— Всемилостиви аллах! — извикал велможата, като подскокнал на високите си токове и вдигнал ръце към небето. — О, сили небесни! Защо, за какво съм принуден да слушам такива оскърбления? И от кого? От хора, които макар и облечени с високо доверие, го употребяват недостойно и користно, за да събират незаконно в своя полза данъци, като миналата година например, когато се довършваше голямата чаршия…
— Какъв данък? — избухнал везирът, но очите му заиграли насам-натам и станали мътно-прашно- матови, защото той най-добре от всички знаел за какъв данък става дума. — Може би високопочтеният началник на градската стража има пред вид парите, отпуснати миналата година за ремонт на стражевите кули, където и до ден днешен не е сменен нито един камък, макар парите да са похарчени докрай…
— Стражевите кули! — пискливо се намесил началникът на градското благоустрояване. Щом се сещаме за кулите, трябва по-напред да си спомним дали е очистен и облицован големият яз на площад „Свети Хазрет“! Къде е чистено, къде е облицовано? А оттогава минаха вече четири години, хазната четири пъти отпуска пари!
Отвърнал му върховният мираб, отговорникът на всички канали и бентове в държавата, като споменал за градските чаршии, които така си останали ненастлани с калдъръм; тези думи мигновено възпламенили главния надзирател на чаршиите — жилав длъгнест старец о кръгли бухалски очи на изкълваното си лице; като пръскал слюнки и фъфлел, той почнал да крещи за някакви си кервани, обрани на път за Коканд, за три чувала злато, изпратени на бухарския емир, но не стигнали до Бухара; тогава се разнесъл острият глас на върховния пазвантин на пътищата, който обяснил, че златото изчезнало, защото дръзки разбойници обрали кервана; неговата надута реч била прекъсната от гръмливия смях на велможата, който от своите шпиони добре знаел кои са разбойниците; вметнал дума търговският везир, пак се намесил върховният мираб, след него — надзирателят на чаршиите, ковчежникът и всички останали.
След минута на площадката бушувал пожар от взаимни нападки и обвинения.
За търговеца, за вражалеца, за изгубените коне никой не се сещал.
Зачервени, с пламтящи облещени очи и конвулсивно свити юмруци, плувнали в пот в тежките си халати, везири и върховни началници яростно се нахвърляли един върху друг, крещели и стенели, едва не се вчепкали за брадите.
Някой споменал за строежа на двата моста на Сай — стара работа, добре известна, на хана.
Като се поизправил на трона, незабелязано за самия себе си, ханът също влязъл в препирнята, завикал:
— Мостовете! Мостовете, казвате вие, хаирсъзи и хайдуци! Ами договорът за дялан камък за тия мостове? Аха, Кадир, ти мълчиш! Ами двеста и шейсетте брястови греди, които се оказаха тополови, отгоре на всичко й гнили? Чия е тая работа, а, Юнус? Кажи де!
Наложило се Настрадин Ходжа да успокоява тази словесна размирица.
Размахал гадателната книга, той подвикнал:
— На въпроса за изгубените коне гадателната ми книга отговаря…
Думите му били като пороен дъжд, който се излива от облаците върху пожар в степта.
Пръв се опомнил ханът и изгледал всички с негодуващ поглед.
Везири, съветници и сановници притихнали, върнали се на местата си зад трона, затаили в сърцата си неутолената клокочеща злоба.
— О, мерзки нарушители на благоприличието — започнал ханът задъхано. Дълго ли още ще търпя вашите безчинства? Не мислете, че днешният позор ще ви се размине току-тъй — само да се върна в двореца! Заради вас аз трябва с трепет да мисля какво ще отговарям пред аллаха за безредията в моята държава! Колкото и да се старая, колкото и да се грижа — всичките ми усилия стават на прах, щом се натъкнат на вашата глупост, надутост, интригантство, своеволие и крадливост! И не се оплаквайте, ако един ден търпението ми свърши и аз ви изгоня до един, като прибера в хазната всичко, което сте изпокрили. — Той обърнал пламналото си от гняв лице към търговския везир: — Кажи на вражалеца да продължава! Нека по-скоро да се разобличи в измамничество, лъжа и да бъде подложен на наказание. Къде са конете?
