видял със собствените си-очи! От днес главната ти работа ще бъде да следиш търговеца! Да го следиш неотстъпно и бдително! И да ми докладваш за всичките му намерения!
— Нито една негова мисъл няма да ми се изплъзне. Щом изляза от затвора.
— Ти ще излезеш днес привечер. По-рано не може — първо трябва да доложа на хана.
— Ами ако ханът не се съгласи?
— Бъди рахат. За тая работа аз съм насреща.
— Още една дума, о, сияйни княже: ще имам харчлък.
— На излизане ще получиш две хиляди танга. Това е за начало.
— Щом е тъй, всички желания на могъщия княз ще бъдат изпълнени.
Горе тропнала врата, по стълбата се чули стъпки. Върнали се дебелакът и писарят, които така и не намерили нужните книжа. И двамата били неизказано учудени, като видели, че вражалецът, комуто се полагало да лежи, проснат на масата за мъчение, с разкървавен и разранен гръб, седи цял и невредим пред велможата и дори се усмихва — тънко, само с очи.
— Заведи тоя човек горе и гледай да не бъде притеснен за нищо — заповядал велможата на дебелия. Това дело е по-специално и аз лично ще доложа на великия хан.
Дебелакът извел Настрадин Ходжа в едно от горните помещения на кулата, където имало и черга на пода, и дюшек с възглавници, и дори наргиле. Дали му чиния пилаф, който Настрадин Ходжа изял пред внимателния, неотстъпен поглед на дебелака.
Вратата се хлопнала и се възцарила тишина затворническа, глуха, но за Настрадин Ходжа тя сега вече не била страшна.
Той се изтегнал на дюшека. Безкрайна умора се разляла по цялото му тяло като след тежка работа. Затворил очи. Но мислите му не искали да се успокоят, да полегнат в неспокойната му глава — хукнали подир велможата към ханските покои. „Какво ли ще решат? Впрочем това не е моя работа, нека великолепният Камилбег сам се грижи за себе си…“ Сякаш далечни звънчета от камили тънко запели в ушите му — зазвънял със сребърни криле сънят, който се спускал над главата му. Мислите му станали по- бавни. „Конете?… Къде се дянаха и къде ли е сега едноокият?…“ Понечила да литне и последната му мисъл, вече съвсем сънена — за жената на търговеца: „О, благоуханна розо на хоросанските градини, колко спасителни се оказаха за мен твоите любовни лудории!…“ Но тя неусетно се стопила нейде из пространството, тази последна мисъл: Настрадин Ходжа заспал.
Той спал дълбоко, със спокойния сън на победител; тук ще бъде уместно да повторим, че в неотдавнашната за него битка той бил спасен от първия удар, само благодарение на силата на своето доверие — златния щит на благородните. Как да не си спомним по този повод най-чистия, в мислите Фарис ибн Хатаб от Херат, който е казал: „Малко не им стига на хората на земята да достигнат благоденствието — доверие един към друг, но тази наука, е недостъпна за низките духом, чийто закон е користта.“
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Според мен все пак трябва да му отрежем главата. Роднинството с такъв опасен бунтовник крие голяма опасност.
— Аз изясних със сигурност, о, велики владетелю, че никакво родство в същност няма; вражалецът е от съвсем друг род, от друго село.
— Това още нищо не доказва. Ами ако все пак е роднина? Може и да не е пряк, а някой далечен?
— Той никога не се е срещал с Ярмат. Шпионите просто са се припознали, той е хванат по погрешка.
— Щом вече е хванат и е в затвора, защо за всеки случай да не му отрежем главата? Не виждам никакви разумни причини да се въздържаме. Метежът не е някакви си пешаварски магии, с него шега не бива, стига ми и един Ярмат: делата му са записани о бръчки на; моето лице!
— О, велики владетелю, разбира се, низките грижи за запазването на главата на някакъв си презрян вражалец са ми чужди и дори отвратителни — аз говоря за друго: за укрепване на трона.
