Но Настрадин Ходжа пак сбъркал: търговецът не дошъл. Вместо него дошли, като водели и свободен кон, конни заптии, хванали Настрадин Ходжа и без да му кажат дума, го откарали нанякъде това станало за една минута, той едва сварил да напъха в торбата си гледаческото имущество — книгата, кратунката и останалото.
Управителската ниша се опразнила. — На моста дълго мълчали в недоумение. След това между гадателите започнали спорове и разправии. Къде ли го откараха? В затвора? На дръвника? Или може би пак ще се върне, но в някакъв нов облик?
Повечето обаче считали, че сега вече му е дошъл краят. Тримата подмазвачи, които побързали да се отрекат от стареца и да му изменят, горчиво съжалявали за своята привързаност, особено за злобните подигравки над черепа.
Пръв към нишата на стареца се доближил Хаким — същият, който дълго време живял в къщата му като негов син.
— Не ти ли е влажно тук, о, мой многомъдри покровителю? — попитал той с лъжлива синовна загриженост в гласа. — Искаш ли да ти дам новата си рогозка, подплатена е с памук?
Другите двама, уплашени той да не ги изпревари в подмазването, също се приближили към нишата.
— О, мъдри наставнико! — с меден, лепкав глас започнал първият. — Една твърде богата вдовица идва вчера при мене да иска съвет. Делото й е трудно, заплетено и аз не мога да се оправя. Позволи ми, когато дойде днес, да я пратя при тебе, та ти да разрешиш нейните съмнения и, разбира се, да вземеш за себе си цялата печалба. Твоята дълбока мъдрост…
— И несравнимите ти познания! — подел вторият.
— И високите ти помисли! — забързал първият.
— И този пророчески череп! — възкликнал вторият.
А третият — Хаким — в това време се гърчел и скимтял отзад, като търсел място също да вмъкне някоя дума.
— И неизразимата ти доброта! — заврещял той. — Каква благосклонна усмивка, озаряваше вчера лицето ти, о, многотайнопостижими старче, когато слушаше незлобивите ми шеги, разбирайки, че те са подсказани само от добродушие и весел нрав…
Старецът не вдигнал очи, на изсъхналите му устни проблясвала скръбна усмивка. Ето кога той се доближил до стародавната истина: „Мъдростта не е достояние на възвисените, а само на смирените!…“ Но страшните думи, който произнесъл той, показвали, че неговата мъдрост е обърната с лице към тъмнината. Той рекъл:
— За всеки от вас на времето аз съм правил добро и днес съм наказан за това. Такъв е законът на нашия скръбен свят: всяко добро дело влече след себе си възмездие, за онзи, който го е направил.
Едва ли той самият, а и онези, които го слушали, са разбрали докрай целия губителен смисъл на тези думи, след които — ако бяха истина — животът би трябвало да спре; но благостен е Животът! — това не било истина, а само оправдание за изгубилите вяра и поддалите се на отчаянието като онзи старец.
Заптиите извлекли Настрадин Ходжа на площадката по-бързо, Отколкото търговеца, и го повалили на килима пред хана.
От обикновените хора наблизо вече нямало никого — по края на полето стражата със сопи и камшици разпръсквала последните любопитни сеирджии.
От пръв поглед Настрадин Ходжа разбрал, че между велможата и търговеца току-що е завършила гореща схватка, И двамата били зачервени, потни, с горящи очи, ръцете им треперели. Червен от яд бил и самият властелин.
— Никога досега — говорел той с глух от задуха глас, — никога досега никой не се е осмелявал да оскърбява господаря с такива непристойни кавги! Отгоре на всичко пред народа, пред очите на хиляди хора! Толкова ли не можахте да намерите за долната си свада друго време и друго място? — Той захъркал, едва си поел дъх. — Нима господарят ви никога няма да може спокойно да се отдаде на удоволствие или на зрелище, да се освободи поне за един час от вашите мръсни жалби, крамоли и интриги?
Тук погледът му спрял на Настрадин Ходжа.
— Тоя пък кой е?
