— Опитай да поприказваш е хана; може и той да обича да чака и ще отложи надбягванията с някоя и друга седмица.
И без да се бави повече пред вратата, Настрадин Ходжа тръгнал към пазара: там вече биели, гърмели барабаните, изпращайки слънцето в залеза.
— Щом е така, пази се, вражалецо! — засъскал търговецът с изкривено лице. — Знам аз; подкупили са те — и знам кой! Но и аз имам хора в двореца, тая врата ще се отвори пред мене и горко ти тогава, вражалецо, на тебе и на тоя, който те е подкупил!
Настрадин Ходжа бил вече далеко и не чул тия закани.
По целия му път на площада лежали коси, начупени, назъбени сенки — като гърбове на приказни чудовища, притаили се да го хванат; но той като омагьосан принц, закрилян от висши сили, свободно и смело минавал между тях, вдигнал лице към пламтящото слънце. То се спускало в леха от вълнисти тънки облаци и ги заливало с ясен плам, обещавало за утре на земята хладен планински вятър — спасение от изгарящия зной.
А през нощта, легнал в чайханата, той тихо беседвал през пода с едноокия.
— Най-много се радвам, че не се излъгах, в доверието си към тебе — говорел той с ръце, свити като фуния, та гласът му да не се чува настрани. — Сега ми кажи: защо конете ги нямаше в пещерата? Къде се дянаха?
— Не можех да ги оставя в пещерата, наоколо гъмжеше от шпиони и почнаха вече да шарят из каменоломната. На зазоряване, в мъглата, успях да изведа конете и да ги закарам на друго място — в една запустяла къща извън града…
Разговорът свършил късно, на разсъмване.
Като получил подробни наставления за по-нататък, едноокият изчезнал.
Настрадин Ходжа се обърнал по гръб, прозинал се и след една минута вдигнал платната на съня.
Когато сутринта се появил на Моста на отсечените глави, там вече знаели, че той е назначен за главен вражалец.
Как се променило всичко! Вместо обикновените задявки и насмешки, той срещнал раболепни погледи, ласкателни думи, угоднически смях.
Кокалестият старец, собственикът на черепа, се преместил в друга ниша, тясна и тъмна, и глухо ръмжал оттам като старо беззъбо псе от колибата си.
А тримата му любимци, най-близките и доверените, които до вчера раболепно му служели, вече успели да се отрекат от него и да се отметнат. С метлички и мокри парцали те разчиствали около главната ниша, приготвяли мястото на новия управител. Поклонили се на Настрадин Ходжа най-ниско от всички; единият издърпал черджето от ръцете му и го постлал в нишата, другият очистил с чалмата си праха от ботушите му, третият, духнал към китайската книга и лекичко почегъртал с нокът, сякаш да махне някоя прашинка.
А скоро на моста благоволил да дойде и самият велможа и встъпил в тайна беседа с Настрадин Ходжа. Той жадувал за успокоителни уверения и ги получил изцяло.
— Добре ли провери търговеца, вражалецо? Слезе ли до дъното на мръсните Му мисли?
— Да, слязох, сияйни велможо; за сега няма нищо опасно.
— Следи го, вражалецо, постоянно го следи!
Пред очите на всички той протегнал ръка за целувка — невиждана дотогава милост на моста.
— Сега ми кажи — миналия път забравих да те питам — къде се дянаха все пак конете от каменоломната?
— Къде се дянаха ли? Много просто — аз ги пренесох.
— Как така ги пренесе? Ти беше на моста, а конете в каменоломната.
Настрадин Ходжа небрежно повдигнал рамо, все едно че ставало дума за нещо естествено.
— Много просто — пренесох ги по въздуха.
— По въздуха ли? Значи ти можеш и по въздуха?
— Колко му е, това е нищо работа. В последния момент, когато конниците препуснаха за каменоломната, аз научих от моята книга, че крадци са извадили омагьосаните клинци от подковите и махнали копринените конци. Затуй реших да не връщам конете веднага, а първо да доложа на сиятелния княз и да попитам какво ще ми каже да правя по-нататък.
— Похвално и разумно, вражалецо!
