това ще бъде знак за прошка. Но досега не се е хванала нито една. Плаче ми се, като го гледам; ти позна, друмниче, аз съм милозлив! Освободих се от користолюбието, от славолюбието, от завистта, от чревоугодничеството, от страха, но не можах да се освободя от жалостта. Аллах ми е дал меко сърце и то не иска да закоравее.
През това време едноокият вършел своето: извадил, от пазвата си увита в мокър парцал фиданка, разрохкал пръстта с ножа и забол фиданката пред входа на гробницата.
— Няма да се хване — прошепнал Настрадин Ходжа на стареца. — Не се сади така.
— Може пък да се хване — отвърнал старецът. — Аз ще я понаглеждам, ще я поливам три пъти на ден.
Настрадин Ходжа забелязал сълзите, които блеснали в дъното на старите очи.
Работата при гробницата била свършена. Нашите пътници си взели сбогом със стареца и напуснали прохладната сянка на Турахоновата кория.
А Коканд ги посрещнал с горещ прахоляк, навалица и блъсканица пред градските порти. Започвали големите пролетни пазарища, портите не можели да пропускат всички пристигащи.
От външната страна край градските порти гъмжал пъстър стан с навеси от тръстикови рогозки, сергии от конски чулове, механи и чайхани, в които кипял алъш-вериш. Край пътя в малки ровини седели просяци, сухи и жълти като безводната земя наоколо — те изглеждали родени от пръстта, сякаш растели от нея или напротив, бавно враствали в нейните дълбини. А встрани, под непоносимия грохот на тъпани, рев на медни тръби и пискливи зурни, се надпреварвали в презрените си фокуси шутове, факири, укротители на змии, танцувачки, въжеиграчи и прочее развратители на мюсюлманските сърца. Над тази многоезична сбирщина, в матово-белезникавото небе висяло нажежено слънце — плоско, мътно, без лъчи; наоколо само прах и прах — той летял, носен от вятъра, скърцал между зъбите, влизал в носа, в очите, в ушите.
Нали обичал сеирите, Настрадин Ходжа, без да губи време, е питка в едната ръка и с тюбетейка, пълна с узрели череши — в другата, тръгнал да обикаля първо факирите, а след това и останалите. Позабавил се при един мургав сух старец с червена черта между веждите — знака на племето му: с наведена глава, индусът тихо и жалостиво свирел на камъшова пищялка, а пред него се полюлявали две змии — сънливо, вяло, изцяло покорни на звуците на неговата пищялка; без да отлепя устни от пискуна, старецът отвел двете змии, всяка поотделно, в две дълбоки кошници с плътни капаци — и чак тогава дал почивка на изтръпналите, си устни; тънките звуци от пискуна се сменили със страшно, гъвкаво шумолене от кошниците, със зловещо, вледеняващо сърцето съскане, което преминавало в злобни свирене. А отгоре се носело биене на барабан: там, на страшна височина, по тънко въже се плъзгал с прът в ръцете дребен човек, гол до кръста, с широки алени шалвари, издути от вятъра; той прикляквал и се извивал, подхвърлял и ловял своя прът, като съумявал едновременно да удря е едната си ръка и малкия барабан, окачен отпред на кръста му; долу бучала тълпата, кълбял се прахоляк, наситен с миризма на пот, оборски тор и лоена трага от механите — а той, сам в небесния простор, другарувал с вятъра, отделен от смъртта само с тънката и неустойчива струна на своето въже.
Наблизо се белеели шатрите на танцьорките; около последната се забелязвало движение и се трупал народ; Настрадин Ходжа забързал натам.
Двама дангалака с катраненочерни плитки до кръста чевръсто изтъркаляли от шатрата плосък тъпан, широк колкото воденичен камък; след това единият от тях, отметнал глава, започнал да надува дълга тясна кратуна — разнесъл семонотонен треперлив звук като жужене на оса. Този старинен кашгарски танц така се и казвал: „Злата оса“. Монотонното жужене на кратуната продължило дълго, ту се усилвало, ту намалявало; изведнъж завесите на шатрата се разтворили — изтичала танцувачката.
