Тя грешала. В тая късна доба велможата бил зает със съвсем други мисли: за своето издигане, за нови награди, за победи над противниците.
Той стоял в дворцовите покои пред постелята на повелителя и му докладвал подробно за събитията през деня. Такъв бил въведеният от хана ред: някой може да си помисли, че на повелителя не му е стигнало дневното време — нищо подобно: той просто се страхувал да остава нощем сам, понеже отдавна страдал от пристъпи на внезапен задух. Тая болест го мъчела жестоко и не минавала, въпреки дружните уверения на дворцовите лекари, че от ден на ден болестта отслабва и скоро съвсем ще изчезне. Лекарите не лъжели, те само не казвали на хава, че тя ще изчезне заедно с него…
Легнал по гръб на високи възглавници, отметнал тежкия юрган, ханът дишал трудно, хъркал и хилавите му гърди свирели под тънката копринена риза. Прозорците на покоите били отворени, кадилниците не пушели, но въпреки това въздухът не му стигал.
— След затварянето на пазара — докладвал велможата; — като се убедих, че в града е спокойно, отидох на атмегдана, за да проверя лично какво е направено за предстоящото надбягване…
— Ти и миналата година го провери лично — прекъснал го ханът. — И пак един жребец си навехна крака. Само да се намери и тоя път някоя дупка!…
— Тоя път съм готов да отговарям с главата си — с темане отвърнал велможата. — Надявам се, че моите текинци ще усладят достойно взора на светлейшия властелин.
— Чух, че са се появили съперници на твоите текинци. Един търговец, не му помня името, си докарал коне чак от Арабия, платил, разправят, над петдесет хиляди за тях. Ти вижда ли ги?
— Видях, ги, о, повелителю — без да му мигне окото, излъгал велможата. — Конете, вярно, ги бива, но къде ще се мерят с моите. Мога да добавя още, че търговецът доста е послъгал за цената: за арабските коне, както знам със сигурност от моите шпиони, той е дал малко повече от двайсет хиляди.
— Двайсет хиляди ли? Какви ще са тия коне за двайсет хиляди? С кранти ли смята да се явява пред нашия поглед на атмегдана?
— Търговецът не е от знатно коляно, откъде да знае правилата на висшето благоприличие — вметнал велможата.
Като очернил по тоя начин дебелия сарафин, своя съперник на атмегдана, велможата взел да ковлади и другите си душмани в двореца. Изпатил си и ковчежникът, който неотдавна бил направил с подозрително разточителство гуляй за осемдесет гости, изпатил си и данъчният везир, изпатил си мимоходом и върховният евнух, задето бил луд по лагодийския хашиш.
След това велможата се поотпуснал малко, готвел се за удар по главния си враг. Той отдавна бил замислил този удар и го готвел дълго, както грижливият градинар отглежда в парника скъпоценен плод. Врагът на велможата бил военачалникът Ядгорбег, по прякор Безстрашния, предводителят на прочутата кокандска конница — доблестен воин, целият покрит с белези от вражески саби и увенчан със славата на много победи. Угодническата, страхливата низост винаги ненавижда ясното благородство на високите и смели души; велможата мразел Ядгорбег за прямотата на думите му и особено — за неподкупната почит на обикновения народ, която преминавала в любов.
Навъсен, едър, вече остарял, с увиснали посивели мустаци, с най-проста чалма с едно единствено златно перо — знак за неговата воинска власт, с протрит копринен халат с лъснати лакти, ботушите му със смачкани от стремената носове и токове, станали рижави от постоянното търкане в конската козина, съпроводен само от телохранителя си — грохнал, полусляп старец, негов неизменен слуга от юношеските години, Ядгорбег, прегърбен на седлото, бавно минавал през, пазара на своя стар и също изпосечен от саби аргамак и тълпата стихвала, сторвала му път и изпращала воина с почтителен шепот, а старите му войскари, и те като него побелели, с честни бойни белези по лицата, подвиквали от чайханите: „Хвала тебе, Безстрашни! Кога тръгваш на поход? Да не ни забравиш, ние още можем да сечем!…“ Когато старият воин веднъж в годината идвал в двореца, той бил мълчалив и дума не продумвал за своите подвизи, но самите белези на осакатеното му лице бучали и тътнели, запазили сякаш в себе си от миналите времена накъсания звук на медните бойни тръби, свистенето на голите саби, злобното, процвилващо пръхтене на конете, звънтенето на щитовете и непрекъснатия грохот на барабаните, изпълващи воините с ярост.