— Къде са конете, вражалецо? — повторил като ехо търговският везир.
— Конете се намират в конюшнята на един чифлик по найманчинския път — отвърнал Настрадин Ходжа. — Чифликът е там, дето се сливат двата големи канала, заобиколен е с градина, има писана порта, по която много лесно може да се различи от всички други.
— Писана порта! — възкликнал лихварят. — Дето се събират двата канала? Че това е моят летен чифлик! Но там сега няма никого и той е заключен — как са могли конете да попаднат там?
Придворните зашепнали помежду си, озадачени от думите на сарафина.
Ханът разсеял съмненията.
— Разбира се, конете ги няма и никога не са били там. Вражалецът гледа да ни обърка с надеждата да се отърве от наказанието. Пригответе камшиците, пратете хора в чифлика, за да се убедим в лъжата му.
По големия найманчински път се понесли конници.
— Разбира се, нищо нима да намерят! Разбира се, нищо, никакви коне! — шумели придворните зад гърба на хана.
Но трима човека мислели другояче: Настрадин Ходжа, който, без да трепне, гледал камшичените приготовления пред площадката, и сарафинът с велможата, на които вече било известно учудващото всезнание на вражалеца. „В моя чифлик! — мислено възкликвал сарафинът, като все повече се лутал в различни догадки и предположения. — С тия коне наистина стават чудеса!“ А велможата замрял, застинал, затаил дъх, защото се страхувал да повярва в своето щастие. Ах, дано само вражалецът не сбърка, дано само конете наистина са в чифлика на търговеца! Пък тогава, тогава… той знаел какво да прави и какво да говори тогава!
Малко по-късно — кайманчинският път бил близо — на отсрещния край на атмегдана се показали ездачите.
— Карат ги, водят ги! Ето ги, моите коне! — завикал сарафинът и в самозабрава се устремил към конниците.
Но заптиите, по заповед на велможата, го пресрещнали на стълбата и го избутали обратно на площадката. „Нашият разговор още не е свършил, почтени Рахимбай!“ — засъскал вътрешно велможата, потръпвайки от злорадо тържество.
Конниците се приближили. Водели два неоседлани коня — единият бял като седеф, другият — чер като лястовиче крило.
Такива коне по стойка и походка още не били виждани никога на никое състезание! Сред присъствуващите се чули изумени и възхитени възгласи.
Сарафинът треперел и все се спускал към стълбата, но заптиите го държали здраво.
— Без преувеличение, тези коне са истинска украса на земята! — рекъл ханът.
— Истинска украса! Истинска украса! — подхванали на различни гласове придворните.
Довели конете до площадката. Настъпила тишина: всички мълчали, забравили обидите и разприте, потънали в съзерцание на арабските атове.
И изведнъж пак се чул гъгнивият глас на сарафина:
— Защита и справедливост!
Всички се размърдали. Ханът се намръщил:
— Какво иска още тая лепка, търговецът? Нали получи конете си, нека си върви с тях.
— Ами моята награда? — побързал да подсети Настрадин Ходжа.
— Колкото до вражалеца — добавил ханът, без да го погледне, — той трябва да си получи обещаното възнаграждение.
Търговският везир вдигнал високо кесията на сарафина с десетте хиляди танга, подържал я някое време над главата си и я размахал, за да чуят и видят всички, след това я хвърлил в краката на Настрадин Ходжа:
— Вземи, вражалецо! Великият хан е справедлив!
Но сарафинът се стрелнал като сокол отстрани, вкопчил се с две ръце в кесията:
— Ами рушветът, о, велики владетелю! — завикал той и с изкривено лице се мъчел да измъкне кесията от ръцете на Настрадин Ходжа. — Гнусният рушвет, заради който несравнимите ми коне закъсняха за
