го твърде самоуверено щръкналите черни мустаци; при това и болестта се обаждала с тъпа болка във врата, затова гласът на хана скърцал и звучал язвително:
— Не ти е чиста работата, казвам. Пешаварците са запрени от година и половина, а са казали за срещите с мъжа на, тая жена едва сега. Защо не са казали по-рано?
— Инатяха се, отричаха, признаха си чак сега.
— Инатяха се и отричаха? — усмивката върху лицето на хана станала още по-мрачна. Магиите, за които ги чака зандан, признали според думите ти още на първите два разпита, а за срещите с мъжа на тая жена, за което не ги е заплашвало нищо, не са признали цяла година и половина? И това в твоите мазета, в твоите ръце? Малко странно, как мислиш, а?
Велможата разбрал, че не е улучил времето за своята работа: ханът не бил в настроение, обръщал жилото, без да подбира, към онзи, който бил най-близо; тая нощ трябвало изобщо да не се мярка в двореца, да се престори на болен й вместо себе си, да пробута някой друг под жилото на хана. Но грешката била сторена; такива грешки не са редки с хората, които се натискат около троновете — който пръв захапва кокала, той изяжда и първия шамар.
— О, велико средище на вселената, аз и по-рано забелязвах у Ядгорбег склонност към прелюбодейство и ако съм мълчал досега пред хана, то е било единствено от грижа за скъпоценното здраве на повелителя, което можеше да пострада от една толкова горчива вест — мотолевел велможата, като се гърчел и въртял задник с надеждата, че все още ще успее да обърне работата в желаната насока.
Но не би — такава злощастна се случила нощта.
— Забелязал си у Ядгорбег склонност към прелюбодейство и по-рано ли? — повторил ханът. — Къде? В походите, на които ти никога не; си ходил с него? И с кого? С ятагана си ли прелюбодействуваше? А пък аз съм забелязал друго, забелязал съм такава склонност у някои други, които Имат за това Достатъчно сили и свободно време, които именно заради най-различни прелюбодейства си пускат пищни мустаци и носят лачени ботуши с високи токове, та заприличват на китайки. Ето къде трябва да се потърси прелюбодейство; сигурен съм, че търсенето не би продължило дълго.
Земята се люшнала и заплувала под краката на велможата. Наслуки ли говори ханът или е получил от някого донос? Може би знае всичко, дори името на Арзи-биби? Може би той просто изчаква, като котарак, който е сграбчил мишката в ноктите си? Всички тези мисли се въртели и, свистели в главата на велможата, преминали като мигновен арабски вятър, повалящ палмите.
Сега не му било до коварни замисли — гледал как да се измъкне от собствения си капан.
Усетил на лицето си предателската бледност, той се извърнал от свещниците, дълго кашлял, за да изчисти пресипналостта, заседнала в гърлото му.
Би трябвало да отстъпи умно и хитро, без да обръща към хана незащитения си гръб, но той, страхлив по природа, се втурнал в безогледно бягство.
— Великият властелин, както винаги, е прав! — възкликнал той с пресилен плам. — С несравнимата си мъдрост повелителят смъкна пелената от очите ми. Сега ясно виждам, че онези пешаварци злонамерено са оклеветили Ядгорбег, за да помрачат славата на воинските му подвизи и с това да намалят блясъка на кокандското царство! Ето каква е била престъпната им цел; сега остава да разбера само Кой ги е подучил, къде се е затаила измяната? Още утре лично ще разпитам пешаварците.
Ханът мълком слушал; усмивката на тънките му устни играела твърде многозначително, каква дума се криела под нея и какво ще донесе тя, когато изплува накрая от устата му? Объркан, уплашен, велможата не млъквал, говорел все по-разпалено в стремежа си да отдалечи тази дума.
— Каква благословена нощ! — възклицавал той; — Благодарение на бездънната мъдрост на нашия властелин измяната е разобличена, доброто име е очистено! Сега съвестта ми е спокойна, разумът ми се възвиси, духът ми просветля — сега, мога да се оттегля!
С теманета и приклякване при всяка дума той отстъпвал заднишком към спасителната врата, но покоите били просторни и той не можал да направи последната крачка; вече вдигнал дясното стъпало над прага и протягал за поклон лявото; още миг и щял да се изсули през вратата, в спасението — но тогава го настигнала стрелата на възмездието.
— Чакай! — рекъл ханът. — Я ела по-насам…
Със стъклен, помътен поглед, неотстъпно вперен в ханския пръст, който лекичко го примамвал към себе си, велможата мълчешком извървял обратния път от вратата до ханското ложе, сякаш невидим клуп го теглел за шията, при което всяка крачка по този обратен път му причинявала страшни вътрешни гърчове.
— Къде са сега, тия твои пешаварци?
— В тъмницата, повелителю.
— Имам намерение да ги разпитам лично.
Светлината помръкнала в очите на велможата, земята се залюляла. Но езикът си вършел работата и без разума:
— Щом се съмне, ще бъдат доведени в двореца.
— Не като съмне, а сега рекъл ханът. — Все едно, виждам, че няма да заспя, та ще се захвана сега…
— Те не са подготвени за двореца — смотолевил велможата. — Целите са в дрипи и са обрасли като диваци.
— Нищо, в краен случай ще събудим берберина.
— Те вонят нетърпимо…
— Ще ги сложим далеко, до отворения прозорец. Ще ги разпитам подробно за мъжа на тая жена; как е попаднал в Пешавар и кой то е взел като роб. А също така и за магиите, заради които са били запрени; помня, че за проявено усърдие ти тогава получи десет хиляди танга, дали не бяха и петнайсет. Та да си кажат; ти, разбира, се, ще се оттеглиш, за да се чувствуват по-Свободни, пък аз ще ги послушам и ще се оправя. Ей, стража!
Той ударил с чукче по медния тас, окачен до кандилото.
Влязъл началникът на дворцовия караул.
— За сега ти ще останеш тук — казал ханът на велможата. — А ти вземи четирима стражари и отиди с тях в кауша, където са запрени…
В този момент задухът с костеливата си ръка го стиснал за гушата й сякаш напълнил гърлото и гърдите му с накълцана конска козина. Ханът се люшнал, почервенял, посинял: сухата кашлица биела, тресяла и мачкала хилавото му тяло; очите му изскочили, езикът му увиснал. Завтекли се нощните лекари с тасове, кърпи, гърнета; почнала бъркотия.
Велможата сам не помнел как се измъкнал от двореца.
Да не бил внезапният пристъп на задух, от който ханът паднал в несвяст, тази нощ щяла да бъде последна за велможата и неговото благоденствие.
Едва на площада, на свежия нощен вятър, той дошъл на себе си.
Опасността се отдалечила, но не била отминала. Като се свестял, ханът щял да се сети за пешаварците и да поиска да му ги доведат.
Пешаварците трябвало да изчезнат, да изчезнат още сега, докато не се е съмнало. Но как?…
Велможата недоумявал.
Вчера той можел да ги осъди на смърт или да ги пречука тайно — и никой нямало да обели зъб. Но днес тези изпитани начини не ставали: при двете глави на пешаварците случайно можела да се търкулне и трета — неговата собствена.
Оставал единственият неизползуван никога досега от велможата начин — бягството!
С това решение велможата се отправил към конака, където имал верни хора, готови винаги да изпълнят каквото и да било без излишни приказки и умеещи да мълчат за това, което са направили.
Магьосниците пешаварци, които същата нощ станали предмет на вниманието на самия повелител, в действителност били най-обикновени каменари; те отдавна работели заедно и били дошли в Коканд на гурбет; и двамата били възрастни хора, през целия, им живот нищо не ги свързвало с магьосничеството; всичко това велможата измислил само за да се издигне в службата.
След година и половина затвор без излизане от подземието пешаварците за малко били изведени в
