Непрестанно се обявявали нови забрани с нови заплахи; по това време излязъл ферман за прелюбодеянията, според който неверните жени били бичувани с камшици, а мъжете били лишавани от естествените им свойства под ножовете на хекимите. Много били и другите подобни фермани; всеки кокандец живеел сякаш всред хиляди сплетени конци с окачени на тях звънчета: както и да се вардиш, все ще закачиш някой конец и ще се чуе тих зловещ звън, предвестник на много беди. — Но силата на пролетта е така непреодолима, че в дните, за които разказваме, кокандци били позабравили своите неволи. Под ярките лъчи на младото слънце на пазара царяло шумно оживление. Открай време прочути с любовта си към цветята и поилите птички, кокандци не изменяли на обичая си; всеки носел втъкната зад ухото си китка — било лале, било жасмин, било друго някое пролетно цвете. В чайханите хвъркатите пленници се захласвали да пеят на различни гласове и често някой свободен кокандец подхвърлял гологан на чайханджията, отварял кафеза и под одобрителната гълчава на събраните пускал певеца на воля. Коли, ездачи и пешаци спирали всички извивали глави, следели, свободния му, възторжен полет в сияйното небе.
— Дядо Турахон очаква нашите добри деца — рекъл Настрадин Ходжа на едноокия. — Я да почнем от птичките. На ти пари. Ама помни: самият ти не бива да обираш от тукашните заплеси нито, танга, ако ще кесиите им да те гледат жално-милно.
— Слушам и изпълнявам.
Едноокият отишъл в близката чайхана и купил всичките птици наведнъж. Една след друга те изпърхвали с крилца срещу слънцето и се издигали във висините.
Насъбрала се тълпа, задръстила улицата. Чували се гръмки похвали за щедростта на едноокия.
Той отварял кафеза, изваждал птичето, задържал го няколко мига в ръка, опивайки се от живата му топлинка, от изплашения трепет на малкото сърчице, и го подхвърлял нагоре. „Лети си с мир!“ — казвал подире му. „Летя! Сполай ти, добри човече, ще кажа на дядо Турахон една думичка за тебе!“ — отвръщало птичето на своя птичи език и се скривало на възбог. Едноокият се заливал от тих щастлив смях.
— Чудно, как не съм се сетил за това по-рано. Нали съм имал бол пари, можех да ги пущам с хиляди. Отде да съм знаел, че тази детска игра може да бъде такъв балсам за душата.
— Много неща не си знаел и още много не знаеш — отвърнал Настрадин Ходжа, а си мислел: „Не съм сбъркал с тоя човек — не е затлачено още в сърцето му живото изворче.“
— Разпръсни се! Не се събирайте! — чули се заплашителни викове и биене на барабани, тълпата се люшнала, разстъпила се и Настрадин Ходжа видял пред себе си някакъв висок велможа на дорест жребец. Велможата бил заобиколен от всички страни със стражари — мустакати, свирепи, с угоени червендалести мутри, изгарящи от нетърпение да хващат, с маждраци, ятагани, секири и прочее страшни оръжия. Гърдите на велможата били накичени с множество големи и малки медали, на гледаното му лице с черни засукани мустаци било изписано надменно високомерие. Жребецът, придържан от двете страни за юздата, играел и танцувал, стрелкал с огнено-лилави очи, извивал шия и захапвал тема; чепракът на гърба му блестял от злато.
— Откъде сте бре, шашкъни? — с гнусливо отпусната долна устна попитал велможата.
Ех, да знаел кой стои сега отпреде му с дрипавия халат, със закърпените ботуши и омазнената тюбетейка!
— Ябанджии сме, дошли сме в Коканд на пазар — смирено отвърнал Настрадин Ходжа, като изписал на лицето си раболепие. — Не сме сторили никому зло, само пуснахме на свобода няколко птички за слава на нашия хан и в знак на почит към тебе, о, сияен факел на Могъществото.
— Мигар няма как иначе да изразите предаността си към хана и почитта си към мене, та сте взели да пускате на свобода някакви глупави пилета и да събирате тълпата? — гневно попитал велможата, при това думите „да пускате на свобода“ той произнесъл с изкривени устни и с гнусливо отвращение към техния смисъл. — Отдавна е време да се забранят всички тия „пущания на свобода“ — изкривил той отново устни, — всичките ви серсемлици и обичаи, които резилят моя град. Както виждам, имате бол пари, но вместо с благоговение да ги внесете в хазната — един истински начин да изразите предаността си! — вие ги пилеете за тоя, що духа. Обискирайте ги! — заповядал той на стражата.