Изтичала и се спряла, сякаш уплашена от тълпата, притиснала слабичките си лакти към тялото, разтворила малките си длани настрани. Да имала да нямала седемнайсет години; на нежно-златистото й лице нямало нито червило, нито белило — тя не се нуждаела от тях. Разноцветни коприни — синя, жълта, червена, зелена — обвивали гъвкавата й снага, светели и блестели в полегатите предвечерни лъчи; сливали горещите си жълти цветове, преливали в дъга. Като хвърлила изпод миглите си бързолетен поглед към тълпата с косите си и тесни, влажни горещи очи, танцувачката събула обувките си и без да се засилва, ловко скочила върху тъпана. Той сърдито заръмжал под малките й ходила; зурнаджйята вирнал по-високо гърлото на своята кратуна и почервенял от напъване; кратуната завила гъгниво, заскърцала и зазвъняла; танцьорката направила изплашена физиономия и взела страхливо да се озърта: някъде наблизо се вие оса и иска да я ужили. Злата оса налитала отвсякъде — отстрани, отдолу, отгоре; танцьорката се бранела, поривисто извивала снага и махала с ръце; все по-често и по-разпалено тупкала с малките си пети по тъпана, той й отвръщал с пъргав усилващ се бумтеж и я подгонвал към още по-голяма разпаленост. Слети в едно, те се подтиквали един друг; танцьорката се мъчела да се изплъзне от осата, падала на колене и отново ставала, търсела лютата оса в гънките на дрехите си, а пъстрите коприни се размотавали, и размотавали, падали върху тъпана и вече едва покривали стройното й тяло. Когато се съблякла до кръста, разлютената оса изневиделица я нападнала отдолу; танцьорката изпискала, завъртяла се като пумпал върху кънтящия обезумял тъпан, около нея се вдигнала цветна вихрушка, последната розова коприна паднала и тя останала пред тълпата гола-голеничка. И изведнъж цялата се затресла от главата до краката, извила се и отметнала глава, силен гърч пронизал цялото й тяло: осата все пак я ужилила!… Тълпата я изпратила с възхитен алчен рев, тя се шмугнала в шатрата; и веднага след нея към шатрата тръгнал някакъв персийски търговец — угоен, късокрак, с черна брада, с кръгло шкембе и с мазни, сладникаво-сънени изпъкнали очи.
Настрадин Ходжа и едноокият му спътник пренощували в някаква мизерна чайхана, пълна с бълхи, а рано сутринта, преди изгрева, влезли в Коканд.
Колкото повече навлизали в града, толкова повече стража от различен чин срещали. Заптии сновели но улиците, площадите и сокаците, стърчали на всеки ъгъл. За крадците наистина нямало работа в Коканд.
„Колко ли им струва на горките кокандци цялата тая началническа паплач? — мислел си Настрадин Ходжа. — Никакви крадци и за сто години неспирни кражби нямаше да им сторят толкова, золуми!“
Подминали старото медресе — гнездото на кокандските поборници за исляма, прехвърлили каменния мост на плитката луда Сай и пред очите им се открил главният площад с ханските палати зад високи крепостни стени.
Тук започвало тържището.
ДЕСЕТА ГЛАВА
В ония далечни времена всеки голям град на Изтока освен името си, имал и титла. Бухара например се именувала пищно и гръмко: Бухара-и-Шериф, сиреч Благородната, Царствената Бухара, Самарканд носел титлата Ислямодоблестен, Биткопобеден и Блестящ, а Коканд, заради разположението си в цъфтящата долина и лекия безгрижен характер на своите жители, бил наречен Коканд-и-Латиф, което значи Веселият, Приятният Коканд.
Преди време, хем не чак толкова отдавна, тази титла напълно отговаряла на истината: никой град не можел да се; мери е Коканд по многото празници, по веселбите и лекия живот. Но напоследък Коканд станал мрачен и притихнал под тежката десница на новия хан.
По стар спомен още се тачели празниците, още се напъвали зурнаджиите и блъскали тъпанджийте пред чайханите, още се кълчели шутовете по пазарите за сеир на лекомислените кокандци, но вече и празниците не били като предишните, и веселбата не била така бурна. От двореца се носели мрачни слухове: новият хан, изгарян от необикновената страст към исляма, прекарвал цялото си време в благочестиви беседи и за нищо друго не искал да знае. Строели се медресета и нови джамии; от всички краища в Коканд пристигали молли, мудариси и улеми; за изхранването на тая алчна пасмина трябвали пари; данъците се увеличавали. Единственото развлечение на хана били конните състезания: той обичал конете още от дете и дори ислямът не можел да задуши тая страст в душата му. Но за всичко друго бил безупречен и не се поддавал на съблазни. Пътеката към градината от храма до ханските покои заглъхнала и тревясала, отдавна нощем по нея не се чували забързани, ситни леки стъпки, съпровождани от вялото сумтене на главния евнух и Досадното шляпане на чехлите му, влачени по земята. От своите велможи ханът, изисквал същото целомъдрие, от жителите — благочестие; Коканд бил пълен с пазванти и шпиони.