Можел ли велможата да преживее леко всичко това, велможата, който никога не бил влизал в нито една схватка и никога не бил виждал над главата си блясъка на вражески ятаган? Прекрасният Камилбег цял живот благоразумно излизал на бран чак тогава, когато противникът му бивал здравата овързан с въжета, проснат ничком на земята и притиснат отгоре от двамина стражари: единият седнал на врата, другият седнал на краката.
— Е, какво друго? — попитал повелителят и звучно се прозял; било късно, подпухналите му клепки тежали, но благодетелният сън все не го навестявал.
Велможата се сгънал и целият затреперил от темето до петите. Дошла дълго чаканата минута.
— Имам в мислите си думи на горчива истина, о, повелителю!
— Говори!
— Страхувам се да не огорча с тях държавническото сърце на могъщия властелин.
— Говори!
— Става дума за военачалника Ядгорбег.
— Ядгорбег ли? Да не се е провинил с нещо? С какво?
Велможата леко се задъхал, но мъжествено преодолял вълнението си и произнесъл със звучен и ясен глас:
— Уличих го в прелюбодеяние!
— В прелюбодеяние? Ядгорбег?! — извикал ханът, изумен извън всякаква мярка. — Ти да не си полудял? Да беше нещо друго, можеше и да повярвам, но това!…
— Да, в прелюбодеяние! — повторил велможата твърдо. — Има безспорно доказателство. След като овдовя преди шест години…
— Знам…
— …посоченият сластолюбец Ядгорбег не пожела да се ожени законно и по начина, установен от аллах, а встъпил преди две години в прелюбодейна връзка с една жена, персийка, на име Шарафат.
— Знам — прекъснал го ханът. — Че тая жена няма мъж: той тръгнал преди пет години с кервана си за Индия и се затрил нейде по пътя.
— Нека повелителят прекланя слуха си към по-нататъшните мои думи. След като беше прочетен ферманът — а оттогава минаха повече от два месеца, — Ядгорбег не е скъсал прелюбодейната си връзка с посочената жена, следователно е виновен и подлежи на установеното наказание.
— Че защо е трябвало да скъса, щом тя е свободна, повтарям ти! — извикал ханът вече с нетърпелива досада в гласа. — Как може да се приложи ферманът в такъв случай, какво прелюбодеяние, какви ги дрънкаш!
Той все пак бил властелин на голямо ханство и по неволя се грижел за възможното правилно и строго изпълнение на законите, та да не би своеволията на началниците да разрушат царството му.
— Повелителят пита може ли да се приложи ферманът? — засъскал велможата, хитро помръдвайки мустак? — Ами ако тая жена в действителност не е свободна и продължава да е в брак, който не е разтрогнат по законен ред? Ако нейният мъж не е загинал, ами е жив?
— Жив ли? Че къде е бил тези пет години?
— Той е жив и сега е в Индия, в Пешавар, попаднал в робство. Имам запрени в подземието двама пешаварци, хванах ги още по-миналата година на пазара за магии срещу великия хан. Те, разбира се, напълно си признаха престъпленията още при първите два разпита и бяха осъдени от мен според закона на подземен затвор. Та наскоро, само преди няколко дена, те допълнително признаха, че са срещали на пешаварския пазар мъжа на тая жена в жалкото състояние на роб. Три пъти е пращал вест на жена си да я моли за откуп, но тя не се е обадила, подучена, сигурен съм в това, от прелюбодеяния си съжител Ядгорбег. Ето, повелителю, какво казаха на разпита пешаварците — и двамата, при това с едни и същи думи.
— На твоите разпити всички приказват с едни и същи думи — отбелязал хана и мрачно се усмихнал. — Какво ще си помислят хората, какво ще каже войската, ако приберем Ядгорбег по такъв смешен повод? Май че нещо не ти е чиста работата.
Дразнела го прекалената дързост на велможата, който предварително определил присъдата, дразнели