Хванали Настрадин Ходжа и едноокия, смъкнали им поясите, халатите, ризите.
Тържествено показали на своя повелител кесията, пълна със злато и сребро. Велможата се ухилил, доволен от своята проницателност.
— Знаех си! Прибери я! — заповядал той на онбашията. — Сетне ще ми я дадеш да я предам в хазната.
Стражарят пуснал кемера в бездънния джоб на алените си шалвари и страшното шествие продължило нататък, съпроводено от биенето на барабаните. Напред — велможата на кон, след него — заптиите с алени шалвари и с подгънати кончови на ботушите, най-отзад — барабанчикът, и той с такива шалвари, ама бос, понеже на него не му се полагали държавни обуща. И където и да минели, навсякъде веселият пазарен шум затихвал, чайханите опустявали и птиците млъквали, уплашени от барабана; животът спирал, замирал под стъкления напрегнат поглед на велможата — оставали само неговите фермани със заплахите и забраните. Но щом отминел, и животът зад гърба му заигравал с всичките си цветове и багри, зазвучавал с всичките си звуци, неспирен, вечно млад, той не желаел да признава никакви забрани и им се надсмивал. Велможата минавал през живота като някакво враждебно, чуждо нему тяло: той можел временно да наруши течението му, но бил безсилен да го подчини и да се задържи в него; е всяко пролетно цвете, с всеки звук Великият Жив Живот го отхвърлял!
Настрадин Ходжа, загледан подир отминаващите, продумал:
— Земните началници са три чешита: младши, средни и старши — според вредата, която причиняват. Ние останахме без пукната пара в джоба, но пак добре: можехме да останем и без глави — тоя беше от големите началници…
— Как ме сърбяха ръцете да измъкна кемера от джоба на заптието — признал си едноокият. — Ама нали не ми беше разрешил…
— Малко трябва самичък да съобразяваш! — с досада отвърнал Настрадин Ходжа. — За какво ти е специално разрешение, когато става дума да върнеш кесията на законния собственик?
— Ето я! — и едноокият измъкнал кесията от пазвата си. — И две гривни имаше в джоба — златни трябва Да бяха според тежината, ама тях не ги пипнах.
Връщането на кемера било отпразнувано с пищен гуляй в най-близката механа. Механджията се изтрепал да принася на гостите ту едни, ту други гозби с люти афганистански подправки, които изгаряли езика и небцето. От механата отишли в чайханата, от чайханата — при продавача на памукшекер и завършили гуляя при халваджията.
След това тръгнали да обикалят чаршията. А кокандската чаршия по тия времена била такава, че и най-големият бързоходец не се наемал да я обиколи наведнъж. Само дюкяните за коприна се точели два хвърлея на стрела, не по-малки били грънчарската, кондурджийската, железарската, терзийската и другите чаршии, да не говорим за хайванпазарите — чудо и приказ. На цялото това пространство от край до край се къбляла, вряла, блъскала се тълпа; Настрадин Ходжа и спътникът му често трябвало да се провират странишком.
Невъзможно е да се опише изобилието и великолепието на стоките, пръснати, по сергии и дюкяни, върху рогозки и черги: всичко, с каквото можел да се похвали тогавашният Изток — всичко било тук! Наргилета ли не щеш, като почнеш от най-простите и грубите, та стигнеш до най-скъпите, по истанбулски терк, украсени със злато и скъпоценни камъни; сребърни индийски огледала за прекрасните покорителки на нашите сърца; персийски разноцветни килими, галещи окото с необикновено фини шарки; коприна — събрала блясъка на слънцето; кадифе — меко, с дълбоко сияние, на което можело да завиди вечерното небе; табли, гривни, обици, седла, ножове…
Ботуши, халати, тюбетейки, колани, гърнета, благовония, мускус, гюлово масло… Но тук ние ще спрем прибързания бяг на перото, понеже за да опишем всичките богатства на кокандския пазар, ще ни трябват две или дори три големи книги!
Пазарният ден, пълен с пъстри багри, звуци и миризми, минал бързо. Слънцето се наклонило, краищата на високите облаци се разтопили, пламнали с розов блясък. Дошли часовете на почивка: тамошните хора се разотивали по къщите, пришълците се настанявали по чайханите. Но още не бил ударил барабанът, който известявал края на пазара, и много дюкяни още били отворени.
