като пролетна утринна мъгла и само споменът за него за дълго ще остане тук, на моста… Когато научат неговото име… Но стига толкова; китайското четмо се премрежва и слива в очите ми и по-нататък нищо не мога да разбера.
Като поглеждал страхливо към Настрадин Ходжа, старецът се отдръпнал, без да знае какво да мисли — подиграва ли му се този новият, или наистина е полудял от споходилото го щастие. Сврял се в дъното на тъмната си ниша и застинал, мрачно настръхнал.
Но там го сполетяла нова беда — подигравките на вчерашните му раболепни прислужници.
— Ей, ти! — подвиквали те и се глумели. — Защо не събираш пая си, едната десета?
— Сигурно отлага за утре!
— Чака сиятелният княз да му определи половината от нашите доходи!
— Не бе, просто му е омръзнало да е главен гледач и той сам, напълно доброволно се е отказал от длъжността си!
Тъй като това били хора нищожни и гнусни, те предполагали, че и другите са такива и изобщо не се съмнявали, че подвикванията им са приятни за Настрадин Ходжа, Те чули гледането по китайската книга и в пълно съответствие с низката природа на духа си, разбрали това гледане като злобна подигравка над победения.
— Я си прибери черепа, стига си ни го навирал в очите! — надпреварвали се те един през друг да се докарват пред новия началник. — Пробутваш го за човешки, но който го погледне, веднага разбира, че това е маймунски череп!
— Как да не е маймунски!
— И чурук на всичкото отгоре!
Старецът можел да изтърпи всичко друго, но не и да, унижават черепа.
— Дано космите ти тръгнат да растат навътре, през костите на твоя череп, в мозъка ти, Хакиме! Ти, гадна змийо, която аз отгледах! — глухо ръмжал той от нишата. — Не помниш ли как те прибрах още като дете на тоя мост, гладно, мръсно, дрипаво, и те имах ката син, храних те и те обличах, научих те да врачуваш — как ми се отплащащ днес?… Ами ти, Адиле, дано се обърнеш обратно, с червата навънка, та скорпион да ужили голия ти джигер, спомни си, не те ли спасих по-лани от камшиците и от зандана, като платих от собствената си кесия седемстотин четиридесет и четири танга!
От тези клетви Настрадин Ходжа с учудване разбрал, че кокалестият старец, толкова мръсен на вид и занимаващ се с толкова непотребна работа като врачуването, което неминуемо е съпроводено с шпионство — че и той има в душата си, под наноса от мръсотия; светли; извори на добри чувства. Но не се застъпил за него, защото изхождал от мисълта, че той скоро ще заеме предишната си длъжност, а тогава тежко възмездие очаква неблагодарниците.
Наближавало пладне, слънцето приличало, зноят; над покривите се разтопил и потекъл със стъклен звън. Над каменните плочи на моста трептяла суха, напечена мараня като над грънчарска пещ, не лъхвал вятър, листата на дърветата повехнали, птиците се изпокрили на сянка и млъкнали.
В далечината се чули барабани, тръби, гласовете на глашатаи; скоро те се появили на моста и обявили новия ферман за великата милост на хана. Гледачите са споглеждали страхливо и с недоумение: твърде много; шум вдигнал веднага около себе си този техен нов управител! Така мислел и Настрадин Ходжа: твърде много шум — зад светлия лик на Милосърдието той вътрешно, предусещал близката Предпазливост.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Той очаквал, че през тези дни, последните преди надбягванията, търговецът постоянно ще виси на моста и ще пита за конете си. Но не станало така. Търговецът не дошъл нито веднъж. Обидата в душата му взела връх над суетата — сега той не желаел нито първата награда на надбягванията, нито ханските похвали, той жадувал само да отмъсти. Да разобличи коварния велможа, да го повали в прахта, да го смачка, да го унищожи! И то се знае, заедно с него да направи на пух и прах този лъжец вражалеца!