— Наложи се да ги пренеса.
— Много интересно! Значи по въздуха, а?… Отведнъж, за един миг? Кажи ми, а не можеш ли по въздуха да пренесеш търговеца? Някъде по-далечко, в Багдад или в Техеран, а най-добре в гяурските земи, та франките да го заробят.
— Това не мога да изпълня: на мен са ми подвластни само животните. Може би след време, когато вникна по-дълбоко…
— Язък! Защото и в двореца ги имаме много, които отдавна… таквоз…
И в неговото въображение пряко волята му се занизала върволица от пренасяни по въздуха: най-отпред хвърчал търговецът, проснат по гръб, с разчорлена брада, с опулени очи, който се мъчел да изрита хваналия се за него Ядгорбег; по-нататък, нахванати един за друг, летели великият везир, главният ковчежник, върховният съдия, пазачът на ханския печат и мнозина други придворни, а цялата тая невероятна върволица, за изумление и ужас на велможата, завършвала със самия властелин на ханството — той летял седнал, наведен малко напред, сякаш вихърът го бил подхванал от трона точно когато приемал поредния донос; халатът му, надут от вятъра, се издигал като мехур нагоре и разкривал хилава долна половина, облечена с шалвари със зелени и червени гайтани… Всичко това се мярнало, отлетяло и изчезнало; главата на велможата се замаяла, леко му се повдигало, ушите му пищели от това толкова съблазнително и толкова опасно видение. Той дълго кашлял и сумтял, без да проумява по какъв начин в него, в съкровените дълбини на душата му са могли да се промъкнат през охранителните застави на разума крамолните чувства, които се проявили толкова неочаквано в завършващото звено на пренасяните? И стигнал до извода, че крамолата, като някакъв тънък мирис, може да се предава по нетелесен път и без помощта на думите; тук мислите му се обърнали към вражалеца: „Разбира се, той със своите магьосничества ми внуши такова неблагоприятно видение! И изобщо той е опасен: прекалено много знае, пренася по въздуха… Щом стане ненужен — веднага ще извърша, над него действието на Предпазливостта!“
След като велможата си заминал, на моста дълго време било тихо, после гледачите един след друг се точили към Настрадин Ходжа с дарове. Кой турял на килимчето пред него петдесет танга, кой седемдесет, а някои и повече, според дохода. Така още през първия ден Настрадин Ходжа опознал главните особености на своето ново средноначалническо положение; утешителни уверения към по-горните, вземане на подаръци от по-долните.
Старецът, собственик на черепа, дошъл последен и мълчаливо оставил на черджето сто и петдесет танга — най-много от всички. Жално било да го гледа човек — той изведнъж се смъкнал, уязвен от крушението в самото сърце. Преструвал се на горд и пренебрежителен, но всички виждали и разбирали мъката, която тъмнеела като дълбок вир в старите му очи. Главното си съкровище — вълшебния череп — той изтрил с пясък още от сутринта, намазал го с олио и го оставил на най-видното място; в този череп била сетната му надежда, последната му подкрепа.
Настрадин Ходжа се поддал на жалостта, отместил парите към стареца:
— Вземи си ги… Няма нужда.
Старецът засъскал, в очите му блеснал зъл зелен пламък:
— Малко ли ти е? Всичко ми взе и пак ти е малко? Да не искаш да ти дам и черепа?
— Не, не го ща — рекъл тихо Настрадин Ходжа. — Вземи си парите, дръж си спокойно черепа, от теб не ми трябва нищо. Ето сега ще ти погледам.
Старецът се задъхал от ярост:
— Ти да ми гледаш? На мен, дето четиридесет години седя на тоя мост! На мен, собственика на черепа! Ти, дето вчера омаскари всички ни с лъжливото си гледане?
— Все пак ме изслушай — Настрадин Ходжа разгърнал книгата. — Успокой се, твоята мъка е кратковременна и преходна. Няма да се смени тая месечина и твоята почит и всичките ти доходи, които са свързани с нея, ще се върнат при тебе. А похитителят на твоето благоденствие ще изчезне, ще се стопи