— Тогава продължавай!
— Именно подтикнат от висши съображения, аз доведох днес слабосилните камили на моите размисли в двореца, за да коленичат пред кервансарая на царственото могъщество и да ги напоя от извора на държавната мъдрост…
— Почакай, везирю, отсега нататък предварително записвай на книга всички такива думи и ги чети на дворцовия управител — там, долу. И нека ги слуша внимателно — увеличих му платата за това.
— Пред дворцовия управител да казвам думи, които са предназначени за царските уши…
— Вие сте дванайсет везира и всеки ми приказва по два часа, — кога ще спя?
— Слушам и се подчинявам. Последната година ние отсякохме десетки глави, благодарение на което тронът се укрепи…
— Ето, виждаш ли: винаги е полезно!
— Няма ли днес да е още по-полезно, ако покажем пример на държавническо милосърдие? Ако пуснем вражалеца и глашатаите разгласят това пред всички жители на града — няма ли да е справедливо да предположим, че сърцата им ще се изпълнят с възторг и те радостно ще възкликнат: „О, колко сме щастливи, в какво благоденствие живеем под могъщата десница на нашия повелител, който ни топли като пролетно слънце…“
— В книгата, везирю, в книгата — и там, долу… Давай нататък!
— По такъв начин тронът ще получи допълнителна опора — в сърцата!
— Комай си прав. И все пак, ако тоя вражалец му е роднина, той е опасен…
— Тази опасност лесно се пресича, повелителю! Отначало ще го пуснем и ще разгласим чрез глашатаи. Изпълнение на Милосърдието. А след това, след две–три седмици, някоя вечер ще го хванем отново и веднага ще му отрежем главата в моите подземия, откъдето не може да излезе нито звук. Изпълнение на Предпазливостта. Първото дело ще се извърши явно, второто — тайно. Милосърдието и Предпазливостта се допълват, образуват заедно Величието и ще засияят като два несравними елмаза на короната на нашия слънцеподобен…
— Всичко това — там, долу, на управителя. Свърши ли, везире?
— Гърнето на нищожните ми мисли показва дъното си.
— Това е добре, взе да свечерява. Твоите думи ме убедиха, везирю, одобрявам замисъла ти.
— Милостивият поглед на повелителя разпалва светилника на радостта в моите гърди! Сега ще напиша фермана за освобождаването на вражалеца, а утре сутринта глашатаите ще възвестят из целия град волята на хана.
— Така да бъде!
Привечер Настрадин Ходжа с нов халат, с нови ботуши и с тежка кесия в пазвата (дарове от велможата) напуснал своя плен.
От дворцовата крепост той излязъл на площада, вече подвластен на вечерните сенки.
Първият, когото той видял зад вратата, бил дебелият сарафин — със сърмен халат, с медната плочка на гилдията на гърдите, с юздата в ръце, той отдавна чакал с надежда да влезе в двореца и да положи в краката на повелителя жалбата си.
Когато се появил Настрадин Ходжа, лъсналото му от лой и пот чело светнало радостно.
— Пуснаха ли те, вражалецо? О, велико щастие — значи моите коне ще се върнат при мене! Пък аз бях вече приготвил жалба, платих на писаря дванайсет танга, Ето я — прочети я, ако искаш.
— Аз чета само на китайски.
Тук има няколко думи, твърде ласкави за тебе; моля да почакат малко с отделянето на главата от раменете ти, докато Намериш конете — видиш ли как се грижа за тебе!
— Как да не виждам! Приеми за това моята благодарност, търговецо.
— Тогава ще продължим гледането: може би ще успееш да намериш конете ми, преди да е паднала нощта.
— Че за къде да бързаме? И аз, както и ти, съм враг на припряността. Като сме решили да не бързаме с отделянето на главата от раменете ми, защо да не почакаме и с намирането на конете ти?
Как така да почакаме с намирането на конете? Ти забрави ли, че надбягването е след три дена?