— Вражалецът — подсказал му везирът по търговията. — Оня вражалец, заради когото…
— Откъде се е взел? Защо е тука?
Везирът пребледнял:
— Разпоредих да го доведат, предполагах, че великият хан ще пожелае самолично да попита… да чуе… да разбере… да лицезре… аз мислех…
Той оплел думите и безпомощно огледал придворните.
Никой не му се притекъл на помощ. Всички мълчали.
— Той предполагал! — възкликнал ханът страшна разгневен. — Той мислел!… Така можещ да предположиш нещо също толкова глупаво и да домъкнеш от пазара пред трона ми всички метачи, боклукчии, чистачи за приятелски разговор и разсъждения с мене! Щом си разпоредил да доведат тук този мошеник-гледач, сам разговаряй с него, а мен моля да ме избавиш от подобна чест. Или да намери тези проклети коне веднага, пред мен, незабавно, или да си признае, че лъже, и да изтърпи полагаемото наказание — без отлагане, ето тука, пред площадката!
Ханът млъкнал, облегнал се на възглавницата, като показвал с целия си вид крайно недоволство.
Настрадин Ходжа успял през това време да хвърли едно око към търговеца и да му намигне; оня ядосано изсумтял, отскубнал още един кичур от брадата си, но не посмял да се обади.
— Вражалецо! — рекъл търговският везир. — Ти чу волята на нашия властелин. Сега отговаряй на всичките ми въпроси направо, ясно, без усукване.
Настрадин Ходжа точно така и отговарял — направо, ясно, без усукване. Да, той се наема да намери конете. Сега, веднага, в присъствието на хана. Той се осмелил да подсети за наградата от десет хиляди танга, която му обещал търговецът.
— Имало ли е такъв пазарлък? — обърнал се везирът към сарафина.
Последният мълчаливо измъкнал кесията изпод халата, подал я на везира.
— Виждаш ли, гледачо! — везирът разтърсил кесията, чуло се тънко пеене на алтъни. — Но за да я получиш, трябва първо да намериш конете и второ, да опровергаеш обвинението към тебе в подкуп. Ако се наемеш да намериш конете днес, тогава обясни: защо не можа да ги намериш вчера, завчера или преди два дена? Защо не ги намери преди състезанията, а се наемаш да ги намериш след тях?
— Неблагоприятното разположение на звездите Сад-ад-Забих — подкарал Настрадин Ходжа старата си песен, още от бухарските времена.
— И няма ли тук скрито — прекъснал го търговският везир, — няма ли скрито злоумишлено намерение да се причини ущърб на великия хан, като бъде лишен от възможността да види арабските коне, които според думите на техния стопанин са достойни да радват царския взор? Ако наистина е имало такава умисъл, кажи кой ти я внуши?
Догадката за злата умисъл везирът насочвал срещу велможата — своя стар съперник.
— Признай си, вражалецо! — извикал той, разпален от надеждата. — Признай си чистосърдечно: кой ти внуши тази умисъл срещу нашия слънцеподобен хан, кой е този гнусен, коварен злодей, който скрива змийското си жило под маската на предаността? Кажи, признай си — и ще бъдеш помилван! И наградата ти ще бъде по-голяма — аз сам, подтикван от усърдие да разоблича всички тайни врагове на повелителя, аз сам ще прибавя към твоята кесия две и дори три хиляди танга от мен, стига да кажеш.
Изгарян от желание да съкруши велможата, той би добавил и пет, и десет хиляди танга.
Но пред него стоял не някакъв млад и зелен хлапак, още, кьосе, а зрял мъж, пълен със сили и кален в дворцовите битки.
Велможата направил крачка напред, към трона. Очите му блестели, мустаците му страшно се наежили и се насочили напред като бивните на боен слон.
— Великият хан вижда и чува какво става тук! Да се изтръгва признание с пари не е ли на свой ред най-тежкото рушветчийство?
— И като разпитвам вражалеца, аз изпълнявам ханската заповед — озъбил му се везирът. — И никой не може да ме обвини нито в рушветчийство, нито в кражба на коне, както някои други.