Трябва ли да казваме, че победата на състезанията се паднала на текинските коне на велможата. Те били ослепителни, великолепни, когато с развети от вятъра опашки летели като стрели на петстотин аршина пред всички други.
Под непоносимия писък на зурните, пронизителната свирня на гайдите и бесния грохот на барабани и тъпани повели победителите към украсената площадка, на която седял ханът. Текинците извивали шии, нервно гризели юздите, биели и ровели земята с копита — искали отново да излязат на атмегдана. Те направили дванайсет големи обиколки, а само едва-едва учестили дишането си, гърбовете и хълбоците им били сухи, без никакво петънце от пот, на стройните им крака не трепкал, не играел нито един мускул.
Ханът усмихнат им се любувал.
През тълпата от придворни, скупчени отзад, преминал възторжен шепот.
Велможата сияел от тържеството на победата: кършел рамене с ръце на кръста, сучел мустаци, въртял се наляво-надясно и потропвал с тънките си токове.
Главният хански глашатай излязъл на края на площадката и вдигнал ръка, призовавайки всички към внимание.
Зурните млъкнали, барабаните стихнали, тълпата около площадката замряла.
— Всемилостивият хан и слънцеравният повелител на Коканд и другите благоденствени земи — с гръмлив глас започнал глашатаят, — владетелят, който затъмни със славата си всички останали земни владетели, любимият избраник на аллаха и наместник на Мохамед на земята…
Ханът направил знак на дворцовия управител, той се доближил до глашатая, взел свитъка от ръцете му и с нокът задраскал три четвърти от написаното, което оставил да си го чете сам за допълнителната заплата; глашатаят, неочаквано лишен от обичайното засилване, взел, да мънка и да фъфли: след това с усилие прехвърлил поглед към последните, завършващите редове:
— …с това повелителят благоволи: първа награда от четиридесет хиляди танга за несравнимата красота и бързина на конете се присъжда…
— Защита и справедливост! — дочул се изведнъж вик из тълпата! — Моля великият хан да пресече обидите!
Ханът вдигнал вежди. Придворните тревожно зашумели. В такъв час, на този празник! Нечувана дързост!
Тълпата се разстъпила, пропуснала търговеца към подиума, без чалма, бос, но със сърмен халат и лъсната гилдейска плочка на гърдите. Като си дращел лицето с нокти и скубел кичури от брадата си, той се строполил на колене, хвърлил на главата си шепа прах и завикал:
— Защита и справедливост!
Черните мустаци на велможата сякаш се отлепили от лицето му и увиснали — така пребледнял.
— Вдигнете го! — гневно рекъл ханът. — Вдигнете тая гнида, която се осмелява да помрачи с воплите си днешното тържество. Вдигнете го и го доведете при мен!
Заптиите грабнали търговеца под мишниците, повлекли го към площадката. Те така стремително го изнесли по стълбата, че късите му крака, разлюлени във въздуха, нито веднъж не опрели стъпалата.
Вълнението сред придворните се усилило: познали търговеца. Везирът по търговията се навел към хана и нещо му пошушнал.
— Богат търговец ли? — учудено попитал ханът. — От най-личните? А защо е на тоя хал? Я да го доведат по-близо и той сам да каже!
Заптиите повлекли търговеца; той висял като торба в ръцете им, искал да говори — и не можел, дебелите му устни беззвучно мърдали в брадата му.
Ханът чакал, придворните чакали. Велможата затаил дъх, погледът му, впит в търговеца, бил ужасен…
А междувременно вестта за победата на текинските коне вече летяла по стъгди, по чайхани и кервансараи и стигнала до Моста на отсечените глави.
„Сега вече търговецът непременно ще дойде — мислел си Настрадин Ходжа. — Отнеха му първата награда на надбягванията, едва ли ще иска към тая загуба да добави и загубата на прескъпите коне.“
