Дебелакът се спуснал да преравя книжата; писмото, разбира се, го нямало.
— Все нещо ще объркаш или ще забравиш — гнусливо рекъл велможата. — Върви да го намериш!
Дебелакът излязъл.
Като почакал някое време, велможата сякаш се стреснал и възкликнал с досада:
— Брей, забравих! Писаре, тичай след него, кажи му да намери и доноса на моллата от Шахимарданската джамия.
Излязъл и писарят.
Те останали в кулата на четири очи. Глухонемите джелати не влизали в сметката.
— Какви ги дрънкаш, вражалецо! — началнически се обърнал велможата към Настрадин Ходжа. — Сигурно от главата ти още не се е изпарил вчерашният хашиш? Някаква пленителна хубавица, някаква ревност, някакви замисли срещу някакъв носител на властта!
Той се преструвал на недочул, недоразбрал.
— Говорех за търговеца Рахимбай, за Арзи-биби, неговата прекрасна съпруга, и за един трети, чието име блестящият княз знае сам.
Настъпило дълго мълчание.
Победата била пълна; Настрадин Ходжа почувствувал как собствените му очи пламнали с горещ блясък.
Велможата бил повален, смачкан, съкрушен и смазан. С треперещи устни той засмукал наргилето. Угасналото наргиле му отвърнало само с дрезгаво бълбукане на водата — нито една струйка дим. Настрадин Ходжа се хвърлил, към огнището за изтезание, грабнал един въглен, пъхнал го в наргилето и започнал да го духа с непресторено усърдие, като бързал да върне велможата към смислени чувства, та да може да си свърши работата преди връщането на дебелия.
Усърдието му било възнаградено: велможата всмукнал и почнал бавно да изплува от глъбините на своето умопомрачение.
Сега му оставал само един изход: сговор с вражалеца.
Обаче той не се предал веднага — опитал да се засмее.
— Къде си чул тия клюки, вражалецо? Сигурно обичаш да бъбриш е бабичките на моста.
— Имам си една бабичка, с която често си приказвам…
— Я кажи как се казва, как изглежда, къде й е къщата? И аз да си поприказвам с нея…
— Моята стара гадателна книга — ето кой ми разказва всичко, а потвърждението прочетох в очите на търговеца.
— Ти искаш да ме убедиш, че с твоята книга можеш да проникнеш във всяка тайна? Бабини, деветини!
— Както е угодно на сияйния княз, аз мога и да мълча. Но какво ще стане, ако тоя слух утре стигне до ушите на великия хан? Защото търговецът има намерение да търси защита на своето съпружеско ложе в двореца.
Удар след удар — един от друг по-страшен!
Наистина това било черен Ден за велможата: страшният призрак на дворцовия лекар се появил отпреде му и той изтръпнал, сякаш от първото рязване на острия нож.
Ами ако търговецът вече е съчинил своята жалба? Ако я е занесъл вече в двореца?
Бавенето било равносилно на смърт.
Увъртанията, хитростите трябвало да се изоставят и да се започне откровен, прям разговор.
— Виж какво, вражалецо, сега аз съм напълно убеден, че твоето гледане е вярно — рекъл велможата, като изобразил на лицето си простодушно дружелюбие. — Ти можеш да ми бъдеш полезен — чуваш ли? Аз ще те пусна от затвора, ще ти дам награда, ще те направя главен гадател на мястото на оня изкуфял старец с черепа.
На Настрадин Ходжа и през ум не му минавало да измества собственика на черепа от неговата ниша, но се наложило да благодари на велможата, да се кланя и да му обещава безгранична преданост.
— Така, така! — рекъл велможата. — Именно преданост! Ние с тебе ще се разберем, вражалецо. Ти, разбира се, сигурно вече си се сетил, че моята заповед да те хванат и да те хвърлят в зандана е само една хитрост за пред очи. Аз още вчера веднага разбрах, че в своята работа ти си наистина голям майстор, не си като другите; такива хора ми трябват — затова те повиках днес в кулата. Видиш ли, работата е там, че аз не вярвам на своя помощник, тоя дебелия; предполагам, че скоро ще трябва да опита върху себе си свредела за ушите, тръбичката за пълнене на червата и топузите за разпъване. За да го объркам, аз му заповядах да те хване на моста, като имах съвсем друга, тайна цел, да поприказвам с теб насаме, без чужди уши, точно както сега, защото в близко бъдеще, когато изпратя този зловонен дебелак на дръвника, ти ще можеш да заемеш неговото място — при условие, разбира се, че проявиш необходимото старание и нужната преданост…
Той още дълго въртял и сукал, като просто губел скъпоценното време, а дебелакът можел да се върне всеки миг; не било лесно Настрадин Ходжа да поведе разговора в нужната посока.
