надбягванията! Ето ги двамата рушветчии — единият давал, другият вземал! — Без да изпуска кесията, той на два пъти повдигнал брадата си и посочил с нея велможата и Настрадин Ходжа. — Защита и справедливост! Нека вражалецът обясни защо не намери конете ми вчера, щом днес ги намери толкова лесно, колко са му платили за това и кой? Дай, мошенико, дай си ми парите!
Той дръпнал кесията с такава неистова сила, че не можал да се задържи на крака и се търколил по гръб; Настрадин Ходжа, волю-неволю, за да не изтърве кесията, паднал върху сарафина.
Подиумът изпращял.
Придворните развълнувано забръмчали.
Пред очите на хана ставало вече нещо съвсем неприлично — сбиване!
Заптиите ги разтървали.
Кесията останала у Настрадин Ходжа.
Сарафинът хъркал и се хващал за сърцето. Ето кога дошъл часът на велможата — час на отмъщение, победа, тържество и поваляне на врага! Преизпълнен с решимост, той пристъпил напред и смело застанал пред хана:
— Нека ми бъде позволено и аз да си кажа думата! Този сарафин ме обвинява в рушветчийство, но нека преди това да обясни по какъв начин откраднатите коне се озоваха в конюшнята на собствения му чифлик?
Какво можел да отговори неподготвеният сарафин? Мълчал.
С гръмовит глас велможата извикал:
— Не чувам отговор! Ето къде е скрито истинското коварство! Отначало се усъмнил в победата на своите арабски коне, чиято бързина далеч не отговаря на външната им красота, и за да избегне срама, скрил конете в чифлика си и крещи из целия град, че са ги откраднали — как може да се нарече това! Да вдигне на крак цялата градска стража, да смути спокойствието, да се появи в неприличен вид, бос и без чалма на това празнично тържество и с отегчителните си лъжливи вопли да изгони радостта от сърцето на великия хан, и всичко, всичко това — с една едничка цел; да очерни в очите на повелителя най-верния, най- предания му слуга!
Гласът на велможата трепнал, той обърсал очите си с ръкава на халата, после ги насочил нагоре и продължил:
— Нима това не е злодеяние? И ако някой трябва да моли великия хан за защита и справедливост, това съм аз, невинно наклеветеният и опозореният, а не той, този сарафин, чиято злоба и коварство нямат граница! Кой може да гарантира, че утре няма да се изтърси в двореца с нова жалба, че няма да ме обвини в обир на дюкяна му или още по-лошо — в прелюбодеяние с жена му?
Това бил великолепен, тънко замислен, далеко насочен ход! Велможата почакал една минута, за да има ханът време да запечата в паметта си тези предпазни думи, и завършил?
— Питат: кой е откраднал конете? Кой е дръзкият крадец, когото така безуспешно и толкова дълго дирихме? Сега е ясно защо не можахме да го намерим, сега няма нужда да ходим да го търсим далеко, понеже той е тук, пред нас! Ето го!
И с величествено вдигната глава, наклонил цялото си тяло назад, велможата протегнал десница и посочил с пръст бледия сгърчен сарафин.
— Аз — крадец?… Да открадна собствените си коне?… — пелтечел той.
Жалкото му немощно бръщолевене било смазано от гласа на велможата — така се губи за нашия слух ромоленето на ручея близо до могъщ водопад.
— Ето го! — гърмял велможата. — Нека сега опровергае думите ми!
Както винаги в такива случаи, мнозина сметнали смущението на сарафина за неопровержима улика, а гръмовития глас на велможата — за безспорно доказателство на неговата правота.
Намерили се обаче и такива — от враговете на велможата, начело с търговския везир, — които взели в тая разпра страната на лихваря. Те зашумели:
— Кой ще вземе да краде от себе си?
— Това е невероятно!
— Нечувано!
