върнал към размислите си за работата.
В тефтерите пред него се говорело наистина за опасния метежник Ярмат Мамъш Оглу, когото великият хан несъмнено помни: сега велможата се колебаел — дали да пише вражалеца за съучастник, или да го обвини, че му е бил ятак? Или да намери някой друг, още по-верен ход?
Той мислил дълго, най-после облекчено въздъхнал и се отпуснал на възглавницата.
Роднина на Ярмат — ето капана, от който вражалецът не ще се измъкне! Нека се опита да докаже, че дядото на метежника не му е дядо; да би станала от гроба и покойната му баба, за да отхвърли с негодувание такава клевета, пак може да не й се повярва, защото от древни времена е известно, че жените никога и никому не признават своите изневери…
— Доведете вражалеца в кулата! — заповядал велможата.
Лицето на дебелака се озарило от свирепа радост, ръцете му трепнали и бавно се прибрали в ръкавите на халата.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ниското сводесто подземие на кулата се осветявало от четири факли, закрепени с железни скоби на стените. Факлите мъждеели и пушели; в мътночервената им светлина Настрадин Ходжа видял в ъгъла масата за мъчение, а под нея — широк леген, в който киснели камшици. На дълга пейка до нея били наредени менгемета, клещи, шила, игли за набиване под ноктите, железни ръкавици за нагорещяване, дървени ботуши с винтове за стягане, свредели за ушите, за зъбите и носа, разни топузи за разпъване, бамбукови масури за вода с медни фунийки за пълнене на червата и много други предмети, необходими при разпита, на различните престъпници. За цялото това голямо стопанство се грижели двама джелати, й двамата глухонеми, та тайните, изтръгнати тук от устата на злодеите, да не се разчуват. Старшият джелатин, немлад, бледен, с тънки устни, унил хрущялест нос и някакъв сладникаво-мътен и замечтан поглед изпод вежди, готвел масата, а помощникът му, гърбаво джудже с дълги до коленете ръце, оглеждал камшиците: претеглял в ръката си всеки камшик, обърсвал го след това с парцал, като не забравял в това време да натиска с крак меха на огнището за изтезание.
До стената, с лице към вратата, на широк миндер седял самият велможа с наргиле в устата; пред него на масичката били оставени тефтерите, свитъците и торбата на Настрадин Ходжа с вражалешките такъми. В краката на велможата се свивал, писар, а до него свирепо се хилел мрачният дебелак, за когото всеки разпит в тази кула бил истински празник.
Ще бъдем правдиви — няма да скрием, че по гърба на Настрадин Ходжа полазили тръпки. „О, моя скъпоценна Гюлджан, о, деца мои, дали ми е писано да ви видя още веднъж!“ — помислил си той.
Подчинявайки се на погледа на дебелака, старшият джелатин смъкнал ризата на Настрадин Ходжа с мека ръка, крадешком, с лекичко докосване го погалил по голия гръб.
Гърбавият, избрал камшик и застанал отзад.
Велможата не започнал разпита веднага — дълго прелиствал и местел книжата, подчертавал по тях нещо с нокът, зловещо се подсмивал и мучал.
Най-после обърнал към Настрадин Ходжа проницателния си, пронизващ поглед и рекъл:
— Ти сам знаеш защо те хванах и те набутах в зандана. Известно ми е всичко за тебе, отдавна те търся. Разкажи ми сега сам за злодеянията си и разкрий истинското си име.
Това не бил първият разпит в живота на Настрадин Ходжа; той мълчал, изчаквал.
— Да не си глътна езика — присвил очи велможата. — Или забрави? Ще трябва да ти освежим паметта.
Мрачният дебелак издал напред ченето си и впил немигащи очи в Настрадин Ходжа.
Гърбавият джелатин отстъпил една крачка и повдигнал камшика, готов да удари.
Настрадин Ходжа не трепнал, не пребледнял, но вътрешно се смутил, почувствувал се тласнат в черния водовъртеж на съмненията.
Само от едно се страхувал — да не са то познали!
Да не би в книжата да е неговото истинско име?
Тогава вече няма отърваване. Но как са го познали? Откъде?
Да не би все пак едноокият? Продал е конете, а заедно с тях и своя покровител? Може би отново последен грях, преди да поеме пътя на благочестието?
Всеки, обикновен човек на мястото на Настрадин Ходжа щял да реши точно така и неминуемо щял да издаде вътрешното си объркване било с поглед, било с неуместен, нервен смях — и, разбира се, би отишъл на дръвника, погубен от собствената, си слабост, от своето безсилие да вярва. Но нашият Настрадин Ходжа не бил такъв — дори тук, в ръцете на джелатите, той не изменил на себе си, намерил сили да си каже на ум и да повтори с цялата твърдост на духа „Не!“
Тази сила на доверието го спасила, защото му позволила да запази гласа си ясен, когато отговарял на велможата:
— В моето гледане, о, сиятелни, велможо, нямаше измама.
Отговорът бил прям и простодушен, но само на пръв поглед, а в действителност бил клопка — понякога в живота се случва и заекът да сложи капан на вълка.
— Гледането! — презрително се усмихнал велможата. — Твоето гледане показва само едно: че и ти си шарлатанин и измамник, както: всичките ти събратя от занаята.
Хвала на всемогъщия, велможата се издал! Той смятал разпитвания наистина за вражалец — значи истинското му име го няма писано в тефтерите!
Сякаш камък паднал от сърцето на Настрадин Ходжа: в първото кръстосване на мечовете победил той.
— Системният княз сам видя юздата — казал той, като бързал да закрепи своята победа. — Осмелявам се да твърдя: конете бяха в пещерата. Само няколко минути преди да дойдат конниците, те бяха там и зобаха чисто жито.
Това била втората клопка, сложена пред велможата; той с всичка сила налетял в нея.
— Тогава защо не ги намериха? — попитал той и целият се разкрил за удар.
Настрадин Ходжа се втурнал в нападение.
— Защото вчера в един къс разговор на Моста на отсечените глави прочетох в нечии властителни очи желание споменатите коне да не бързат да се връщат при стопанина.
И велможата не издържал. Той се смутил.
Той се закашлял.
Той хвърлил уплашен поглед към дебелака, към писаря.
Само с голямо вътрешно усилие той потиснал своето объркване.
Погледът му отново станал твърд. И в този поглед се отразила мисълта: „Опасен е, дори твърде опасен; по-скоро на дръвника!“
Като извадил от купчината някакви листа, велможата ги разлистил и вече се канел да попита Настрадин Ходжа за роднинството му с бунтовника Ярмат — съдбоносния въпрос, който таял в себе си неизбежна гибел.
Настрадин Ходжа преварил велможата.
— А в други очи, които нямат в себе си високия пламък на властта, но са свикнали да съзерцават злато, аз, недостойният вражалец, прочетох някакво съмнение за една пленителна хубавица, заподозряна в изневяра към съпружеското ложе. Тези подозрения породили ревност, от ревността възникнал отмъстителен замисъл, от него пък — опасност, вече надвиснала над блестящия и могъщия, който не знае това.
Това било неотразим удар!
Дъхът на велможата секнал.
Свитъкът в ръцете му затреперал и взел сам да се свива отдолу.
Три светкавични погледа — към вражалеца, към дебелака и към писаря.
Първо — да се махнат излишните!
С бързо движение той мушнал един от документите в широкия ръкав на халата си, след това, скрит зад началническото недоволство, се обърнал към дебелака:
— А къде е писмото на наманганския градоначалник?