— От днес ти си главният вражалец! — рекъл велможата. — Старецът вземаше една десета от доходите на подчинените си, ти можеш да вземаш двойно повече. Няма какво да ги жалиш тия мошеници — седят и дебелеят, а само ти можа да ме предупредиш за опасността! Вземай им по една пета и само да гъкнат — ти ми кажи, аз ще ги укротя. Сега, вражалецо, ние с тебе трябва да разберем кога точно търговецът има намерение да се жалва. Може би още утре?
— Не, няма да е толкова скоро. Той няма още достатъчно улики. Той изчаква, докато сиятелният княз забрави предпазливостта…
— Сега има да почака! Как ли е надушил? Кой ли от моите врагове му е подшушнал? Можеш ли да разбереш това, а?
— Ако погледна в книгата си, която е в торбата.
— Вземи я.
Настрадин Ходжа измъкнал от торбата знаменитата книга, разгърнал я и тихичко се усмихнал на китайските знаци като на стари добри приятели; те дори сякаш му станали малко по-разбираеми.
— Е? — попитал велможата нетърпеливо. — Казва ли нещо или мълчи?
За да направи гласа си глух и задгробен, както подобава за толкова важно гледане, Настрадин Ходжа сбърчил вежди и изпъчил корем.
— Виждам! — проточено, с извивки подхванал той. — Виждам слънцето да слиза отвъд чертата на деня, виждам пазара. Виждам дюкяна и дебелия сарафин Рахимбай вътре. Чувам барабан и страшните викове на стражата. Ето, появява се един блестящ и могъщ; познавам гордия поглед, благородните мустаци. Той слиза до презрения търговец, сяда при него. Те пият чай, беседват. Те говорят за надбягването, за арабски и текински коне. Но какво е това? Сякаш самата владетелка на нощните небеса се е спуснала на земята! С какви думи достойно да възхваля пленителната хубавица, която се появява в дюкяна на търговеца? Тя влиза, плавно полюлява бедра, тя вълнува чувствата, заслепява и хвърля в отчаяние! Лицето й е скрито под фереджето, но зарята на нежната й руменина и коралът на устните й се долавят през коприната… Виждам, презреният търговец отваря кемера с парите, изважда някакви скъпоценности… След това, след това… Ето, ето къде е коварството, ето къде е капанът!
Настрадин Ходжа хвърлил поглед към велможата. Той бил приведен напред и устните му беззвучно мърдали, без да могат да изрекат нищо — думите му залепнали за езика.
— О, презрян търговецо! — Настрадин Ходжа сякаш от силно негодувание се отдръпнал от книгата. — О, долни търгашино!… Той заповядва на жена си да сложи накитите, той открива пред сиятелния княз нейното лице. Виждам, виждам: могъщото слънце и прекрасната луна се любуват един на друг. В сърцата им кипи взаимна страст. Те горят, устремени един към друг, те забравят предпазливостта, огнените погледи и кръвта по лицата им ги издават! Сладостната тайна се разкрива, покровът се смъква!… Точно това е искал презреният търговец, мръсният съгледвач, долният ревнивец, безжалостният разрушител на чуждата любов. Той улавя техните погледи, вслушва се в учестеното им дишане, брои ударите на сърцата. Той се убеждава в своите подозрения, в змийското му сърце съска смрадлива ревност! Той е замислил отмъщение, но крие коварните си замисли под каската на престорено доброжелателство…
— Ето какво билоо! — разтегливо казал велможата. — Да си призная, не очаквах толкова пъргавина от тоя плувнал в лой пор. Кълна се в аллах, вражалецо, ти сякаш си бил четвъртият в дюкяна и всичко си