— Такъв личен човек, цял Коканд го познава…
Срещу тях дружно се обявили привържениците на велможата: като пример, че има най-различни странни кражби, някой пак споменал за трите чувала злато, обрани уж от разбойници на път за Бухара; върховният пазвантин на пътищата пак неописуемо се развълнувал и взел да крещи за чаршиите без калдъръм; чуло се да споменават яза на площад „Свети Хазрет“, стражевите кули, голямата чаршия, данъците — с една дума само след една минута около трона пак лумнал пожарът на взаимните разобличения и упреци. Придворните пак се счепкали, струпали се накуп и задъхани, потни, с морави лица се нахвърлили един върху друг. Ханът мълчал с гнусливо-безнадеждна усмивка на тънките си устни — бавно се извърнал и застинал на трона с отпуснати рамене и загледан в пустото поле.
Търговецът, конете, вражалецът, както и първия път, разбира се, били забравени.
На подиума бавно се качило едно старо заптие — от старшите. Той бил отдавна на служба, побелял при хана, всичко бил видял, на всичко бил свикнал; и тъй като по природа бил човек незлобив, отгоре на това и потиснат от грижи за многочелядното си семейство, три никога не проявявал усърдие в боя с камшици, освен най-необходимото, като се изключат случаите, когато наблизо имало началство. Стъпвайки меко по скъпите килими, той се приближил до сарафина.
— Вземай си конете, търговецо, и си отивай с мир: нямаш работа тук; те сега има дълго да се разправят.
Като побутвал сарафина с юмрук по врата — за пред очи, лекичко, да не боли, защото началството не гледало; стражарят го свалил по стълбата, дал му конете, дал му две млади заптиета да го съпровождат и го отпратил в къщи. След това се върнал на площадката да изпрати по същия начин и вражалеца.
Но Настрадин Ходжа вече го нямало там; той винаги умеел да изчезне незабелязано; в това време той вече бил на другия край на атмегдана, в шарената сянка на черниците, на брега на малък ручей, който игриво и весело тичал по белите камъчета, по златистия пясък. Шепнели листата, пеели птици, притичала полска мишка, припляскала рибка, в безметежния предвечерен покой бистреело небето, плували облаци. Настрадин Ходжа жадно коленичил пред водата, наквасил пресъхналите си устни, измил се, повдигнал ризата, обърсал си лицето, блажено усетил с голия си корем свежестта на вятъра, След това се обърнал, към атмегдана. Там, на площадката, като клокочещ адски казан продължавала врявата: мяркали се и се смесвали шарени халати, проблясвали медали, катарами, силяхи, чувал се бучащият рев на взаимните разобличения, яростни дори в този си слаб отзвук. Настрадин Ходжа се усмихнал, опипал тежката кесия в пояса си и без да бърза, с широка крачка, придружен от ветреца и от неспирното цвъртене на птиците, тръгнал по брега на ручея след веселата вода.
Торбата с гледаческите такъми му тежала. По пътя видял един малък, заграден със стари дървета затлачен вир, от чиито застояли недра силно лъхало на гнило; едва Настрадин Ходжа влязъл в сянката и наоколо му звъннали, бръмнали комари и почнали да се впиват, да се лепят по потното му лице, шията, гърдите. Настрадин Ходжа избрал една стара черница, крива, с възлести корени и голяма хралупа, която чернеела под короната, напъхал торбата в тая дупка и за по-сигурно я натиснал с юмрука. С празни ръце и леко сърце той приседнал на мъхестия корен, който като гърбица се подавал от земята; бранел се от досадните комари и говорел на черницата: „Хем да не ме обадиш, бабке; само ти в целия град знаеш къде изчезна изведнъж главният гледач от Моста на отсечените глави!“ По-сигурен пазач на тайната си Настрадин Ходжа не би могъл и да намери: това била най-мълчаливата, най-мрачната бабичка от всички, които растели около вира, и в дълбините на дървесната си душа тя, разбира се, таяла пълно презрение към хората, защото отдавна и здраво стояла на законното си място, дълбоко впила корени в земята, без да се страхува от студове и бури и без да скита неизвестно защо по белия свят, не намирайки нийде успокоение за сърцето, както е присъщо на някои хора.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
С този разговор на Настрадин Ходжа със старата черница завършила една от забележителните страници от книгата на неговото битие. Всичко, което той бил замислил, било изпълнено: коженият кемер на
