празник в негова чест принадлежал на децата.
Според поверието, в нощта преди празника дядо Турахон минавал по дворовете, носейки на децата, които са достойни за неговото внимание, подаръци и ги оставял в окачените за това тюбетейки. Децата почвали да се готвят за тържествения ден далече преди да дойде пролетта. Още духали пронизващите ледени ветрища, от мъгливото небе още прехвърчал сух бодлив сняг, градините още били черни и безжизнени и земята звънтяла под колелетата на колите, вкаменена от студ, а дечурлигата на малки ята се събирали сутрин зад стените, зад стоборите или другаде на завет и с посинели сополиви нослета зъзнели в своите халатчета, стискали в шепи ушите си и водели Дълги сериозни разговори за дядо Турахон. Децата знаели със сигурност, че той е много придирчив — голяма хитрост била нужна, за да получиш подарък от него и не всеки получавал. Петдесет дена преди празника трябвало: първо, нито веднъж да не огорчиш родителите си, второ, всеки ден да сторваш по някоя добрина, примерно — да помогнеш на някой слепец да мине през моста или да занесеш багажа на стар човек, трето, за тия петдесет дена трябвало да се откажеш от всякакви сладкиши, които се мъдрели толкова съблазнително на таблите на уличните търговци, и да спестиш пари за тюбетейка (знаело се, че дядо Турахон не обича стари, мръсни тюбетейки и обикновено не им обръща никакво внимание, като прави изключение само за най-бедните деца).
Петдесет дена във всички семейства царяла тишина и благонравие. Децата слушали безпрекословно, ходели на пръсти и разговаряли шепнешком от страх да че разсърдят дядо Турахон. Даже най-непослушните през тези дни ставали кротки като овчици; не се чували ревове, викове, не се виждало да се бият, да играят на камъчета и да търчат лудо с развети халатчета, със свиркане и крясъци, яхнали се едно друго.
А в навечерието на празника навсякъде почвала голяма суетня и тичане — тайнствени срещи, уплашено шептене, зачестено тупане на малките сърчица. Работата била там, че моллите хич не одобрявали тоя празник, на места дори съвсем го забранявали, което му придавало в очите на малките почитатели на Турахон още по-голяма привлекателност. Трябвало да се зашият на тюбетейките три конеца: бял — знак на доброто; зелен — знак на пролетта, и син — знак на небето; после, като се мръкнело, трябвало тайно да излезеш от къщи някъде в градината или в лозето и там да закачиш тюбетейката, застанал с лице към гробницата на Турахон и без да откъсваш очи от съзвездието Седемте елмаза. След това трябвало три пъти да кажеш на Турахон тайните думи и три пъти да се поклониш доземи — и чак след всичко това можело да се върнеш в къщи и да легнеш да спиш. Най-строго било забранено да се скача през нощта и да се тича при тюбетейката — ето защо тази нощ била мъчителна за мнозина малки нетърпеливци.
Затова пък празничното утро изкупвало всичко! От всяка къща се носели радостни викове. На едни дядо Турахон оставял подарък копринени халатчета, на други — ботушки с червени или зелени пампурки, на трети — играчки и курабии; на момиченцата — обувки, пръстенчета, рокли… Толкова добър и грижлив бил дядо Турахон! И през целия ден в градините, в лекия зелен дим на пролетния листак се виели пъстри детски хора и се чувала песничката, която децата били съчинили в чест на своя покровител:
