кулата за мъчения, за да дадат нови показания, също така мътни, както и предишните: за някаква си жена, някъде, от някого и някога омагьосана и взета като робиня, за някакъв човек, който не щял да я откупи, или обратно, за някакъв човек в робство и за жена, която не рачила да го откупи, или за двамина в робство… и още някой омагьосал някакъв стар военачалник, та го превърнал в персийка на име Шарафат — с една дума в главите на пешаварците всичко това се омешало и те се върнали в подземието, обзети от мрачно безразличие към бъдещето. Знаели със сигурност само едно — че сега, след втория разпит, вече няма отърваване от секирата.
С тази мисъл те посрещнали тримата тъмничари, които слезли при тях преди съмване и отключили, синджирите.
Като пазели необходимата за замисъла тишина, двамата тъмничари се качили горе с пешаварците, а третият останал долу да изпили празните синджири.
Всичко вървяло по мед и масло, според плановете на велможата, но внезапно горе възникнала неочаквана спънка: пешаварците, които били сигурни, че отиват на дръвника, поискали молла — верни мюсюлмани, те не искали да се представят на аллах неочистени.
Как ли не ги къткали — безполезно.
Напразно тъмничарите един през друг се напреварвали със заговорнически полушепот да им внушат, че ги пускат на свобода.
Разбира се, пешаварците не вярвали и все по-твърдо настоявали за молла.
А скъпоценните минути летели и скоро щяло да се съмне — време, неудобно за замисленото.
Опитате да избутат пешаварците насила от затвора не сполучили; защото те надали викове, на които се отзовал многогласен тътен долу, в тъмницата, сред разните престъпници.
А затворът се намирал в опасна близост до двореца, където могли да чуят.
Наложило се да доложат на велможата, който сам предвидливо бил вън от затвора, ама не много далеко.
Велможата нямал под ръка верен молла — предвиждал какво ли не, но в мислите си изтървал твърдата вярност на пешаварците към исляма.
А тайната не позволявала да се извика страничен молла.
Като нашепвал псувни и проклятия, велможата заповядал на едно от доверените заптиета да се преоблече като молла, тоест е бяла плащеница и с бяла чалма, и така да се появи пред пешаварците.
Новоизпеченият молла се приближил и с престорено благочестие на лицето си, искал да се обърне, с подобаваща набожност, но устата му, свикнала от дълги години, неочаквано за самото заптие избълвала сквернословие, вследствие на което пешаварците го познали.
Грешката на заптието едва не объркала целия план.
Ужасени от мисълта, че ще бъдат лишени от покаянието на изповедта, че ги лъжат за последното, най- важното, пешаварците се развикали още по-силно — подземието им отвърнало с глух рев, като тътен при земетресение.
Повторно доложили на велможата.
Той заскърцал със зъби, пребледнял, сякаш на лицето му се отразила бледата ивица, очертала се на изток.
Минутите летели.
Утрото приближавало.
Замисълът пропадал.
Над тайната надвиснала заплаха.
Гонен от страха, велможата от отчаяние се решил на крайна мярка.
Той заповядал да обявят, че има бегълци и да вдигнат тревога — да тръбят тръбите, да бият барабаните, да звънтят щитовете, да размахват факлите и всички да викат колкото могат по-силно.
В тая гюрултия и бъркотия да вържат пешаварците, та дано виковете им бъдат заглушени, да натъпчат устата им с парцали, да ги набутат в козиняви вретища и с бързоходни коне, съпроводени от четиримата най-доверени заптиета, да ги изпроводят през южната врата.
Всичко това било изпълнено.
Тръбели тръби, гърмели барабани, пламтели факли, чували се викове: „Дръжте ги! Хванете ги!“…
На бял кон, с извадена сабя и щръкнали мустаци в светлината на факлите пред затвора танцувал велможата, уж току-що пристигнал по тревогата.
С гръмлив глас той давал заповеди:
— Към северната врата!
Потерята хукнала натам; начело — велможата на бял кон и с извадена сабя, вдигната, над главата.
А бързите коне отнасяли задушените във вретищата пешаварци на юг от Коканд.
След два часа препускане стражарите спрели конете си до някакви запустели гробища, обрасли с папрат и тръни.
Изтърсили пешаварците от чувалите. Те още дишали, макар и слабо.
Лъчите на ранното слънце, свежият вятър и водата от потока, изливана върху тях обилно из мешинена походна кофа, дали желания резултат.
Пешаварците се осеферили, взели да разбират човешки говор.
Наистина, девет десети от това, което им говорели, било сквернословия, но въпреки това пешаварците разбрали, че наистина ги пускат на свобода и благодарили на аллаха за това чудно избавление от неминуемата гибел.
Заповядали им да продължат нататък, да преминат южната граница на ханството и никога повече да не припарват в Коканд.
Дали им петдесет танга за двамата — половината от онова, което велможата определил за омилостивяване на граничния караул.
Другата половина заптиите поделили помежду си, след това се метнали на конете и заминали за Коканд.
Първата работа на пешаварците, след като останали сами, била да извършат благочестиво измиване, от което били лишени в тъмницата.
След това постлали халатите си, паднали на колене, като изгряващото слънце оставало от лявата им страна, и обърнали изпитите си лица към свещената Мека.
Молили се дълго, както подобавало за чудото, което им се случило.
Когато свършила молитвата, успокоението изпълнило сърцата им — чистите сърца на обикновени хора, които честно си вадели хляба с тежък труд.
Разделили парите по равно, по двадесет и пет танга, и ги скрили, защото знаели, че се връщат при семействата си, които без своите печеловници живеят в немотия.
После се затътрили по пътя, радвали се на слънцето, на зелените листа, на птиците и беседвали за отминалите беди, без да могат да разберат защо преди година и половина изведнъж ги хванали и набутали в тъмницата; нито пък защо тая нощ така внезапно ги изхвърлили от затвора при толкова странни обстоятелства.
Те само клатели глави и се чудели колко неведоми са пътищата господни, колко заплетени са земните съдби и колко непостижими за простия акъл са многомъдрите и многотайните предначертания на началството.
На другия ден те без повече пречки, като загубили само по десет танга от скътаните двайсет и пет, минали южната граница на ханството и надвечер вече дялали камъни за градене на една нова джамия.
Така бавно-бавно, от една работа на друга по път, те се придвижвали към родното си село, благополучно стигнали до него и вкусили радостта от срещата със своите семейства.
Тяхната по-нататъшна съдба не ни е известна, обаче ние вярваме, че те повече не са попадали в оная преславна мелница, където водите на користта въртят, колелата на хитростта, където валците на честолюбието движат зъбните колела на доносите и воденичните камъни на завистта мелят зърната на лъжата…
Нощната дандания около пешаварците не засегнала с крилото си чайханата, гдето нощували Настрадин
